О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
гр. София, 11.04.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 10 април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 351 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищеца А. К., чрез адв. А. Д. против определение № 4759/21.09.2016 г. по в.ч.гр.дело № 669/2016 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1129/25.05.2016 г. по гр.дело № 261/2016 г. на Районен съд гр. Сандански, с което е прекратено производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд. Поддържаните основания за неправилност на определението са незаконосъобразност и необоснованост. Искането е за отмяна и постановяване на друго, с което делото да се върне на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивирани са доводи, че жалбоподателя е в правото си да предяви иск за развод пред българския съд и прекратяване на производството по делото, съответно потвърждаване на определението от въззивния съд е незаконосъобразно. Сочи, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – цитирано е определение № 420/13.06.2014 г. по гр.дело № 2224/2014 г. на ВКС, III г.о. Със същото е прието, че предвидената в чл.3 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета на Европа подсъдност на искове с правно основание чл.49,ал.1 СК е алтернативна и няма пречка искът да бъде предявен или пред съда по обичайното местопребиваване или пред съда по гражданството на съпрузите. С оглед на това счита, че следва да се уважи подадената частна жалба.
В изложението към частната жалба е формулиран правния въпрос: при действието на чл.3 от Регламент 2201/2003 г. на Съвета на Европа Б.А и Б.Б, който установява алтернативна подсъдност по два критерия на искове с правно основание чл.49, ал.1 СК допустимо ли е прекратяването на производството бракоразводното дело, поради липса на международна компетентност на българския съд при положение, че и двамата съпрузи са български граждани, решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 420/13.06.2014 г. по гр.дело № 2224/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.274,ал.3 ГПК.
Ответницата по частната жалба И. К., чрез адв. А. Б. в писмен отговор е изразила становище за процесуална недопустимост на жалбата, тъй като се касае до обжалване на определение по дело, решението по което не подлежи на касационно обжалване – чл.274,ал.4 ГПК. Изразено е и становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос и за неоснователност на частната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Съдът е приел, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът А. К. е изложил твърдения, касаещи определяне на международната компетентност на повдигнатия спор – 1, че страните по делото са съпрузи с еднакво гражданство – българско; 2/ че обичайното местопребиваване на ответника от две години е в Г. и на ищеца от една година постоянно е в Г.; 3/че обичайното местопребиваване на роденото от брака дете от 2014 г. до настоящия момент е в Г..
Въззивният съд е преценил за правилен извода на първоинстанционния съд, че не е международно компетентен да се произнесе по предявените искове за развод, за упражняване на родителските права по отношение на роденото от брака дете, за личните отношения и издръжка на детето и фамилното име. Възприети са правните изводи на районния съд и съдът е препратил към тях.
Първоинстанционния съд е приел, че ищецът А. К. от [населено място], общ.Струмяни е предявил иск с правно основание чл.49,ал.1 СК срещу И. Ж. К. от [населено място]. Посочил е твърденията в исковата молба, че страните са съпрузи от 09.11.2013 г. и от брака имат родено едно дете Д. А. К., [дата на раждане] , че от месец септември 2014 г. ответницата отишла да живее в Г. при нейните родители, от който момент и до настоящият живее там, че ищецът заминал за Г. и от месец януари 2015 г. си намерил работа, и до настоящият момент пребивава в същата държава. Съдът е изложил фактите по исковата молба и искането за прекратяване на брака, поради дълбоко и непоправимо разстройство, за възстановяване на предбрачното име на ответницата. Посочил е, че не е предявен иск за определяне на местоживеенето на детето при ищеца и за предоставяне на упражняването на родителските права, че в исковата молба е отразено съгласие същите да се предоставят на майката, както и правото на ползване на семейното жилище. Посочил е също, че е предявено и искане за определяне на режим на лични отношения на ищеца с малолетната дъщеря.
Първоинстанционният съд е приел, че на ответницата е връчен препис от исковата молба на посочения в последната адрес в България. В подадения отговор е направен отвод за международна компетентност на българския съд. Посочено е, че в отговора ответницата не оспорва, че с детето живеят в Г., че страните по делото живеят и работят в същата държава, че обичайното местопребиваване на страните и на детето е в Г., поради което българският съд не е международно компетентен да разгледа и реши спора. Взето е предвид, че по искане на ответницата пред съда в Х. Г. е образувано дело за развод. С отговора по исковата молба е формулирано искане за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето на ответницата, местоживеенето на детето да бъде определено при нея и ищецът да бъде осъден да заплаща издръжка за детето.
Като е взел предвид изложените в исковата молба и в отговора факти за местоживеенето на страните и на роденото от брака дете първоинстанционният съд е приел, че е налице процесуално отношение с международен елемент и е проверил международната компетентност на българския съд по спора.
Взел е предвид чл.3, апр.1 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и по делата, свързани с родителската отговорност, според който компетентни да разглеждат дела, свързани с развод са съдилищата на държавата-членка: а/ на чиято територия съпрузите имат обичайно местопребиваване или съпрузите са имали последното обичайно местопребиваване, ако един от тях все още живее там, или ответникът има обичайно местопребиваване, или в случай на обща искова молба и единият от съпрузите има обичайно местопребиваване, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако той е живял там поне една година непосредствено преди предявяване на иска или ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял там поне шест месеца непосредствено преди предявяване на иска и е гражданин на въпросната държава-членка, б/ чиито граждани са двамата съпрузи. Позовал се е на чл.8,пар.1 от Регламента, според който съдилищата на държава-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Взет е предвид чл.12,пар.1 от Регламента, съгласно който съдилищата на държавите-членки, които са компетентни по чл.3 по молбите за развод са компетентни по всички въпроси, които се отнасят до родителската отговорност, свързани с тази молба, когато:а/ поне единият от съпрузите притежава родителска отговорност за детето и б/компетентността на съдилищата е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност към момента на сезиране на съда и е във висш интерес на детето.
Прието е от районния съд, че наред с иска за развод са предявени и искове за упражняване на родителски права, местоживеене, лични отношения – т.е. искове, свързани с родителската отговорност по смисъла на чл.2,пар.7 от Регламент № 2201/2003 г. Прието е за безспорно между страните, че обичайното местопребиваване на детето им е в Г., че обичайното местопребиваване на ответницата също е в Г., че тя и ищеца са български граждани. Приел е, че с отвода на българския съд от страна на ответницата компетентността му да разгледа и реши и двата спора е дерогирана, че не е налице пророгация на компетентност. С оглед на посоченото е формиран извод, че съдът не е международно компетентен да реши спора.
Въззивният съд е приел, че при наличието на висящо дело по същите въпроси в Г., образувано преди това, което е образувано в България българския съд следва да се откаже от компетентност в полза на първия съд – този в Г.. Изводът е аргументиран с разпоредбите на чл. 19, т. 3 от Регламента. Приел е за безспорно в настоящето производство, че делото в Г. е образувано преди делото в България по въпроса за развода и родителските права върху детето. Посочил е, че предявените искове, касаещи родителската отговорност по смисъла на чл. 2, т. 7 от Регламента, в случаите, когато е предявен иск за развод, какъвто е и настоящия, установеното правило за наличие на връзка между обичайното местопребиваване на детето и държавата-членка, където ще се разглежда спора, не намира приоритет. Прието е, че съгласно изричната разпоредба на чл.12, т.1 от Регламента в този случай компетентният национален съд отново се определя по правилата, установени от чл. 3 от Регламента по т.нар.“силата на привличането“, тъй като иска за развод обуславя и решаването на въпроса за родителската отговорност.
Според въззивния съд в случая, българският съд не е компетентен да се произнесе по иска за развод, че не е компетентен да се произнесе и по въпроса за родителската отговорност по отношение на роденото от брака между страните по делото дете. Възприети са доводите на ищеца-жалбоподател, че определящ следва да бъде интереса на детето и е приел, че този интерес е всеобхватно и адекватно защитен от нормите на Регламента, включително в частта им, касаеща компетентността по въпросите за родителската отговорност. Посочил е, че в случая производството не е такова за разрешаване само на спора относно родителската отговорност по отношение на детето, поради което и нормата на чл.8 от Регламента, определяща общата компетентност на националните съдилища в подобни казуси не може да намери приложение. Позовал се е на практика на ВКС, според която при искове, касаещи родителската отговорност по смисъла на чл. 2, т. 7 от Регламента, предявени заедно с иск за развод, установеното правило за наличие на връзка между обичайното местопребиваване на детето и държавата-членка не намира приоритет. Според същата практика пророгираната компетентност по въпроси на родителската отговорност в полза на юрисдикциите на държава-членка, в която е упражнена компетентността по силата на чл. 3, има временен и обусловен характер, поради това чрез нея не се отстъпва от целите на регламента. При тези съображения първоинстанционното определение е потвърдено.
По правния въпрос:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя. Въпросът касае част от решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Както се отбеляза по-горе в обжалваното определение е формиран и решаващ правен извод, че българският съд следва да се откаже от компетентност на основание чл.19,пар.3 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета в полза на сезиран преди това съответен съд в Г. от съпругата И. К., която е предявила същите искове, предмет на гр.дело № 261/206 г. на районен съд гр. Сандански срещу А. А. К. – за прекратяване сключения граждански брак с К., за предоставяне родителските права по отношение на роденото от брака дете Д. А. К., [дата на раждане] , определяне на месечна издръжка и др. Изводът е обоснован с установения факт по делото, че в Г. е образувано дело, преди делото в България по въпроса за развода и родителските права върху детето. По посочения решаващ извод жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и съответно не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по т.1.,2 и т.3 на ал.1 от цитирания текст. Поради това не следва да се обсъжда и приложената практика на ВКС от жалбоподателя.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че в настоящият случай не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя А. А. К..
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 4759/21.09.2016 г., постановено по в.ч.гр.дело № 669/2016 г. на Благоевградския окръжен съд по касационна частна жалба вх. № 644/27.10.2016 г., подадена от ищеца А. А. К., [населено място], [улица], чрез адв.А. Д., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2, чрез адв.Ал.Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: