О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
29.04.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 2167 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2040 от 21.12.2012г. на Софийски апелативен съд по гр.д. № 2695/2012г., с което е отменено решение от 22.05.2012г. по гр.д. № 6827/2010г. на Софийски градски съд и вместо това е признато за установено по отношение на Г. Я. А., че [фирма] е собственик на следните недвижими имоти, придобити въз основа на давностно владение в периода 30.08.1993г. – 30.08.2003г., а именно: 1/ магазин в югозападната част на партерния етаж на сградата на [улица] [населено място], заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, който понастоящем представлява офис /банков салон/ с площ 162,21кв.м.; 2/ офис № 3 от първия офисен /втори жилищен етаж/ на същата сграда, с площ 47,48 кв.м., заедно с припадащите му се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, при съседи: [улица], офис № 4, коридор, асансьорна шахта, стълбищна клетка и вътрешен двор; 3/ ателие № 1, находящо се в мансардния етаж на сградата, с площ 61,05 кв.м., заедно с припадащите му се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, при съседи: [улица], вътрешен двор, стълбищна клетка, коридор и ателие № 2.
Касационната жалба е подадена от ответника по иска Г. Я. А., чрез пълномощниците адвокати М. и Р.. Наведен е на първо място довод за недопустимост на решението поради разрешаването на спора със сила на присъдено нещо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал седем материалноправни и процесуалноправни въпроса, които според него са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.Поддържа и противоречие с друго влязло в сила решение, в което е прието, че [фирма] е държател на имота и няма данни държането да е трансформирано във владение – решение № 294 от 07.04.2010г. по гр.д. № 669/2009г. на Софийски апелативен съд. Изтъква противоречие и с Решение № 86/14.11.1986г. по гр.д. № 492/86г. на ВС, І г.о.
Ответникът по жалбата [фирма] в писмения си отговор обосновава липсата на основание за достъп до касационен контрол.Представя съдебна практика.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост, предявен от [фирма] против Г. Я. А. досежно три обособени обекта в сградата на [улица] [населено място], които дружеството твърди, че е придобило чрез давностно владение в периода 1993 – 2003г. Установява се, че ищецът е сключил с Д. М. и М. М. през 1992г. предварителни договори за покупка на пет самостоятелни обекти в сградата с площ общо около 936,91 кв.м., а с две допълнителни споразумения от 1993г. е уговорил придобиването на още седем обекта, сред които офис № 3, ателие № 1, магазин в югозападната част от партерния етаж на сградата. Задължението за прехвърляне на собствеността не е било изпълнено спрямо обектите, предмет на настоящия иск: магазин в югозападната част на партера, който понастоящем представлява банков салон, офис № 3 и ателие № 1. Дружеството владее необезпокоявано тези обекти повече от десет години, извършвало е преустройства, поддържало е обектите като свои собствени и претендира, че ги е придобило по давност.
Ответникът се легитимира като собственик по сделка на 1/3 ид ч. от поземления имот, в който е построена сградата; той е един от учредителите на правото на строеж и е следвало да получи обекти в построената сграда, сред които офис № 3. Г. Я. А. поддържа, че строителството на обектите в сградата е извършено в нарушение на одобрения архитектурен проект, въз основа на който е учредено правото на строеж и поради това счита, че е придобил по приращение 1/3 ид.ч. от всички незаконно построени обекти, след които са и процесните.
Установява се, че през 2004г. Г. А. е предявил против [фирма] иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на същите имоти. В това производство [фирма] е предявило инцидентен установителен иск за собственост поради изтекла в негова полза давност. Първоинстанционният съд е разгледал и отхвърлил този иск, но въззивната инстанция Софийски апелативен съд с решение № 294 от 07.04.2010г. по гр.д. № 669/2009г. е обезсилила решението по инцидентния установителен иск и прекратила производството по делото в тази част. Въз основа на същата искова молба е образувано настоящето производство. Производството по иска по чл. 59 ЗЗД е приключило с влязло в сила решение за уважаване на иска на Г. А..
В обжалваното решение съдът е приел, че предявеният иск е допустим, тъй като производството по инцидентния установителен иск за собственост е било прекратено и спорът не е разрешен със сила на присъдено нещо. На следващо място съдът е посочил, че предявяването на иска за заплащане на обезщетение за ползване не е прекъснало течението на придобивната давност, тъй като такъв ефект би имал само вещен иск. Позовал се е на решение на Върховния касационен съд,постановено по реда на чл. 290 ГПК. Обсъждайки възражението на А. за незаконност на строителството съдът е намерил, че то е извършено не по първоначално одобрения проект, а по надлежно одобрени по-късно екзекутиви; всички изменения са станали по предвидения в закона ред със знанието и без противопоставянето на ответника А.. Посочил е, че за процесните обекти няма надлежно учредено право на строеж, доколкото те са изградени в отклонение на първоначалния проект, но собствеността върху пристроените помещения, които архитектурно са изградени като част от старо жилище, принадлежи на собственика на това жилище, а не на собствениците на мястото. Съдът е приел, че Д. М. и М. М. не са изпълнили задължението си да прехвърлят в полза на ищеца правото на собственост върху спорните обекти, но ищецът осъществява фактическа власт върху тях от въвеждането им в експлоатация с акт обр.16 на 10.08.1993г. до момента; извършил е в тях значителни преустройства и се афишира като техен собственик, включително пред ответника, който живее в същата сграда. Изнесеното от свидетелите за водени преговори за уреждане облигационните отношения между страните според съда не рефлектира върху течението на придобивната давност, която е започнала да тече през август 1993г. и е изтекла 10 години по-късно. Снабдяването на А. с констативен нотариален акт също не е води до прекъсване на придобивната давност, нито представлява отблъсване на владението на ищеца. Не обосновава прекъсване на давността и предявения иск по чл.59 ЗЗД, тъй като хипотезата на чл. 116, б.”б”ЗЗД изисква предявяване на иск за същото право – правото на собственост.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Несъстоятелни са доводите за недопустимост на решението поради разрешаване на същия спор със сила на присъдено нещо. Между страните е постановено влязло в сила решение по иск по чл. 59 ЗЗД, но не и по иск за собственост. Касае се за искове с различно основание и предмет, а забраната на чл. 299, ал.1 ГПК има предвид спор между същите страни за същото искане и на същото основание – чл. 298, ал.1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът на първо място е посочил седем правни въпроса, които според него са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Те са : 1/ дали обективните предели на силата на присъдено нещо на решение по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване от ползването без правно основание на чужд недвижим имот, се разпростират и върху правото на собственост върху същия недвижим имот; 2/ формира ли се сила на присъдено нещо по възраженията, разгледани от съда в решението; 3/ предявяването на иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот прекъсва ли придобивната давност относно имота; 4/ каква е правната характеристика на такъв иск по чл. 59 ЗЗД и съдържа ли в себе си вещен иск; 5/ изпращането на нотариална покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот прекъсва ли придобивната давност относно имота; 6/ предявен иск за делба прекъсва ли придобивната давност досежно делбените имоти; 7/ изпълнението на задължението за обезщетение представлява ли предпоставка за придобиване собствеността върху присъединена чужда вещ към главната вещ по смисъла на чл. 97 ЗС.
Касаторът не е обосновал никое от конкретните проявления на основанието по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК, както са посочени в ТРОСГТК № 1/2009г., т.4. Освен това, по голяма част от въпросите има съдебна практика, което е пречка за допускане на касационно обжалване на посоченото основание. Първият, вторият и четвъртият въпрос касаят обхвата на силата на присъдено нещо и визират решението по предходния спор по чл. 59 ЗЗД и разгледаните в него възражения, свързани със собствеността на имота. Съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК със сила на присъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, но не и мотивите, в които са разгледани наведените от страните възражения и преюдициалните правоотношения. В същия смисъл е представеното от ответника Решение № 378 от 28.07.2010г. по гр.д. № 148/2009г. на ІVг.о. В съответствие с това Софийски апелативен съд е приел, че влязлото в сила решение по иска по чл. 59 ЗЗД не се ползва със сила на присъдено нещо досежно разгледания в мотивите въпрос дали ищецът е собственик на имота, за който претендира обезщетение.
Третият, петият и шестият въпрос визират конкретни хипотези на прекъсване на придобивната давност. За да приеме, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за ползване не е прекъснал придобивната давност за имота, въззивният съд се е позовал на решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на чл. 290 ГПК. При наличие на такава практика липсва основание за достъп до касационен контрол. Ответникът е представил с отговора на касационната жалба множество съдебни решения на ВКС и на съдилищата, които са в същия смисъл – че придобивната давност за недвижим имот се прекъсва с предявяване на установителен или осъдителен иск за собственост на същия имот. Петият въпрос касае изпращането на нотариална покана като действие за прекъсване на давността, но е очевидно, че такова действие не попада сред визираните в чл. 116, б.”а”, „б” и „в” ЗЗД. Шестият въпрос визира прекъсване на давност поради предявяване на иск за делба, но е неотносим към спора, тъй като по делото липсват данни за предявяване на иск за делба спрямо ищеца [фирма] и съдът не е изложил такива мотиви. Седмият въпрос дали изпълнението на задължението за обезщетение представлява предпоставка за придобиване собствеността върху присъединена чужда вещ към главната вещ по смисъла на чл. 97 ЗС е формулиран неясно и не може да бъде установено кои правни изводи на съда визира.
На второ място касаторът поддържа противоречие на обжалваното решение с друго влязло в сила решение, в което е прието, че [фирма] е държател на имота и няма данни държането да е трансформирано във владение. Това е решение № 294 от 07.04.2010г. по гр.д. № 669/2009г. на Софийски апелативен съд, което е постановено по предявения от А. иск по чл. 59 ЗЗД. Не е налице противоречиво разрешен правен въпрос в двете решения, а съдилищата са извършили своя собствена преценка на събраните доказателства по двете дела досежно обстоятелството дали [фирма] е владелец или държател на имотите. Правилността на правните изводи на съда при разрешаването на конкретния спор не е обект на преценка в производството по чл. 288 ГПК, а се проверява само в производство по чл. 290 ГПК.
На последно място жалбоподателят изтъква противоречие с Решение № 86/14.11.1986г. по гр.д. № 492/86г. на ВС, І г.о., което не е представено с касационната жалба. То приема, че не е недопустимо да се придобие по давност една стая от жилище, ако както останалата част от същото жилище, така и съседното жилище, към което тя е придадена, отговарят на законните изисквания и за тази промяна е утвърден архитектурен план. В настоящия случай е установено, че преустройствата на офиса /банков салон/ и на офиса-магазин са извършени въз основа на одобрени проекти, макар и след учредяването на правото на строеж, както и че изградените обекти отговорят на изискванията за самостоятелни обекти на правото на собственост. Ето защо не е налице противоречие със соченото решение.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не липсват посочените основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба претендира възстановяване на разноските по делото, но не е представил доказателства за извършени разноски в касационното производство.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2040 от 21.12.2012г. на Софийски апелативен съд по гр.д. № 2695/2012г. по касационната жалба на Г. Я. А. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: