О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
гр. София, 13.03. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 755 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на В. И. Д. и Е. И. Д. срещу определение № 16656/13.08.2014 г., постановено по частно гр. дело № 11241/2013 г. на Софийски градски съд (СГС). С обжалваното определение е оставено без разглеждане възражението по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, направено от жалбоподателите с „молба” с вх. № 3312924/07.06.2013 г., уточнена с молба с вх. № 72269/18.06.2013 г., че заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена на 03.10.2012 г. по ч. гр. д. № 19929/2012 г. на Софийския районен съд, не им е била надлежно връчена.
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, като жалбоподателите не споделят извода на СГС, че не са спазили едномесечния срок по чл. 423 от ГПК за подаване на възражението. В тази връзка излагат подробни съображения и представят писмени доказателства, приложени към частната жалба.
Ответникът по частната жалба [фирма] не е подало отговор в срока за това.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения:
В съответствие със задължителните указания и разясненията по приложението на процесуалния закон, дадени с т. 6 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното определение, че предвид съдържанието й и предвид уточнението й с молба с вх. № 72269/18.06.2013 г., подадената от жалбоподателите „молба” с вх. № 3312924/07.06.2013 г. има характера на възражение по чл. 423 от ГПК, конкретно – в хипотезата по ал. 1, т. 1 – поддържа се ненадлежно връчване на заповедта за изпълнение. В пълно съответствие с процесуалния закон е и приетото от въззивния съд, че за да разгледа това възражение, на първо място той следва да установи, че то е подадено в преклузивния срок по чл. 423, ал. 1 от ГПК.
Фактически невярна е обаче констатацията на СГС, че както в молбата от 07.06.2013 г., така и в уточняващата молба не е посочена датата, на която жалбоподателите са узнали за издадената срещу тях заповед за изпълнение. Още в „молбата” си с вх. № 3312924/07.06.2013 г., в която и самите жалбоподатели са посочили датата 07.06.2013 г., те са изложили ясни твърдения, че това е и датата на узнаването от тях на издадената срещу тях заповед за изпълнение, а именно – заявили са: „Днес разбрахме от съдия изпълнител, че срещу нас е образувано изп. дело № 614/13 г. на ЧСИ У. Д., въз основа на изп. лист, издаден по заповед на СРС, 90 с-в по ч. гр. д. № 19929/2012 г.”.
При това положение, и след като към писменото възражение („молбата”) не са били приложени доказателства за така твърдяната дата на узнаването, респ. – за спазването на преклузивния едномесечен срок, за който съдът следи служебно, възражението се явява нередовно и съгласно общата разпоредба на чл. 101, ал. 1 от ГПК, СГС е следвало да даде указания на жалбоподателите да представят такива доказателства в определен от него срок или сам да предприеме действия, за да установи дали срокът е спазен (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията по приложението на процесуалния закон, дадени с т. 5.а. и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, които предвид общата разпоредба на чл. 101, ал. 1 от ГПК са приложими и в случая).
Като не е дал такива указания на жалбоподателите, въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон, което е съществено, тъй като е довело и до друго такова, а именно – съдът е приел, че едномесечният преклузивен срок по чл. 423, ал. 1 от ГПК за подаване на възражението е пропуснат от жалбоподателите, предвид извършена от него преценка относно надлежността и датата на връчването на жалбоподателите, по реда на чл. 47 от ГПК, на съобщенията с преписите от заповедта за изпълнение. Такава преценка, съгласно процесуалния закон, обаче, съдът следва да извърши, не във връзка със спазването на едномесечния преклузивен срок по чл. 423, ал. 1 от ГПК, респ. – във връзка с процесуалната допустимост на възражението по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, а при разглеждане на същото по същество, и то – предвид изрично наведените с него твърдения, доводи и съображения, което в случая съдът също не е направил.
От друга страна, с частната жалба, по която е образувано настоящото производство пред ВКС, жалбоподателите са представили и писмени доказателства за датата на узнаването на заповедта за изпълнение, респ. – за спазването на едномесечния преклузивен срок по чл. 423, ал. 1 от ГПК. Тъй като настоящото частно производство е такова по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, в рамките на което ВКС действа като въззивна (а не като контролно-отменителна касационна) инстанция, тези писмени доказателства са допустими и следва да бъдат взети предвид (чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК). Видно от представените с частната жалба (в заверени от страната преписи – листове 19 и 21 от настоящото дело), по посоченото от жалбоподателите изп. дело № 20138580400614, ЧСИ У. Д. е изпратила запорни съобщения с изх. №№ 14010/03.06.2013 г. и 14000/03.06.2013 г. за налагане на запор върху банковите сметки на двамата жалбоподатели в [фирма], които са получени от това трето задължено лице на 06.06.2013 г. (заведени са съответно – с вх. № 77315 и 77320 от тази дата). От своя страна, на основание чл. 508, ал. 1 от ГПК, НОИ е уведомило всеки от двамата жалбоподатели на 19.06.2013 г., че по изпратени и там запорни съобщения с изх. №№ 14007/03.06.2013 г. и 13997/03.06.2013 г., върху пенсиите им ще се правят удръжки (листове 20 и 22 от настоящото дело). При така представените доказателства и доколкото друго не се установява по делото, следва, че двамата жалбоподатели са узнали за издадената срещу тях заповед за изпълнение най-рано на 03.06.2013 г., когато ЧСИ У. Д. е изпратила запорните съобщения до третите задължени лица [фирма] и НОИ, респ. – когато е могла да уведоми и жалбоподателите, според твърденията им по делото. При това положение, възражението на жалбоподателите по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, депозирано на 07.06.2013 г., е подадено в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 423, ал. 1 от ГПК.
По изложените съображения, обжалваното определение, като неправилно, следва да бъде отменено и делото – върнато на въззивния съд, който да разгледа и да се произнесе по същество по подаденото в срок, респ. – и процесуално допустимо, възражение на жалбоподателите по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 16656/13.08.2014 г., постановено по частно гр. дело № 11241/2013 г. на Софийския градски съд;
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за разглеждане и произнасяне, съобразно изложеното в мотивите към настоящото определение, по възражението по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, направено от В. И. Д. и Е. И. Д. с „молба” с вх. № 3312924/07.06.2013 г., уточнена с молба с вх. № 72269/18.06.2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.