О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
София, 12.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1098/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№2899/29.01.2019 г., подадена от адвокат С. С. – процесуален представител на ищците М. К. И. и Р. Р. С., и двамата от [населено място], против въззивно определение №183/18.01.2019 г. по ч.гр.д.№56/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, ГО, IV-ти въззивен състав, с което е потвърдено определение №14847/18.12.2018 г. по гр.д.№18284/2018 г. по описа на Варненския районен съд, ГО, 7 състав, с което е прекратено производството по първоинстанционното дело.
Въззивният съд е приел, че „Установителният иск за съществуване на престъпно обстоятелство е особен вид иск за установяване на факти, предвиден с изричната разпоредба на чл. 124, ал.5 ГПК. Установяването на престъпно обстоятелство, чрез иск, е допустимо само когато то би имало значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение. Наличието на едната от посочените две хипотези е допълнена и с второто условие според нормата на чл. 124 ал.5 ГПК – наказателното преследване да не може да се възбуди, да е прекратено или спряно на посочените в кодекса основания.
Наличието на извършено престъпление поначало се установява с присъдата на наказателния съд, и то по реда на Наказателнопроцесуалния кодекс. Влязлата в сила присъда, постановена по този ред, е задължителна за гражданския съд, който се произнася по гражданските последици от деянието (и то в рамките на чл. 300 ГПК, т. е. относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца). Следователно поначало в гражданския процес не може да се установява дали дадено деяние съставлява престъпление. Фактът на престъпното обстоятелство може да се установява самостоятелно само в случаите, когато не може да бъде установено престъплението по редовния наказателнопроцесуален път и е осуетено постановяване на съответна присъда, която по силата на чл. 300 ГПК би имала задължителна сила за гражданскоправните последици от престъпното деяние. Само в тези случаи законът в чл. 124, ал.5 ГПК предоставя на гражданския съд да се произнесе с установителен иск в отделен процес относно това дали извършеното деяние е престъпление и кой е извършителят.
Съобразно разпоредбата на чл. 124, ал.5 ГПК, искът за установяване на престъпно обстоятелство се допуска в случаите, когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията на чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 НПК, или е спряно на някое от основанията на чл. 25, т. 2 или по чл. 26 НПК, както и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит. В цитираната разпоредба, случаите в които процесният иск е допустим са изчерпателно са посочени.
От приложените към исковата молба Постановление от 25.04.2018 г. по преписка №1373/2018 г. на Районна прокуратура Варна, образувана по жалба на ищците, се установява, че прокурорът отказва да образува наказателно производство и прекратява преписката на осн. чл. 24, ал.1, т. НПК, тъй като счита, че липсват данни за извършено престъпление по чл. 290 НК или за друго престъпление от общ характер. Постановлението, с което се отказва образуването дюна досъдебно производство, е потвърдено с Постановление на ВАп Прокуратура и Върховната касационна прокуратура на РБ.
Според константата съдебна практика на ВКС, нормата на чл. 124, ал. 5 ГПК във вр. чл. 24, ал. 1 НК е ясна и непротиворечива и нейното приложение не предизвиква затруднения за съдилищата. С оглед разясненията в Тълкувателно решение № 20 от 1968 г. на ОСГК на ВС, целта на уредения с разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК иск е да се установи дадено обстоятелство за престъпно, когато това не може да бъде постигнато по редовния наказателнопроцесуален път и да бъде постановена съответната присъда, която би имала за гражданския съд задължителна сила относно последиците на престъпното деяние. В хипотезите на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК напротив, винаги със средствата на наказателния процес се установява, че деянието или не е осъществено или то не е съставомерно по смисъла на Наказателния кодекс. Именно поради това и поради недопустимостта гражданският и наказателният съд, респ. органът на досъдебното производство, да достигнат до различни и следователно противоречиви изводи относно това дали деянието е извършено и дали то съставлява престъпление, разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК е изрично изключена от приложното поле на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК. Това е законодателният замисъл, вложен в разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК и същият не се нуждае от преоценка или осъвременяване предвид настъпили промени в обществените условия, намерил е ясен и безпротиворечив израз в цитираната разпоредба.
Разпоредбата на чл. 24, ал.1, т.1 НПК се намира извън приложното поле на фактическите състави, посочени в чл. 124, ал.5 ГПК, предвид което настоящият състав намира, че правилно и законосъобразно районният съд е оставил без разглеждане предявените искове поради тяхната процесуална недопустимост и е прекратил производството по делото“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправни въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с твърденията на страната, изразени в нейната искова молба и уточнение по нея, относно вида и броя на исковете и след като установи произнасяне на първоинстанционния съд само по един от исковете, да върне производството за допълнително произнасяне или има правомощия да се произнесе по двата иска ?, 2. Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с действителните твърдения на страната, изразени в нейните искова молба и уточнение по нея, че единият от предявените искове е за установяване наличието на правоотношение между две лица, което е от значение за друго правоотношението между ищците и един от ответниците по исковата молба и този иск трябва да се приеме за разглеждане с правно основание чл.124, ал.1, т.1, предложение второ ГПК или като предявен с правно основание чл.124, ал.4, изречение второ ГПК ?, 3. Допустим ли е иск за установяване на престъпно обстоятелство, с правно основание чл.124, ал.5 ГПК, когато след постановление на прокуратурата за отказ да образува наказателно производство на основание чл.24, ал.1, т.1 НПК, с влязло в сила определение на въззивен съд, постановено по разпореждане на първоинстанционен съд за прекратяване на производството, поради осъществяване хипотезата на чл.24, ал.1, т.6 НПК ?
Моли се за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Ответникът по касационната частна жалба Г. Й. С., посредством процесуалния си представител – адвокат Д. Д., е депозирала отговор по смисъла на чл.276 ГПК. Претендират се разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационната жалба, изложението за допускане на въззивното определение до касационното обжалване и отговора на ответницата по касация намира, че е налице въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обаче не отговоря на изискванията на т.1 от тълкувателно решение №1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, тъй като не съдържа релевантен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси не обосновават допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по смисъла на чл.288 ГПК. Същите не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция, тъй като не са поставяни на разглеждане пред нея с въззивната жалба, нито съдът се е произнесъл по тях.
Освен изложеното следва да се добави, че практиката на Върховния касационен съд е категорична, че при липсата на някоя от хипотезите на чл.24, ал., т.т.2-5 НПК, провеждането на производство по чл.124, ал.5 ГПК е недопустимо, какъвто е и настоящия случай.
Поради това въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора в настоящото производство касационните частни жалбоподатели следва да заплатят на ответницата по касация деловодни разноски в размер на 500 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №183/18.01.2019 г. по ч.гр.д.№56/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, ГО, II-ри състав.
ОСЪЖДА М. К. ИЛИЕВА, ЕГН – [ЕГН], и Р. Р. И., ЕГН – [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица], етаж 1, ап.1, да заплатят на Г. Й. С., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ет.1, ап.3, деловодни разноски в размер на 500/петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: