2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
гр. София, 15 април 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 1158 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ответника Б. Т. Б. срещу определение № 4028/28.12.2018 г., постановено по частно гр. дело № 6295/2018 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 20967/05.10.2018 г. по гр. дело № 11808/2017 г. на Софийския градски съд, с което по реда на чл. 248 от ГПК е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение в частта за разноските на постановеното по същото първоинстанционно гражданско дело, решение № 2713/30.04.2018 г.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и съображения за неправилност на обжалваното определение.
В частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) намира ли общо и автоматично приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК и в случаите, когато предмет на спора е оспорване на презюмирания от закона произход от бащата, който е съпруг на майката, тогава, когато искът по чл. 62, ал. 2 от СК е уважен; и 2) следва ли да се счете, че ако ответникът – баща по презумпция на закона (чл. 61, ал. 1 от СК), е оспорил иска, с такова процесуално поведение е станал причина за сторените от майката (ищцата) разноски по опровергаване на законовата презумпция; или направените от ищцата разноски по събирането на доказателства за оспорване на бащинството на съпруга ? са неизбежни, доколкото произходът не може да бъде опроверган само с признанието на иска поради изключителната значимост на произхода на всяко лице. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с определение № 456/23.10.2012 г. по ч. гр. дело № 422/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и определение № 6/15.01.2018 г. по ч. гр. дело № 2132/2017 г. на I-во гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят сочи и чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не излага каквито и да било твърдения и съображения, формулираните от него правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на тази разпоредба. Касаторът сочи и чл. 280, ал. 2 от ГПК, като поддържа и че обжалваното въззивно определение било явно неправилно, но извън оплакванията си за неправилност и твърдяното противоречие с практиката на ВКС, също не излага съображения за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Ответницата по частната касационна жалба – ищцата З. И. Б. не е подала отговор на частната касационна жалба.
Подаденият от името на малолетната ответница В. Б. Б., отговор на частната касационна жалба не следва да се взема предвид и обсъжда от съда, тъй като тя не е насрещна, спрямо жалбоподателя, страна в производството по делото и няма процесуално право на такъв отговор.
Обстоятелствата по делото, приети за установени и от въззивния съд, са следните: Ищцата е предявила срещу малолетната ответница, ответника-касатор и ответника В. П. В. искове за признаване за установено, че ответникът-касатор не е биологичен баща на детето (малолетната ответница), родена през време на брака им, и за признаване за установено, че ответникът В. е неин биологичен баща. На 19.12.2017 г. ответникът-касатор е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил предявения срещу него иск и е поискал събиране на доказателства в подкрепа на заявеното оспорване. С първоинстанцинното решение № 2713/30.04.2018 г. съдът е уважил предявения срещу ответнка-касатор и малолетната ответница иск по чл. 62, ал. 2 от СК, като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК е осъдил ответнка-касатор да заплати направените от ищцата деловодни разноски в размер 1 210 лв.
При така установените обстоятелства, въззивният съд е намерил за правилно първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК, по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, направените от ищеца разноски се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, с изключение на предвидената в чл. 78, ал. 2 от ГПК хипотеза, предвиждаща кумулативното наличие на две предпоставки, когато разноските се възлагат на ищеца – това са случаите, при които ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Въззивният съд е приел, че в случая липсва основание за приложение на това изключение, тъй като от страна на ответника-касатор е налице оспорване на иска, което е имало за последица осъществяване на последващи процесуални действия по събиране на доказателства, свързани с направени от ищцата разноски. Апелативният съд е приел също, че след като в хода на производството в процесуалното поведение на ответника-касатор не се установява едновременното наличие на посочените предпоставки по чл. 78, ал. 2 от ГПК за освобождаването му от заплащане на направените от ищцата разноски, то правилно последните са възложени в негова тежест от първоинстанционния съд.
И в двете посочени от касатора определения на ВКС е прието, че когато предявяването на иска е законно необходимо, за да се постигне даден правен резултат, отговорността за разноски се разпределя по други правила, а не съобразно чл. 78 от ГПК, като примерно са посочени брачните искове и исковете по чл. 127, ал. 2 от СК и по чл. 32, ал. 2 от ЗС. В първото посочено от жалбоподателя – определение № 456/23.10.2012 г. по ч. гр. дело № 422/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС е разяснено, че по аналогичен начин следва да бъдат разпределени разноските и в производството по оспорване на произход, което, както и брачните искове се осъществява само по съдебен ред, поради което и в това производство всяка от страните следва да понесе разноските, които е направила, освен ако насрещната страна е била недобросъвестна, оспорила е иска или същият е бил отхвърлен.
В обжалваното въззивно определение апелативният съд не е приел нищо различно. Напротив – в пълно съответствие с така посочената от жалбоподателя практика на ВКС, въззивният съд е разрешил двата формулирани в частната касационна жалба правни въпроса, като е приел, че след като ответникът-касатор е оспорил предявения и уважен срещу него иск за оспорване на произход по чл. 62, ал. 2 от СК, то той следва да заплати направените от ищцата разноски по делото.
При това положение – след като обжалваното въззивно определение е съобразено с практиката на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав, то не са налице сочените от касатора хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), очевидно не е налице и сочената от него хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 4028/28.12.2018 г., постановено по частно гр. дело № 6295/2018 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: