О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
гр. София 06.03.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2940 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. София Бр. Славов срещу решение № 824/05.04.2018 г.по в. гр. дело № 4468/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 4622/27.06.2017 г. по гр.дело № 9945/2016 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на предявения от М. И. Б. срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3000 лв. до 20 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.07.2016 г. до окончателното изплащане и вместо това предявеният иск с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ е уважен и за сумата 17 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2016 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част, да се отмени същото решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ се отхвърли над сумата 3000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 15.07.2016 г. до окончателното изплащане.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС.
Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд от 05.04.2018 г. по в.гр.дело № 4468/2017 г. е подадена насрещна касационна жалба от ищцата М. И. Б., чрез адв.Д. С. в частта, с която е потвърдено решение № 4622/27.06.2017 г. по гр.дело № 9945/2016 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на иска от жалбоподателката срещу Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ над сумата 20 000 лв. до 70 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 15.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон.
В изложението е формулиран правният въпрос, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно критериите за справедливост при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС.
Жалбоподателката ищца не е изразила становище по касационната жалба на ответника.
Ответникът Прокуратура на РБългария не е изразил становище по касационната жалба на ищцата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срок – тази на ответника в срока по чл. 283 ГПК, а на ищцата в срока по чл.287,ал.2 ГПК. Всяка от касационните жалби е подадена от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и са процесуално допустими.
Първоинстанционното решение по гр.дело № 9945/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на М. Б. на основание чл.2,т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер 3 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2016г. до окончателното плащане не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Прието е за безспорно, че на 10.12.2012г. СГП е образувала досъдебно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.242, ал.3 във вр. с чл.18 НК. На 12.11.2013г. и на 27.03.2015г. М. Б. е привлечена като обвиняема за извършване на престъпление по чл. 242 ал. 4, пр. 1, вр. чл. 242 ал. 3, пр. 2, хип. 2 НК вр. чл. 2, б. „б“ от Регламент/ЕО/ № 273/2004 г. на ЕП. С постановлението от 12.11.2013г. за привличането на Б. като обвиняема, на същата й е наложена мярка за неотклонение парична гаранция в размер 2000 лева, вносима в 10-дневен срок от датата на предявяване на постановлението.
На 05.02.2014г. с постановление на ст.разследващ митнически инспектор е било постановено Б. да бъде принудително доведена за повторното й привличането като обвиняема, след прецизиране на обвинението и на 17.02.2014г. ищцата е била конвоирана от Г. И. до Т.”Аерогара” „Аерогара“ София.
На 07.04.2015г. Софийска градска прокуратура е внесла в СГС обвинителен акт срещу Б. и по описа на съда е образувано нохд № 1408/2015г. Наказателното производството пред СГС е протекло в 4 съдебни заседания, на които ищцата се е явила лично. На 14.01.2016г. с присъда № 4 от същата дата, съдът е признал М. Б. за невиновна и я е оправдал по повдигнатите обвинения за извършване на престъпление по чл. 242 ал. 4, пр. 1 вр. чл. 242 ал. 3, пр. 2, хип. 2 НК. С присъдата е отменена и взетата спрямо Б. мярка за неотклонение парична гаранция в размер 2000 лева.
Прокуратурата на РБ е протестирала оправдателната присъда и в САС е образувано внохд № 480/2016г. Производството по въззивното наказателно производство е протекло в едно открито съдебно заседание, на което Б. се е явила лично. С решение № 250 от 15.06.2016г. Софийският апелативен съд, НО, 6 състав е потвърдил оправдателната присъда, която е влязла в законна сила на 15.07.2016г.
Относно претърпените неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните свидетели В. И. В. и Д. Г. А..
От правна страна съдът е приел, че предявените искове са с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ (изм.и доп., ДВ, бр.98/11.12.2012г.). Приел е, че в случая със сила на пресъдено нещо е установено наличието на предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като решението на СГС, в частта, с която са уважени предявените искове за сумата 3000 лева, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2016г. до окончателното плащане, като необжалвано от страните, е влязло в сила.
Посочил е, че с повдигане на обвинението в наказателното производство, прокуратурата е преценила, че са налице безспорни доказателства за това, че М. Б. е извършила инкриминираното деяние, че тази преценка е опровергана с постановената от СГС присъда, че поради това ответната страна отговаря за вредите в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Въззивният съд е приел въз основа на събраните доказателства, че ищцата М. Б. е претърпяла неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на РБ, на основание чл.2, ал.1, т.3 вр. чл.4 от ЗОДОВ. Приел е също за установено от гласните доказателства, че промяната в психическото състояние на Б. е настъпила след привличането й като обвиняема през м.ноември 2013г., че психичното здраве на ищцата рязко се е влошило заради воденото срещу нея наказателното преследване. Приети са за доказани конкретни вреди като: влошено психическо състояние, настъпило от преживените негативните емоции при повдигане на обвинението за тежко умишлено престъпление и воденето на наказателното производство, изразяващо се в постоянен стрес и страх от неоснователно осъждане, нервно напрежение, безпокойство, потиснатост и неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот; проява на тревожност и отчаяние, вътрешно напрежение и несигурност; притеснения за отражението на обвинението върху членовете на семейството на ищцата. Според въззивния съд доказано е и неблагоприятното отражение на наказателното преследване върху физическото състояние на Б. – не се хранела, не можела да спи, изпитвала чувство на срам, неудобство и притеснение пред близки и роднини.
Съдът е взел предвид и настъпването на вреди, свързани с подронване авторитета на ищцата в обществото, както и че повдигането на обвинението и воденото на наказателно производство срещу нея са имали пагубен ефект върху репутацията й на коректен бизнес партньор и доброто й име в бизнес средите, върху професионалното й развитие и кариера.
Прието е относно размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл.2 от ЗОДОВ, че същото се определя съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД – по справедливост. Според съда прилагането на критерия „справедливост” предпоставя цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани.
При определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство –2 години и 8 месеца, като е приел, че е в рамките на разумния срок за приключването му предвид фактическата и правна сложност на наказателното дело. Отчетено е обстоятелството, че с поведението си по време на съдебния процес ищцата не е станала причина за отлагане на съдебни заседания. Съобразена е и възрастта на Б. към момента на повдигане на обвинението – 61 годишна, както и чистото й съдебно минало. Прието е, че изживяванията, свързани с повдигнатото обвинение, мярката за неотклонение „гаранция в пари” и наказателното производство като цяло са се отразили на ищцата изключително негативно, тъй като същата никога преди това не е била регистрирана за извършено престъпление и никога преди това не е била обект на наказателно преследване.
Въззивният съд е приел, че присъденият от първоинстанционния съд размер на обезщетението е занижен, като не са съобразени тежестта на обвинението и компроментиращите последици от него. Изводът е обоснован с обстоятелството, че спрямо ищцата е било повдигнато обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр чл. 242, ал.3, пр.2 НК – за контрабанда в особено големи размери, като предвиденото наказание е от 15 г. до 20 г. лишаване от свобода и глоба от 200 000 лева до 300 000 лева. Прието е, че злепоставящият характер на обвинението следва да се отчете, доколкото същото е във връзка с упражняваната от Б. търговска дейност. Посочил е, че в случая следва да се съобрази, че повдигнатото обвинение е във връзка с работата на ищцата, извършвана от нея в продължение на 20 години, което я компрометира и като търговец и професионалист.
Според въззивния съд наказателното производство е приключило в разумен срок, че не е доказано в процеса с годни доказателствени средства причинените вреди да са оставили трайно отражение върху психическото и физическо здраве на ищцата и да са довели до трайна социална изолация. С оглед на това е изведен извод, че за причинените на М. Б. и доказани по делото неимуществени вреди от незаконно повдигнатото и поддържано срещу нея обвинение, за което е била оправдана, следва да бъде присъдено обезщетение в размер 20 000 лева. Прието е, че ответникът Прокуратурата на РБ следва да бъде осъден да заплати на ищцата обезщетение в посочения размер, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане.
При тези съображения е формиран извод, че първоинстанционното решение следва да се отменени в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Б. иск за разликата над 3000 лева до 20 000 лева и вместо това следва да се постанови решение, с което Прокуратурата на РБ бъде осъдена да заплати на Б. още 17 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано то 15.07.2016г. до окончателното плащане.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените неимуществени вреди. Взети са предвид периода на незаконното повдигане и поддържане на обвинение – 2 години и осем месеца, че с поведението си ищцата не е станала причина за отлагане на съдебни заседания, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение на ищцата и компрометиращите последици от него, отчетен е злепоставящият характер на обвинението, доколкото същото е във връзка с упражняваната от ищцата търговска дейност, че повдигнатото обвинение е във връзка с работата на ищцата, извършвана в продължение на 20 години, което я компрометира и като търговец и като професионалист, възрастта на ищцата, чистото й съдебно минало, влошеното психическо състояние, настъпило от преживените негативни емоции при повдигане на обвинението за тежко умишлено престъпление и воденото наказателно производство, изразяващо се в постоянен стрес и страх от неоснователно осъждане, нервно напрежение, безпокойство, потиснатост и неизбежни ограничения в личния, обществения и професионален живот, проява на тревожност и отчаяние, вътрешни напрежение и несигурност, притеснения за отражението на обвинението върху членовете на семейството на ищцата, неблагоприятното отражение на наказателното преследване върху физическото състояние на ищцата – не се хранела, не можела да спи, изпитвала чувство за срам, неудобство и притеснение пред близки и роднини. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с цитираната практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е формирал решаващи изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищцата М. Б.. Приета е за установено наличието на пряка причинна връзка между претърпените неимуществени вреди от ищцата Б. и повдигнатото, и поддържано срещу нея незаконно обвинение от прокурори от Прокуратура на РБългария, като правозащитен орган. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически, и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищцата. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С решение № 189/17.06.2016 г. по гр.дело № 1334/2016 г. на ВКС, IV г.о. е възприета практиката на ВКС, според която обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Възприето е и становището, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. По тях трябва да има възможност да отговори ответника, а съдът при равнопоставеност на страните да събере доказателства. С оглед на същото съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Възприета е и практиката на ВКС, според която в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. Приема се, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е изцяло приложима постановката на т. 11 от ТР № 3/2005 г. – вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е производството, тежестта на извършените деяния, за които деецът е осъден, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВПГ изисква да се отчитат всички конкретни обстоятелства и когато конкретна вреда има конкретна причина и може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, то това предпоставя изключване на тази вреда от кръга на подлежащите на обезщетяване. Правният въпрос съдът не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, последиците от същото, продължителността на проведеното наказателно производство по предявеното обвинение и всички подробно изброени по-горе обстоятелства. Въззивният съд е съобразил и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Съдът не обсъжда цитираните решение № 291/16.11.2011 г. по гр.дело № 109/2011 г. на ВКС, III г.о. и решение № 51/14.03.2016 г. по гр.дело № 4621/2015 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК, тъй като със същите са разрешени правни въпроси, различни от поставения от жалбоподателя.
Тъй като касационната жалба на ответника Прокуратура на РБългария не следва да се допусне до разглеждане по същество, поради неустановяване на предпоставката по чл.280,ал.1, т.1 ГПК насрещната касационна жалба на ищцата М. Б. не се разглежда на основание чл.287,ал.4 ГПК.
С оглед изхода на спора направените разноски от жалбоподателката -ищца следва да останат в нейна тежест.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 824/05.04.2018 г. по в.гр.дело № 4468/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 4622/27.06.2017 г. по гр.дело № 9945/2016 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на предявения от М. И. Б. срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3000 лв. до 20 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.07.2016 г. до окончателното изплащане и вместо това е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ на М. И. Б. ЕГН [ЕГН] още 17 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2016 г. до окончателното изплащане, както и да й заплати на основание чл.10,ал.3 ЗОДОВ направените разноски за въззивното производство в размер на 395 лв. по касационна жалба вх. № 7076/18.04.2018 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр.София Бранислав Славов.
Определението не подлежи на обжалване.
`
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: