6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.186
София, 25.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2361/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 14067 от 31.07.2018 г., подадена от М. П. М., чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 1464 от 12.06.2018 г. по т.д. № 5470/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 9 състав, в частта, с която: 1. е потвърдено решение № 1511 от 26.07.2017 г. по т.д. № 6562/2016 г. на Софийски градски съд, VІ-18 състав за признаване за установено по предявения от „Първа инвестиционна банка” АД срещу М. М. иск по чл.422 ГПК, че М. дължи на банката /солидарно с „Брамиит-ВГ” ЕООД и Г. Н. М./ сумата 86 121.62 лв. по запис на заповед за 180 0000 лв., издаден от „Брамиит-ВГ” ЕООД, ведно със законната лихва от 18.12.2015 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 79467/2015 г. на СРС.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Оспорват се изводите на съда, че каузалното правоотношение – договор за банков кредит от 13.10.2008 г., за обезпечението на който е издаден процесния запис на заповед от дружеството – кредитополучател, авалиран и от жалбоподателката, не е погасено поради новирането му със споразумение от 27.08.2010 г., сключено между банката, „Брамиит-ВГ” ЕООД и Г. М.. Твърди се, че с посоченото споразумение са постигнати договорки, изменящи съществено отношенията между страните, вкл. е завишена отговорността на дружеството – длъжник, за което авалистът не е дал съгласие. Сочи се, че въззивният съд недопустимо се е позовал на договор за поръчителство от 03.11.2010 г., който обаче не е влязъл в сила поради неподписването му от банката. Жалбоподателката претендира отмяна на атакуваното въззивно решение и отхвърляне на предявения срещу нея установителен иск.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните и представените доказателства; 2. Необсъждането на всички доводи, възражения и доказателства по делото представлява ли нарушение на разпоредбите на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК; 3. Когато кредитор и длъжник се договорят да бъде отнето погасителното действие на извършено и прието изпълнение за погасяване на задължение, подновява ли се задължението по см. на чл.107 ЗЗД; 4. Когато трето лице е дало съгласието си да отговаря за изпълнението на погасеното вече задължение, отговаря ли третото лице за изпълнението на задължението и след отпадане на погасяването по съгласие между кредитора и главния длъжник. Противопоставима ли е тази уговорка на третото лице и при какви условия; 5. Когато бъде постигната договорка между длъжник и кредитор, че с вече погасени суми по съществуващо задължение се погасяват задължения на трето лице, на друго основание, към същия кредитор, в този случай възниква ли обединение в едно на тези две задължения и в тази хипотеза налице ли е новация по см. на чл.107 ЗЗД; 6. Дата на отпускане на кредита и/или датата на усвояването му съществени елементи ли са на договора за банков кредит и при промяната им налице ли е обективна новация по см. на чл.107 ЗЗД; 7. Крайният срок за връщане на кредита съществен елемент ли е на договора за банков кредит и при промяната му налице ли е обективна новация по см. на чл.107 ЗЗД и 8. Промени в съдържанието на каузалното правоотношение, чието изпълнение е обезпечено със запис на заповед, който изрично е договорено, че е издаден за да гарантира изпълнението на първоначалното каузално правоотношение, противопоставими ли са на авалиста по същия запис на заповед и при какви предпоставки, ако авалистът не е дал изричното си съгласие да обезпечава дълга и съобразно тези промени, още повече ако се касае за съществени промени, вкл. и утежняващи такива.
По първите два въпроса се поддържа допълнителната селективна предпоставка по т.1, а по останалите въпроси – т.1, евентуално т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Бланкетно се твърди и очевидна неправилност на решението на САС.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по жалбата – „Първа инвестиционна банка” АД, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва основанията за допускане на касационно обжалване. По същество поддържа доводи за правилност на атакуваното решение, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на преклузивния едномесечен срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
При постановяване на атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел от фактическа страна следното: издаването на процесния запис на заповед на 13.10.2008 г. от „Брамиит-ВГ” ЕООД, като дружеството се е задължило да заплати на ищцовата банка или на негова заповед сумата 180 000 лв. при предявяване на записа в срок до 31.12.2012 г., без протест; записът на заповед е авалиран от Г. М. и М. М., като е предявен на издателя и на авалистите; наличие на обезпечителна функция на записа на заповед – издаден във връзка с договор за банков кредит от 13.10.2008 г., по силата на който банката е предоставила на „Брамиит-ВГ” ЕООД сумата 160 000 лв. за закупуване на Д., с краен срок за издължаване на кредита /по погасителен план/ – 08.10.2013 г.; с допълнително споразумение от 27.08.2010 г., сключено между страните по договора за кредит и Г. М. са установени просрочените задължения на кредитополучателя, М. е встъпил като съдлъжник на дружеството – кредитополучател, с уговорен нов погасителен план и нов краен срок за погасяване – 09.05.2016 г. и предвидени допълнителни обезпечения – ипотека върху имот в [населено място], поръчителство от страна на М. и особен залог върху всички сметки на дружеството. Съдът е приел, че посочените две допълнителни обезпечения са реализирани, но поради непредставяне на всички допълнителни обезпечения, споразумението не е намерило счетоводно отражение при ищцовата банка. Въз основа на заключенията на ССЕ са отразени извършените от кредитополучателя плащания по договора за периода до сключване на споразумението.
Въззивният съдебен състав не е възприел твърденията на М. М. за приложимост на чл.107 ЗЗД. Съобразявайки съдържанието на уговорките в споразумението от 27.08.2010 г. е изведен извод, че то не може да бъде определено като новация. С него страните са се споразумели относно актуалното състояние на задълженията; за встъпването на нов съдлъжник в дълга и относно сроковете за изпълнение и за учредяване на нови обезпечения. След като никоя от тези уговорки не съставлява изменение на съществен елемент на задълженията по договора за кредит от гл.т. на тяхното съдържание или основание и не разкрива намерение на страните за погасяване на старите задължения за връщане на предоставения кредит и за заплащане на лихва и заместването им с нови, то споразумението не може да се приеме за подновяващо задълженията по договора за кредит. Обективираната в споразумението уговорка: извършените до момента плащания по главницата да се считат за погасяващи други задължения е счетена за постигната в рамките на свободата на договаряне и по този начин е отнето погасителното действие на плащанията по кредита. Прието е, че посочената уговорка е противопоставима на М., поради изразено с нея съгласие при подписване на 03.11.2010 г. на договор за поръчителство по същия кредитен договор. По тези съображения е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска по чл.422 ГПК срещу М. за сумата 86 121.62 лв.
Въззивният съд е уважил частично жалбата на „Първа инвестиционна банка” АД по отношение на изискуемите към предявяване на записа на заповед наказателни лихви за просрочие в размер на 27 473.44 лв. Включването им в менителничното задължение и съответно уважаването на иска и за тази сума е аргументирано с обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на всички видове задължения по договора за кредит.
Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Правният въпрос относно задължението на въззивният съд за прецени релевантните за спора доказателства и да даде отговор на доводите и възраженията на страните, безспорно е важен за всяко дело. Предвид съобразителната част към решението, не би могло да се счете обаче, че решаващият състав на САС е допуснал отклонение от цитираната в изложението задължителна практика на ВКС, поради което поддържаната допълнителна предпоставка не е налице. Неточното посочване в мотивите към решението, че е сключен договор за поръчителство между банката и М., не обосновава извод за установеност на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Макар и този договор да е подписан само от М., съдът очевидно е съобразил обективираното нейно волеизявление и релевантността му при произнасяне по поддържания от нея довод за непротивопоставимост на споразумението от 27.08.2010 г..
Вторият въпрос е пряко съотносим към правилността на атакувания съдебен акт, съответно към едно от поддържаните в жалбата основания за касиране – това по чл.281, т.3, пр.2 ГПК. Съобразно указанията, дадени в мотивите към т.1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията по чл.281, т. 3 ГПК, като в рамките на производството по селектиране на жалбите е недопустимо произнасяне по законосъобразност на обжалваното въззивно решение.
Останалите въпроси са фактологически обусловени, а освен това са изведени въз основа на твърдения и доводи на жалбоподателката, които не са възприети от решаващия състав на САС. Затова те не биха могли да се квалифицират като материалноправни въпроси, попадащи в обхвата на основния селективен критерий /съобразно разясненията в т.1 от цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване/. Отговорът на въпроси от № 3 до № 8 предпоставя извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост на изводите на съда, която е извън производството по чл.288 ГПК. Дори и да се приеме, че част от въпросите /след конкретизирането им/ отговарят на изискванията на общата предпоставка за достъп до касация и касаят елементите на обективната новация, то липсват данни за отклонение от постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, вкл. и от тези, на които се позовава жалбоподателката – решение по т.д. 3696/2014 г. и решение по т.д. 4090/2013 г., І т.о. /макар и първото от тях да касае противопоставимост на промени в съдържанието на договор по отношение на поръчителя/.
Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното основание на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно създадената практика на ВКС, Търговска колегия по приложение на това самостоятелно основание за достъп до касация, очевидната неправилност не е идентична с неправилността на съдебния акт по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от самия съдебен акт, без да е необходимо извършване на анализ или излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебен акт, при който законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена отменена правна норма, или когато е налице явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. С оглед на тези критерии, релевантни за приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, атакуваното въззивно решение не би могло да се определи като очевидно неправилно. Видно от самата жалба е, че това основание е само цитирано, а и то не би могло да се мотивира с доводи, обосноваващи касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Последните могат да се преценяват само във втората фаза на касационното производство /след допуснат касационен контрол по реда на чл.280, ал.1 ГПК/, но не и в селективната фаза.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 300 лева.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1464 от 12.06.2018 г. по т.д. № 5470/2017 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 9 състав.
ОСЪЖДА М. П. М. да заплати на „Първа инвестиционна банка” АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: