9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
гр. София, 15.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2981/2017 г.
С определение № 383 от 20.10.2017 г. по ч. гр. дело № 2980/2017 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 2981/2017 г. и ч. гр. дело № 2980/2017 г. на Върховен касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, като делото се разглежда под номер 2981/2017 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба № 11342/20.04.2017 г. по регистъра на Окръжен съд – Варна, подадена от Н. А. А., чрез адвокат Б. Н. Д. – П. против решение № 257 от 01.03.2017 г. по гр. дело № 2020/2016 г. на Варненски окръжен съд /В./.
Ответникът по жалбата Х. К. М. е подал отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адвокат Ю. Г. Г., в който поддържа становището, че въззивната инстанция не се е произнесла по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с установената и задължителна практика на ВКС.
Дирекция „Социално подпомагане“, [населено място] не е взело становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на В. е потвърдил решение № 3262 от 25.08.2016 г. по гр. дело № 16617/2015 г. на четиринадесети състав на Варненски районен съд /В./, с което е отхвърлен предявения от Н. А. А. против Х. К. М. иск за изменение на определен с влязло в сила решение № 229 от 05.06.2015 г. по гр. дело № 6912/2014 г. на ВКС, ІV г.о. режим на лични отношения на бащата Х. К. М. с детето А. Х. М. на основание чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59, ал. 9, вр. ал. 2 СК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поддържа наличието на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, като първият й въпрос е със следното съдържание:
„Следва ли при постановяване на решенето си съда, с оглед спецификата на производството да съобрази при постановяване на акта, че предвидения в предходното решение, режим на лични отношения не е осъществяван до момента, въпреки предвидения в него преходен период на срещи, които е следвало да бъдат осъществявани в присъствието на майката ?“.
Въпросът произтича от становище на страната, което се основава на нейна интерпретация на фактите по делото, както и на доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносими към настоящото производство, съдържащи позоваване на цитати от задължителната съдебна практика – ППВС № 1/12.11.1974 г., актове на състави на ВКС – решение по гр. дело № 115/2012 г., решение по гр. дело № 6469/2013 г. на състави на ІІІ г.о., без мотивиране на твърдението за противоречие между приетите от окръжния съд и касационния съд изводи. Във въззивното решение е изложено разбирането на съда за условията, при които възниква основание за изменение на режима на лични отношения между детето и родителя, определен от съда, в случая установен с решение по гр. дело № 6912/2014 г. на ВКС, ІV г.о. Основание за изменение на режима на лични отношения, според приетото от решаващия състав тълкуване на закона, са нови обстоятелства, влошаващи положението на детето при контакта му с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, както и обстоятелства, с които би се подобрило положението на детето при ново разрешение, като промяната може да засяга обстоятелствата, при които е определен първоначалния режим или обстоятелства, настъпили след този момент. Въз основа на доказателства, събрани по делото – социален доклад, съдебно – психологическа експертиза, преписка по изпълнително дело № 1236/2014 г. на ДСИ при В., преписка № 15562/2015 г. на Районна прокуратура – В., показания на свидетелите Б. Г., Е. Т. – Д., Г. К. – Д., С. К., становища на родителите, съдът е обосновал изводи, че изменение на обстоятелствата, при които е определен първоначалния режим с решението на ВКС нито се твърдят от ищцата, нито се установяват от доказателствата. Съдебният състав е констатирал, че с оглед поведението на ищцата между бащата и детето А. не се е създала връзка, детето да разпознава баща си, като такъв. Мотивиран е извод, че ищцата черпи аргументи за изменение на режима, установен с касационното решение от своето недобросъвестно поведение, а ангажирането на ищеца с работа в чужбина не съставлява според съда неизпълнение на родителски дълг. Прието е още, че ответникът разбира български език, владее английски език и може да контактува с детето. Посочените мотиви на окръжния съд са направени в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение по гр. дело № 115/2012 г. на състав на ІІІ г.о., решение по гр. дело № 2640/2015 г. на състав на ІV г.о., решение по гр. дело № 7228/2014 г. на състав на ІІІ г.о. От изложеното следва, че въззивният съд е обсъдил предвидения в касационното решение преходен период на лични отношения на детето А. с ответника, но е преценил резултатите от него, като следствие от поведение на майката, насочено към активно, последователно и съзнателно осуетяване на срещите между детето и бащата. Съдът е преценил, че установения първоначален режим на лични отношения между бащата и детето е ефективен, както и че не са налице нови обстоятелства по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК. В този смисъл въззивната инстанция не се е отклонила от практиката, формирана с цитираното ППВС, както и с решения на състави на ВКС. Несъгласието на жалбоподателката с изводите на окръжния съд и доводите й по чл. 281, т. 3 ГПК не обосновават предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Затова с цитираният въпрос жалбоподателката не е обосновала приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Вторият въпрос – „Допустимо ли е в ущърб на детето да се осъществяват само отделни елементи от решението, с което е определен режима на лични отношения с родителя, който не упражнява пряко родителските си права ?“ и като съдържание и като изложени към него доводи във връзка със становището на страната за изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, не отразява кои са „отделни елементи от решението“, осъществявани в ущърб на детето. Доводите на жалбоподателката са, че въззивният съд е приел, липсата на предпоставки за промяна на установения с касационното решение режим, без да разгледа обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при новото разрешение и без да обсъди „ефикасността на по – рано взетите мерки“. Въпросът не е съобразен с изводите на окръжния съд, който както бе отбелязано по – горе е обсъдил всички твърдения, изложени в исковата молба и поддържани от ищцата, като изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК. Обосноваността на приетите от съда изводи е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК, поради което не може да се въвежда от касатора, респективно да се изследва от касационния съд при селектирането на жалбата. Съдебният състав е мотивирал съображения за обусловеността на необходимостта от изменение на режима на лични отношения между детето и бащата, с оглед „най – добрият интерес на детето“, изхождайки от неговото дефинитивно определяне по § 1, т. 5 ДР на Закона за закрила на детето и чл. 3, ал. 1 от Конвенцията за правата на детето. В тази връзка е обосновано разбирането, че детето има право да познава родителите си, както и че реализирането на същото право налага по – активна намеса на родителите в живота му, а не само осигуряване на издръжка от другия родител и наследяване при неговата смърт. Аргументирано е гледището, че възрастта на А. /10 години, към момента на произнасянето на съда/ позволява реализирането на посочените права, което следва да се направи с помощта на специалисти. Обсъдени са нормите на чл. 5, чл. 7 и чл. 12 от цитираната конвенция, както и разпоредбата на чл. 8 и са разгледани другите релевантни елементи от самоличността на детето, включително общуването с бащата, като обстоятелство, което е също така в интерес на детето. Направена е констатация, че създаването на пречки от родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права следва да се оцени критично в комплекса от установените факти по делото, разрешение, прието в съответствие с практика по чл. 290 ГПК, цитирана от въззивния съд. По посочените мотиви касаторът А., чрез пълномощника си адвокат Б. Д. – П. не е поставила въпроси, както и не е обосновала допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. С позоваването на решение по гр. дело № 2640/2015 г. на състав на ІV г.о. не се релевира допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като в касационното решение се разглежда въпрос, по който въззивният съд не е произнесъл, а именно – „обстоятелството, че родителят, на когото е възложено упражняването на родителските права отсъства от страната за период от време, поради полагане на труд в друга държава членка на ЕС и за този период е предоставил на родителите си отглеждането на детето представлява ли изменение на обстоятелствата, при които е определен първоначалния режим за упражняване на правата и може ли да се допусне промяна на режима само въз основа на този факт“. Затова и с този въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
В изложението е формулиран и следния въпрос:
„Е ли ново обстоятелство факта, че не е осъществен преходния период в режима на лични отношения предвиден по- рано изхождайки от факта, че рязка промяна в отношенията, изпадайки от едната крайност – липса на всякакви контакти детето да започне да остава с преспиване в дома на човек, с когото освен, че няма емоционална близост дори не може да разговаря и следва ли това да бъде окачествено като обстоятелства, които влошават положението на детето и следва ли да бъде уважено искането на майката за осъществяване на преход в отношенията да бъде прието като новото разрешение, което би подобрило положението на детето ?“.
При формулирането на въпроса са игнорирани разрешенията, приети от въззивният съд, като съдържанието му е запълнено с обстоятелства, които са изведени от становища на касатора, поддържани в производството по чл. 258 – 273 ГПК. Така например неосъществяването на преходен режим не е третирано от окръжния съд, като ново обстоятелство, а ищцата, сега касатор поставя въпрос, за обосноваността на този извод на съда, въпреки че, както се поясни и по – горе обосноваността на изводите във въззивното решение не релевира правен въпрос /общо основание по чл. 280, ал. І ГПК /, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Посоченият преходен период не е окачествен от окръжния съд, като „обстоятелства, които влошават положението на детето“ по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, но въпреки това жалбоподателката го въвежда, като въпрос в изложението си, без да зачете мотивите /правните разрешения/ на състава по приложението на разпоредбата. Видно от същите е аргументирано виждането, че „право на контакт“ по смисъла на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи принадлежи, както на всеки от родителите, така и на детето и основен критерий за баланса между правата е интереса на детето, обуславящ принудителни мерки, ако ненамесата би причина вреда на детето. Във връзка с изложеното е и следващият извод, а именно че нищо от личностните особености на ответника не обуславя, че неговото поведение ще навреди на детето. Напротив констатациите на решаващият състав са, че в конкретния случай „двамата родители са длъжни в интерес на детето да преработят отношението си към връзката с другия родител, да бъдат по – толерантни, по – сговорчиви, за да може и детето да бъде спокойно и сигурно, когато отива при бащата“. Това са мотивите, по които касаторът А. е следвало да постави правни въпроси и мотивира допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, което в случая не е реализирано с представеното изложение. Позоваването на т. V от ППВС № 1/12.11.1974 г. в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, към цитирания въпрос е несъстоятелно. Въззивният съд не е приел, че детето се е отчуждило от ответника, а както сама поддържа жалбоподателката А. това обстоятелство не е било доказано, не е прието като установен по делото от съда факт, респективно не съставлява правно разрешение на въззивната инстанция, от което да се изведе извод за противоречиво разрешаване на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Другата част от въпроса – „следва ли да бъде уважено искането на майката за осъществяване на преход в отношенията да бъде прието като новото разрешение, което би подобрило положението на детето?“, е по съществото на спора, не произтича от конкретен извод на съда, съответно не формира основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното следва да се приеме, че с цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
В изложението е поставен следният въпрос:
„С оглед дадените правомощия на въззивната инстанция при проверката на първоинстанционния акт, допустимо ли е съдът да дава с решението си бланкетни напътствия относно подобряването на взаимоотношенията между родителите на детето, без да отчете влиянието им върху него и отчитайки факта, че определеният режим се е оказал неосъществен и неблагоприятен за детето поради обстоятелствата, че то не разпознава баща си като такъв, не изпитва никаква емоционална връзка с него и не разбира защо съда е постановил да спи при напълно непознат човек и с оглед на това изпитва негативни емоции от необходимостта да го прави, означава ли това обстоятелство изменение на обстоятелствата по см. на чл. 59, ал. 9 от СК?“.
Цитираният текст не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Страната е игнорирала при формулирането му разрешенията, приети от въззивният съд, запълвайки неговото съдържание с обстоятелства, които не са изведени като мотиви в обжалваното решение, а са формирани от становище, поддържано в производството по чл. 258- 273 ГПК, съгласно което установеният с касационното решение режим на лични отношения между ответникът и детето е неблагоприятен за детето. Поставянето на въпрос, основаващ се на довод за неотчитане според касатора А. от страна на съда на влиянието на определения режим върху родителите е по обосноваността на мотивите в решението и затова не се разглежда в производство по чл. 288 ГПК. Характеризирането на същият режим като „неблагоприятен за детето поради обстоятелствата, че то не разпознава баща си като такъв, не изпитва никаква емоционална връзка с него и не разбира защо съда е постановил да спи при напълно непознат човек и с оглед на това изпитва негативни емоции от необходимостта да го прави“, произтича от становище на жалбоподателката, вместо от решаващите мотиви на въззивният съд. Извеждането на въпрос от становища на страните го лишава от характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съставът на въззивната инстанция е приел определените в касационното решение мерки на лични отношения между детето и ответника за ефикасни, като с оглед конкретния случай е очертал поведението, дължимо и от двамата родители, като поведение, насочено към толерантност и сговорчивост. Посочил е и допълнително съществуващите спрямо родителя, комуто са предоставени родителските права задължения – да спазва коректно поведение спрямо другия, да не настройва детето срещу него и да не накърнява авторитета му.
Разбирането на въззивния съд, че „правото на контакт“ на бащата с детето по смисъла на чл. 8 от ЕКЗПЧОС, съответно възможността за общуване е средството за създаване и развитие на привързаност и доверие между бащата и детето е в съответствие с практиката по чл. 290 ГПК. Липсата на въпроси, изведени от посочените мотиви във въззивното решение и съответствието на съдържащите се в същите мотиви правни разрешения с тълкувателните мотиви в актовете на ВС и ВКС, формиращи задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 290 ГПК са съображенията, обуславящи извода на настоящата инстанция за липсата на основания да се допусне касационен контрол.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което не е свързано от жалбоподателката с някой от цитираните по – горе въпроси, както и не е обосновано с доводи, съдържащи съпоставяне на правни разрешения, приети от въззивния съд и разрешения по приложените актове – решение по гр. дело № 1127/2014 г. на Старозагорски окръжен съд и решение по гр. дело № 639/2012 г. на Сливенски окръжен съд. Страната не е съобразила разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, т. 3, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, когато съществуващата противоречива съдебна практика е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК, както е в конкретния случай. По въпросите, по които се е произнесъл, въззивният съд е приел правни разрешения в съответствие с практиката по чл. 290 ГПК. Освен това решенията, цитирани от жалбоподателката не съдържат данни за влизането им в сила, поради което не формират съдебна практика.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано от жалбоподателката, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на закона или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, които са непълни, неясни или противоречиви.
Предвид всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателката следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 500 лв.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба на Н. А. А. срещу определение № 1231 от 05.05.2017 г. по гр. дело № 2020/2016 г. на Варненски окръжен съд, ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение, приема следното:
Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения:
С обжалваното определение е изменено на основание чл. 248 ГПК решение № 257 от 01.03.2017 г. по гр. дело № 2020/2016 г. на Варненски окръжен съд в частта относно разноските, като е осъдена Н. А. А. да заплати на Х. К. М. сумата 800 лв., разноски, направени във въззивното производството. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл. 80 и чл. 81 ГПК /първата определяща възможността да се поискат разноски най – късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, втората предвиждаща, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски/ имат характер на общи съдопроизводствени правила, приложими към всички производства, разглеждани по реда на ГПК, доколкото изрично не е предвидено обратното. Съдът е направил изводи за приложимост на общите правила по чл. 78 ГПК към производствата по спорна съдебна администрация на отношенията на родители и деца и на лични отношения на близки с деца. Изложените съображения са мотивирали крайният извод на въззивния съд да уважи молбата.
Искането на частната жалбоподателка да се отмени определението на Варненски окръжен съд е мотивирано с довод за недопустимост на съдебния акт, обоснован с произнасяне на съда по разноските в решението. Страната счита, че след като е обявил решението си, съдът не може сам да го отмени или измени, а в случая окръжният съд действал като следваща инстанция.
Оплакванията са неоснователни.
В производството по чл. 248 ГПК съдът може не само да измени своето определение, като коригира размера на присъдените разноски, по дължимостта, на които се е произнесъл в решението или за първи път да присъди разноски, ако е пропуснал да направи това, но може и да промени първоначалния резултат на своето произнасяне, като в производството по чл. 248 ГПК присъди разноски, въпреки първоначалния отказ да стори това. По реда на чл. 248 ГПК изменението на решението в частта за разноските трябва да бъде съобразено с постановения правен резултат – решението на съда по предявения иск.
В случая с въззивното решение е потвърдено цитираното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения от Н. А. А. против Х. К. М. иск за изменение на определен с влязло в сила решение № 229 от 05.06.2015 г. по гр. дело № 6912/2014 г. на ВКС, ІV г.о. режим на лични отношения на бащата Х. К. М. с детето А. Х. М. на основание чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59, ал. 9, вр. ал. 2 СК. При този изход на делото правилно окръжният съд е приел, че ищцата дължи на ответника разноските, направени във въззивното производство. Съобразени са от съдебният състав предпоставките за изменение на решението в частта за разноските – спазването на срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, представянето на списък по чл. 80 ГПК, своевременно заявяване на искането за разноски, доказване на извършването им във въззивното производство с договор за правна защита и съдействие, в който са отразени уговореното възнаграждение за адвокат сума в размер на 800 лв. и начина на плащане – в брой. Определението затова е процесуално допустимо и правилно и следва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 257 от 01.03.2017 г. по гр. дело № 2020/2016 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. А. А. да заплати на Х. К. М. разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1231 от 05.05.2017 г. по гр. дело № 2020/2016 г. на Варненски окръжен съд.
Определенията не подлежат на обжалване.
Председател:
Членове: