9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
[населено място], 13.04.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2663 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Б. С., срещу решение №30/20.04.2017г. по в. гр.д. №53/2017г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено решение №501 от 01.12.2016г. по гр.д. №653/2016г. на Бургаския окръжен съд, с което е уважен предявеният от Д. И. С. иск по чл.135 ал.1 от ЗЗД, като е обявен за относително недействителен спрямо ищеца издаденият от В. Б. С. в полза на С. Т. В. запис на заповед от 01.09.2011г. за сумата от 70 000 лв. с падеж 01.09.2012г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение №2932 от 07.08.2015г. и изпълнителен лист №4314 от 11.08.2015г. по ч.гр. д. №5147/2015г. на Бургаския районен съд, като и в полза на ищеца са присъдени съдебни разноски в размер на 7 900 лв.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като с евентуално положително решение няма да бъде предизвикана промяна в правната сфера на длъжника В. С. – правоотношението между двамата ответници ще запази своето действие и издаденият в полза на ответника С. В. изпълнителен лист ще бъде валиден и следва да бъде зачетен в изпълнителното производство. Поддържа също, че въззивният съд неправилно е приел процесния запис на заповед за едностранна безвъзмездна сделка и съответно че не следва да е налице субективният елемент знание за увреждането у третото лице, в чиято полза е издадена ценната книга. Счита, че едностранните сделки не могат да бъдат класифицирани като „възмездни“ или „безвъзмедни“, както и че въпросът за възмездността изобщо не следва да се поставя при обезпеченията. Твърди, че сделката, която следва да се преценява като увреждаща ищеца – кредитор, не е едностранната безвъзмездна сделка – запис на заповед от 01.09.2011г., а обезпечената с него каузална сделка – договор за паричен заем от 26.11.2008г.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси, а именно: 1. Налице ли е правен интерес от предявяване на П. иск срещу правно действие, което не внася промяна в правната сфера на длъжника – ответник? 2. Може ли да се класифицира еднозначно едно обезпечение /в частност менителничен ефект/ като безвъзмездна сделка, с оглед установяването на знание по чл.135 ал.1 от ЗЗД? 3. Може ли да се класифицира еднозначно една едностранна правна сделка като безвъзмездна или възмездна сделка, с оглед установяването на знание по чл.135 ал.1 от ЗЗД? 4. Допустимо ли е с гласни доказателства да се установяват субективни възприятия от трети лица, а не лични / в частност знание за увреждане по смисъла на чл.135 ал.1 от ЗЗД/? 5. Допустимо ли е с исковата молба ищецът по конститутивен иск по чл.135 от ЗЗД да твърди, че е кредитор на едно основание и да заяви определен момент на възникване на вземането си, а след получаване на отговора на исковата молба от ответника в първото заседание по делото да се легитимира на друго основание? 6. Коя е сделката, чиито увреждащ характер следва да се преценява в делата по чл.135 от ЗЗД, когато се атакува запис на заповед, издаден като обезпечение на каузална сделка? 7. В случай, че издателят на записа на заповед /атакуван като увреждащо действие/ и ремитентът твърдят, че менителничният ефект е издаден, за да се обезпечи изпълнението на определено задължение на издателя по договор, който е твърдян и доказан по делото, и след като съдът не приема връзка между двете сделки, то действителна ли е въпросната атакувана обезпечителна сделка или е налице симулативна такава, която по смисъла на чл.26 ал.2 от ЗЗД следва да бъде приета за нищожна? 8. Може ли с едно – единствено косвено доказателствено средство / в частност гласно/ да бъде установен главният доказателствен факт – знанието за увреждане по чл.135 ал.1 от ЗЗД?
Касаторът твърди, че по първия поставен въпрос въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с решение №456/25.06.2010г. по гр.д.№1294/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение №224/22.02.2013г. по гр.д.№1085/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. Поддържа, че разрешението във въззивното решение по втория въпрос противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №97/30.05.2013г. по гр.д.№442/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., в което се приема, че предвид характера му на обезпечителен и акцесорен договор, договорът за ипотека не може еднозначно и категорично да бъде класифициран като възмезден или безвъзмезден договор във всички случаи. В същото решение се приема и че при наличие на неразривна връзка на взаимна зависимост между обезпечителния договор и главния договор, тази връзка следва да се вземе предвид при тълкуването на понятието „възмездност“ по смисъла на чл.135 ал.1 изр.2 от ЗЗД. Посочва, че по шестия въпрос въззивният съд е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в определение №240/11.05.2015г. по т.д.№1630/2014г. на ВКС и определение №872/17.11.2014г. по т.д.№345/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. Също поддържа, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на влезлите в сила решение №21/15.01.2014г. по т.д. №722/2013г. на Варненски апелативен съд и решение №512/29.10.2013г. по т.д. №701/2013г. на Пловдивски апелативен съд, в които се приема, че правоотношенията по записа на заповед не може да се разглеждат изолирано от съществуващото каузално правоотношение. Твърди и че даденото във въззивното решение разрешение на деветия въпрос противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №61/01.03.2016г. по гр.д.№4578/2015г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение №477/23.01.2013г. по гр.д.№1648/2011г. на ВКС, ТК, ІV г. о. По отношение на въпросите по т.3, т.4, т.5, т.7 и т.8 от изложението поддържа, че се явяват от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона, тъй като по тях не е формирана задължителна практика на ВКС.
Ответникът по касация Д. И. С. поддържа, че не са налице основанията по чл.280 от ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество оспорва жалбата като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът по касация С. Т. В. не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че въззиваемият Д. С. се легитимира като кредитор на въззивника В. Б. С., като за вземането му е издаден изпълнителен лист от 22.11.2010г. по подлежащо на изпълнение решение от 13.08.2010г. по арб.д. №22/2010г. на Арбитражния съд за търговски спорове – Б., с което В. С. е осъден да заплати на Д. С. сумата от 100 000 щ. долара – главница по споразумение за разсрочено плащане от 17.11.2009г., подписано от страните, заедно със законната лихва, считано от 19.05.2010г. до окончателното изплащане на сумата. Установил е, че е налице и вторият обективен елемент от фактическия състав на П. иск, а именно въззивникът е извършил действия, увреждащи кредитора, като на 01.09.2011г. е издал в полза на въззиваемия С. Т. В. запис на заповед за сумата от 70 000 лв. Приел е, че увреждане по смисъла на чл.135 ал.1 от ЗЗД винаги е налице, когато с атакуваното като относително недействително действие се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, включително когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника намалява. Счел е за недоказано твърдението на въззивника, че атакуваният запис на заповед от 01.09.2011г. е издаден във връзка с каузално правоотношение, възникнало преди сделката, по която въззиваемият ищец Д. С. е кредитор, а именно договор за паричен заем от 26.11.2008г., по който С. В. е предал на В. С. в заем сумата от 20 000 евро, която последният се задължил да върне за срок от три години – до 26.11.2011г. Изложил е мотиви, че единственото доказателство – добавената в края на договора за заем ръкописна записка на С. , с дата 01.09.2011г., че не е платил нищо по договора и издава нов запис на заповед за 70 000 лв. с падеж 01.09.2012г., като запис на заповед от 26.11.2008г. е унищожил лично, има характер на частен документ, който по силата на чл.180 от ГПК съставлява доказателство единствено за това, че изявлението е направено от С., т.е. ползва се с формална доказателствена сила относно авторството, но не и с материална такава относно осъществяването на фактите, твърдяни в документа. Посочил е, че дори и хипотетично да се приеме, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване изпълнението на договор за паричен заем от 26.11.2008г., той отново се явява последващ възникването на вземането на въззиваемия ищец, визирано в споразумение за разсрочено плащане от 17.11.2009г., тъй като то урежда погасяване на задължение за 100 000 щ.д. по договор за заем от 09.01.2008г. По отношение на субективния елемент от фактическия състав на иска, въззивният съд е посочил, че когато атакуваната с иска по чл.135 от ЗЗД сделка е безвъзмездна, каквато е записът на заповед, субективният елемент „знание за увреждането” не е необходим за третото лице, в чиято полза е издадена ценната книга. Като допълнителен довод е изтъкнал и това, че в случая е доказано и знание у поемателя по атакувания запис на заповед за съществуването на значително парично задължение на въззивника В. С. към въззиваемия ищец Д. С., тъй като от показанията на разпитания по делото свидетел К. Б. се установява, че през лятото на 2008г., в присъствието на С. В., С. му е поискал 50 000 лв. в заем, при което свидетелят отговорил, че знае за дълга на С. към неговия /на свидетеля/ съдружник Д. С. в размер на по-голяма сума, който не е издължен, затова няма как да му даде допълнително пари.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос относно правния интерес от предявяването на иска по чл.135 от ЗЗД е поставен с оглед твърдението на касатора, че дори и при уважаване на иска, няма да бъде постигната промяна в правната сфера на длъжника. Това твърдение не съответства на същността на потестативното право по чл.135 от ЗЗД на кредитора да обяви за недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът го уврежда. С иска по чл. 135 от ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между сключилите я страни – те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на този иск, а увреждащата сделка се смята несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. Именно в тези последици, които настъпват по силата на решението за уважаване на иска, се състои промяната в правната сфера на длъжника и те обуславят правният интерес на кредитора от предявяването на иска. В този смисъл и в постановеното по чл.290 от ГПК решение №639/06.10.2010г. по гр.д.№754/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., се приема, че увреденият има интерес от павловия иск, когато в резултат на предявяването му ще бъде променено действителното правно положение – когато с прогласяването на недействителност на увреждащата сделка се променя правната сфера на ответника по иска. Увреденият кредитор няма интерес от павловия иск и той е недопустим, когато правната промяна вече е настъпила на друго основание – бракът е прекратен поради смърт или непротивопоставимостта на сделката следва от поредността на вписванията в нотариалните книги и пр. П. иск е недопустим и когато действителното правно положение съвпада с целената правна промяна, т.е. когато увреждащата сделка е непротивопоставима на друго основание. В настоящата хипотеза без успешното провеждане на иска по чл.135 от ЗЗД издаденият запис на заповед в полза на ответника би бил противопоставим на ищеца и той би се конкурирал с него като взискател по образуваното изпълнително дело, а при уважаването на иска той би се ползвал с предимство при разпределението в изпълнителното производство. Следователно изводът на въззивния съд за допустимост на предявения иск е в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия въпрос.
Вторият и третият въпрос относно възможността записът на заповед да бъде квалифициран еднозначно като възмездна или безвъзмездна сделка, са свързани с предмета на спора, доколкото въззивният съд е приел в мотивите си, че записът на заповед е безвъзмездна сделка. Независимо от това съдът е изследвал и наличието на знание за увреждането у ответника, поемател по процесния запис на заповед и е приел това знание за доказано въз основа на събраните по делото гласни доказателства. Следователно доводът за безвъзмездния характер на записа на заповед като сделка, не е единствено обуславящ за извода за основателност на предявения иск, съответно допускането на касационно обжалване по тези въпроси не би обусловило различен изход на спора. Поради това по отношение на втория и третия въпрос от изложението по по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не е налице общата предпоставка за достъп до касационно обжалване.
Четвъртият въпрос също не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, тъй като не съответства на данните по делото и мотивите на обжалваното въззивно решение. Разпитаният по делото свидетел К. Б. е дал показания за провеждането на разговор между него и ответника В. С. в присъствието на втория ответник С. В.. По този начин той е възпроизвел непосредствените си впечатления от осъществените факти, а именно обстоятелството, че ответникът С. В. е чул неговите думи и съответно е узнал за съществуването на дълг на касатора – ответник В. С. към ищеца Д. С.. Свидетелят не е обсъждал впечатленията или отношението на ответника В. към чутата от него информация, поради което въпросът за възможността за установяване на субективните възприятия на трети лица със свидетелски показания не е от значение за конкретното дело.
Петият поставен от касатора въпрос също не е обуславящ за изхода на производството, доколкото не съответства на фактическата обстановка по конкретното дело. Въпросът би бил релевантен в хипотеза, в която ищецът по иск по чл.135 от ЗЗД е посочил в исковата молба дадено вземане, с което се легитимира като кредитор, а в хода на производството въвежда твърдения и сочи доказателства за съществуването на друго вземане. В случая ищецът е посочил в исковата молба, че има вземане за сумата от 100 000 щ. долара – главница по споразумение за разсрочено плащане от 17.11.2009г., подписано от страните, заедно със законната лихва, считано от 19.05.2010г. до окончателното изплащане, за която сума е издаден изпълнителен лист от 22.11.2010г. по подлежащо на изпълнение решение от 13.08.2010г. по арб.д. №22/2010г. на Арбитражния съд за търговски спорове – Б.. Това фактическо твърдение на ищеца е част от основанието на предявения иск и е определящо за търсената с иска защита, както поддържа и касаторът, но то не е променяно в хода на производството. Самият факт, че споразумението е обозначено от страните като такова за разсрочено плащане, налага извод, че съществува задължение, чието разсрочване е уговорено със споразумението. Тоест съществуването на дълг, предхождащ споразумението от 17.11.2009г. се разкрива още от съдържанието на исковата молба, макар и този дълг да не е бил конкретизиран по основание в нея, а с допълнителна молба от 06.07.2016г. преди провеждането на първото по делото съдебно заседание.
Шестият и седмият въпроси относно това коя сделка – записът на заповед или обезпечената с него каузална сделка, следва да се разглежда като увреждаща, са свързани с предмета на спора, доколкото ответникът е въвел твърдения, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване изпълнението на договор за паричен заем от 26.11.2008г. Също така е относим към спора и осмият въпрос относно това дали знанието за увреждане следва да се преценява към момента на сключване на каузалната сделка или към момента на издаването на записа на заповед. Въпросите обаче не са обуславящи за извода за основателност на предявения иск по чл.135 от ЗЗД, тъй като въззивният съд не е отказал да обсъжда каузалната сделка, във връзка с която е издаден записът на заповед. Напротив той е обсъдил твърдението на въззивника В. С., че атакуваният запис на заповед от 01.09.2011г. е издаден във връзка с каузално правоотношение, възникнало преди сделката, по която въззиваемият ищец Д. С. е кредитор, а именно договор за паричен заем от 26.11.2008г., съгласно който С. В. е предал на В. С. в заем сумата от 20 000 евро, която последният се задължил да върне за срок от три години – до 26.11.2011г. При преценката на събраните по делото доказателства съдът е приел това твърдение за недоказано, но е изложил и мотиви, че дори да се приеме, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване изпълнението на договора за паричен заем от 26.11.2008г., той отново се явява последващ възникването на вземането на въззиваемия ищец, визирано в споразумение за разсрочено плащане от 17.11.2009г. От съдържанието на споразумението съдът е направил извод, че качеството на кредитор на въззиваемия ищец по отношение на въззивника – ответник е възникнало на 09.01.2008г. Следователно мотивите на обжалваното решение, не са в противоречие с разрешенията дадени с решение №21/15.01.2014г. по т.д. №722/2013г. на Варненски апелативен съд и решение №512/29.10.2013г. по т.д. №701/2013г. на Пловдивски апелативен съд, в които се приема, че следва да бъде разглеждана връзката на атакувания в производството по чл.135 от ЗЗД запис на заповед с каузалното правоотношение, по повод на което е издаден. Поради това по отношение на тези въпроси не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./.
Осмият поставен от касатора въпрос не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не го е обсъждал. Възприемайки за недоказано твърдението, че атакуваният запис на заповед от 01.09.2011г. е издаден във връзка с каузално правоотношение – договор за паричен заем от 26.11.2008г., сключен между С. В. и В. С., въззивният съд не е направил заключение, че записът на заповед е симулативен, а го е преценил като валидна абстрактна сделка. Следва да се отбележи, че липсата на доказателства за съществуването на конкретно каузално правоотношение, във връзка, с което е издаден записът на заповед, сама по себе си не води до извод за симулативност на записа на заповед като абстрактна сделка. Това разрешение е изцяло в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т.17 от цитираното Тълкувателно решение №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и в постановените по реда на чл.290 от ГПК: решение №24/20.05.2015г. по т.д.№2328/2013г. на ВКС, І т.о., решение №248/23.01.2015г. по т.д.№3437/2013г. на ВКС, І т.о.; решение №173/12.01.2011г. по т.д.№901/2009г. на ВКС, І т.о.; решение №213/22.12.2014г. по т.д.№2700/2013г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №128/23.10.2012г. по т.д.№561/2011г. на ВКС, ІІ т.о., в които се приема, че доказването на каузалното правоотношение като причина за издаването на записа на заповед е необходимо в случай на обвързаност на записа на заповед с каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед.
Не са налице предпоставките за достъп до касация и по последния поставен въпрос относно възможността доказателствен факт да бъде установен с едно косвено доказателствено средство. Този въпрос също не съответства на обстоятелствата по делото, доколкото свидетелските показания са главно, а не косвено доказателство за фактите, възприети от свидетеля. По тази причина и цитираната от касатора практика относно възможността за доказване на фактите по делото с косвени доказателства е неотносима към настоящия спор и съответно не обосновава наличието на допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК за достъп до касация.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация Д. И. С. не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение въпреки направеното искане в отговора на касационната жалба, доколкото по делото не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №30/20.04.2017г. по в. гр.д. №53/2017г. на Бургаски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.