14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№19
София.21.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3141/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на C.Carlsson Consultants S. AB със седалище и адрес на управление [населено място], Ш., представлявано от изпълнителния директор С. Л. К., чрез процесуалния му пълномощник адв. И. М., срещу решение № 29 от 28.01.2013 г. по в.т.д. № 258/2011 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е оставено в сила решение № 24 от 02.05.2011 г. по т.д. № 639/2006 г. на Окръжен съд – Велико Търново. С посоченото първоинстанционно решение са отхвърлени обективно съединени частични искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.286, ал.1 и чл.288 ТЗ и чл.86 ЗЗД, предявени срещу [фирма], [населено място], за заплащане на суми по издадени във връзка с договор от 23.08.2002 г. фактури: по фактура № 1658/04.11.2002 г., издадена за 100 000 евро – частично за сумата 49 000 евро, както и частично мораторна лихва в размер на 6 000 евро от общо 21 000 евро за периода от 01.04.2003 г. до 01.04.2006 г.; по фактура № 1660 от 30.11.2002 г., издадена за 100 000 евро ищецът претендира частично заплащане на сумата 50 000 евро, ведно с частично предявения иск за мораторна лихва от 6 000 евро от общо 21 000 евро, за същия период; по фактура № 1661/31.12.2002 г. издадена за 200 000 евро се претендира частично сумата от 50 000 евро, ведно с мораторна лихва от 6 000 евро – частично от общо 42 000 евро и по фактура № 1662 от 31.03.2003 г., издадена за 150 000 евро се претендира частично 50 000 евро, ведно с мораторна лихва от 6 000 евро – частично от общо 31 500 евро за същия период.
В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, неправилно изяснена фактическа обстановка и непълнота на доказателствата. К. изразява несъгласие с изводите на въззивната инстанция за липса на материалноправна легитимация за воденето на исковете срещу [фирма], основани на консултански договор от 23.08.2008 г., сключен между SC Swedish Consulting AB и българското дружество. Счита за неправилен извода на съда, че с договора от 14.01.2004 г., обявеното в несъстоятелност дружество SC Swedish Consulting AB не е прехвърлило дейност и инвентар на правоприемника на ищеца Сoncercel AB, както и вземанията към [фирма], цедирани с договор от 25.10.2004 г. на ищеца.
Твърди се, че процесният договор и предявеният иск са най-тясно свързани с правото на Кралство Ш., което в нарушение на чл.132 ГПК/отм./ и чл.43 КМЧП не е установено служебно от съда и съответно не е приложено. Според касатора, въззивният съд в противоречие с нормата на чл.94 КМЧП неправилно е приел, че договорът има най-тясна връзка с Република България, независимо от обстоятелството, че страната, дължаща характерната престация е с главно управление на територията на Кралство Ш.. По отношение на договора за цесия от 25.10.2004 г. също неправилно не е приложена релевантната норма от шведското право, а е съобразена разпоредбата на чл.99 ЗЗД относно изискването за уведомяването на длъжника. От друга страна, поддържа се незаконосъобразност на извода за непораждане на валидно действие на договора за цесия поради липса на надлежно уведомяване на длъжника.
В касационната жалба подробно са мотивирани доводи за основателност на предявените искове, основани на събраните доказателства за извършени дейности по консултантския договор. Подробни съображения са изложени в жалбата, с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете, или връщане на делото за ново разглеждане от Апелативен съд – Велико Т..
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. Като значими за изхода на делото са формулирани следните правни въпроси: „ 1. Следва ли българският съд да прилага българския материален закон към обуславящи частноправно отношение с международен елемент други правоотношения с преюдициален характер, които са изцяло свързани с друг правопорядък само защото клауза на договор, въз основа на който е възникнало това частно правоотношение, установява изключителна международна компетентност на българския съд; 2. Учредяването на изключителна компетентност на български съд по автономната воля на страните по едно частноправно отношение с международен елемент, включва ли в себе си и избор на приложимото право към това правоотношение; 3. Какви са последиците когато съдържанието на чуждото право не бъде установено и от какъв порок страда постановения съдебен акт; 4. Какво действие има нотификацията от страна на цедента спрямо длъжника по прехвърленото вземане.Условие ли е тя за валидността на договора за цесия или значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица – чл.99, ал.4 ЗЗД; 5. Наличието на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземане по реда на чл.99 от ЗЗД съставлява ли въпрос, касаещ наличието или липсата на активна материалноправна легитимация на цесионера да предяви иск за събиране на прехвърленото вземане спрямо длъжника; 6. Правото на коя от двете държави следва да се приложи за института на цесията, когато старият и новият кредитор имат местожителство на територията на Ш., а длъжникът по цедираното вземане има местожителство на територията на РБ. Следва ли длъжникът да бъде уведомяван според правилото на чл.99, ал.3 от ЗЗД, или ще се приложи норма от шведското законодателство; 7. Щом като е установено основанието на предявения иск, може ли съдът да го отхвърли само защото размерът му не е установен; 8. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на фактическо изпълнение на възложените дейности когато причината да не се подпишат двустранни документи за приемане и отчитане се дължи на едната от страните по договора, когато в него е уговорено приемането да се извърши с двустранни отчетни документи, но възложителят необосновано е отказал да ги подпише; 9. Извършеното частично плащане по една от процесните фактури съставлява ли признание на задължението от страна на ответника и следва ли да се счита за конклудентно приемането на извършените дейности; 10. Какви правни последици настъпват в случаите когато изпълнителят възложи извършването на действията, с които е натоварен съгласно сключения договор, на трето лице без съгласието на възложителя; 11. Какви са правомощията на съда в случай, че вещите лица не са отговорили на поставените им въпроси, а изводите на един от експертите, включен в състава на тройната съдебна експертиза напълно противоречат на тези, представени при първоначалната, в която същият е участвал и 12. Доказва ли се изпълнение на задължението на изпълнителя по договор за консултантска услуга с издаването на данъчна фактура, неподписана и неосчетоводена в счетоводството на възложителя, но надлежно отразена в счетоводството на изпълнителя и наетите от него подизпълнители.”
Поддържаните от касатора допълнителни основания за допускане на обжалването са както следва: По въпроси от № 1 до № 3 – чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове – решение по гр.д. № 74/2011 г. на ВКС, І г.о., решение по т.д. № 914/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение по гр.д. № 5590/2007 г. на ВКС, V г.о.; По въпроси № 4 до № 6 – чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, с позоваване на: решение по гр.д. № 8461/1959 г., ІІІ г.о на ВКС, решение по гр.д. № 788/2003 г., ВКС, ТК, решение по т.д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК и решение по гр.д. № 29/1996 г. на ВКС, V г.о.; По въпрос № 7, свързан с приложението на чл.130 ГПК/отм./ касаторът се позовава на следните съдебни актове: решение по гр.д. № 6037/1954 г., ВКС, ІV г.о., решение по гр.д. № 1322/1956 г., ВКС, ІV г.о. и решение по гр.д. № 1168/2006 г., ВКС, V г.о.; По въпрос № 8 – т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на: решение по т.д. № 264/2010 г. и решение по т.д. № 333/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по гр.д. № 643/2008 г. и по гр.д. № 707/2003 г. на ВКС, ІІ г.о.; По въпрос № 9 се поддържа чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, с оглед на практиката, обективирана в решение по т.д. № 190/2007 г. на ВКС, І т.о., решение по т.д. № 380/2008 г., І т.о. и решение по т.д. № 129/2006 г. на ВКС, ІІ т.о.; По въпрос № 10 – допълнителното основание за достъп до касация е основано на: решение по т.д. № 390/2009 г. на ВКС, ТК, решение по т.д. № 822/2010 г. на ВКС, решение по гр.д. № 972/1999 г. на ВКС, V г.о. и решение по т.д. № 1056/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; По въпрос № 11 е налице позоваване на следните решения на ВКС: решение по гр.д. № 1083/2010 г., решение по гр.д. № 1062/2010 г. и решение по гр.д. № 408/2010 г. и по въпрос № 12 се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация, чрез пълномощника си адвокат Н. Б., счита искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно, а по същество моли да се остави без уважение касационната жалба. Съображения по всеки един от поставените от касатора правни въпроси са изложени в писмен отговор по реда на чл.287 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след извършена самостоятелна преценка на целия доказателствен материал по делото, по спорните по делото въпроси – установена ли е материалноправната легитимация на ищеца да предяви иск срещу [фирма] за присъждане на вземане, принадлежащо на SC Swedish Consulting AB, произтичащо от дължимо възнаграждение въз основа на консултантски договор от 23.08.2002 т. и доказани ли са исковите претенции по основание и по размер, е направил следните изводи:
На първо място – за недоказаност на твърдението, че ищцовото дружество е титуляр на вземането на SC Swedish Consulting AB от [фирма] въз основа на изпълнение на договорни задължения по Проект № 01002/20.05.2002 г. и сключения въз основа на него консултантски договор от 23.08.2002 г. и, че доколкото това вземане съществува, то принадлежи на масата на несъстоятелността на SC Swedish Consulting AB, а не на ищеца. В тази връзка решаващият състав е приел, че с представения договор от 14.01.2002 г., подписан от Й. Бергх, действащ като надлежен пълномощник на синдика на дружеството в несъстоятелност – и С. К., като представител на „Concercel”AB е прехвърлен целият инвентар, а не търговското предприятие на SC Swedish Consulting АВ. Съдът се е позовал както на съдържанието на този договор, на показанията на разпитаните по реда на Регламент 1206/2001 г. на Съвета свидетели Й. Бергх и синдикът Х. Йоден, на доклада на синдика от 31.08.2004 г. и описа на масата на несъстоятелността, в които е отразено вземане на масата на несъстоятелността към [фирма], така и на експертизата, приета по реда на Регламент(EO) № 1206/2001 на Съвета, според която договорът от 14.01.2004 г. е отразен в счетоводните записи на масата на несъстоятелността като трансфер на активи. Изложени са и доводи за липсата на прехвърляне на вземане от страна на синдика на SC Swedish Consulting АВ, с доводи, че липсва съобщение до длъжника, дори напротив, с писмо от 30.07.2004 г., подписано от Й. Бергх до [фирма] е поискано заплащането на сумата от 550 000 евро на масата на несъстоятелността, с посочване на съответната банкова сметка. Независимо от липсата на доказателства за придобиване на процесното вземане от„Concercel”AB и съответно невъзможността да го прехвърли със споразумението от 25.10.2004 год. на дружеството ищец – C.Carlsson Consultants S. AB, въззивният съд е изразил становище и по отношение на това споразумение. Приел е, че към датата на споразумението прехвърлителят е с друго наименование – „C.Carlsson Investtment G.” AB и към този момент не съществува дружество с наименование „Concercel”AB, а с оглед датата на нотариалната заверка на подписа на С. К., в качеството му на представител както на „Concercel”AB, така и на – C.Carlsson Consultants S. AB – 12.06.2006 г., последната дата е счетена за достоверна. Застъпено е разбирането, че след като „Concercel”AB не е придобило нито търговското предприятие на SC Swedish Consulting AB, нито вземането на масата на несъстоятелността срещу [фирма], произтичащо от изпълнени и незаплатени консултантски услуги по договора от 23.08.2002 г., то не би могло със споразумението то 25.10.2004 г. да прехвърли вземане, каквото няма, на C.Carlsson Consultants S. AB, а освен това уведомлението до [фирма] за цедиране на вземането е направено от несъществуващо в правния мир дружество – „Concercel”AB.
Независимо от становището за липсата на материалноправна легитимация на ищеца по предявените искове, въззивният съд се е произнесъл и по основателността на исковите претенции, като позовавайки се на съответни договорни клаузи е изразил становище, че липсва решение на Екипа за управление на проекта/ ЕУП/ с участие на представителите на [фирма] и одобрение от страна на [фирма] както за предаване на техническа документация от SC Swedish Consulting AB на трета страна за изпълнение на проекта, така и за ангажиране на подизпълнители с отделни дейности от Проекта за реконструкция на Целулозния завод „С.” – С.. От друга страна, преценявайки доказателствата, от които се установяват създадени договорни отношения на SC Swedish Consulting AB с дружества – подизпълнители по проекта за реконструкция на Целулозния завод в [населено място], както и извършените плащания от SC Swedish Consulting AB, установени от заключението на допуснатата съгласно Регламент 1206/2001 г. международна експертиза, въззивният съд е направил извод за извършена известна дейност от трети лица – подизпълнители, определени едностранно от дружеството-консултант, която е заплатена от последното, но заплащането на отчетени от дружествата – подизпълнители дейности не би могло да е за сметка на общия бюджет на Проекта и съответно не би могло да се ангажира [фирма] със заплащане на такива дейности. Решаващият състав е констатирал, че представените отчети за извършената дейност в изпълнение на задълженията на SC Swedish Consulting AB са подписани само от представител на последното дружество. Фактурираната дейност от страна на дружеството консултант е с едностранно подписани фактури от представител на SC Swedish Consulting AB, но не и от представител на [фирма], без да е налице приемане на извършената работа със съставени двустранни протоколи, съобразно конкретните договорености между страните по консултантския договор.
По отношение на правопорядъка, приложим към консултантския договор от 2002 г. въззивният съд е възприел изцяло изразеното от първата инстанция становище, че договорът има най-тясна връзка с Република България, което обуславя приложимостта на българското законодателство. Това становище, което по силата на препращането на въззивния съд съставлява и част от мотивите на последния, е основано на разрешенията, които са дадени в чл.4 и чл.5 от приложимата в случая Римска конвенция от 1980 г. и преценка на конкретните обстоятелства във връзка с изпълнението на договора, касаещ цялостна дейност, развиваща се на територията на Република България и тълкуването на целия договор. Като допълнителен аргумент в подкрепа на разбирането за приложимост на законодателството на РБългария, а не законодателството на Кралство Ш. /макар и не решаващ/ е обективираното в договора съгласие на страните за разрешаване на споровете от компетентния български съд.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.
Първият правен въпрос, свързан с приложимото право, е поставен от дружеството касатор както във връзка с консултантския договор, така и във връзка с договора от 14.01.2004 г. и договора за цесия от 25.10.2004 г., на които са основани исковите претенции.
По отношение на консултантския договор от 23.08.2002 г. доводите в изложението към жалбата всъщност са относими към правилността на извода на решаващия съд за определяне на приложимото право по силата на обективните привръзки на Римската конвенция и въведеното в чл.4 правило за приложимост на правото на държавата, с която договорът се намира в най-тясна връзка, при съобразяване на регламентираните оборими презумпции за определяне на най-тясно свързаната с договора държава. Така мотивиран, въпросът не би могъл да се преценява в рамките на производството по допускане на касационно обжалване. В този смисъл са задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, според които посоченият от касатора правен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, а не за правилността на обжалваното решение. В тълкувателното решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на обжалването пред ВКС от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от липсата на основната предпоставка за допускане на обжалването в тази част от първия въпрос, следва да се посочи, че с приложеното от касатора решение № 233 от 22.01.2013 г. по т.д. № 914/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. не се доказва твърдяното отклонение от задължителна практика на ВКС. Произнасяйки се по приложимото по това дело право, съдебният състав на ВКС е преценил конкретните данни по спора във връзка с характерната престация по договор за покупко-продажба на стоки, сключен след приемане на Кодекса за международно частно право. Независимо от обстоятелството, че посоченото дело не е аналогично на настоящото дело, следва да се отрази, че становището на въззивния съд, изразено в обжалваното решение, не се отклонява от принципно разбиране по т.д. № 914/2011 г., ІІ т.о. относно: начина на определяне на привръзката на стълкновителната норма; оборимата презумпция за най-тясна връзка с държавата, в която страната, дължаща характерната престация е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на сключване на договора и за преценката на други обстоятелства, сочещи на приложимост на правопорядък, който е в по-тясна връзка с правоотношението.
Останалата част от първия правен въпрос не обосновава наличието на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като основните изводи на решаващия въззивен състав по предмета на договора от 14.01.2004 г. и последиците от него не произтичат от твърдяното от касатора неправилно приложение на българския правопорядък, вместо този на Кралство Ш.. Невъзприемането от страна на съда на твърдяните в исковата молба факти, а именно, че по силата на този договор „Concercel”AB е универсален правоприемник на SC Swedish Consulting AB, включително и на претендираните с исковата молба вземания, не е в резултат на прилагане на материалното право на РБългария, а в резултат на конкретна преценка на всички релевантни факти и доказателства. От съобразителната част към решението е видно, че съдебният състав на Апелативен съд – Велико Т. е мотивирал становището си не само въз основа на конкретното съдържание на договора /в превода, даден от вещите лица В. Г. и П. С./, но и въз основа на останалите доказателства – заключението на експертизата и гласните доказателства, събрани по реда на Регламент(EO) № 1206/2001 на Съвета, доклад на синдика на SC Swedish Consulting AB и опис на масата на несъстоятелността, в които е отразено вземане към [фирма], определено на „0” поради това, че е спорно и, че сред иззетите материали от дружеството в несъстоятелност „не е открито основание за това вземане”.
Първият правен въпрос в частта по отношение на договора за прехвърляне на дейност от 14.01.2004 г. е изведен въз основа на допълнителните съображения на съда във връзка с приложението на чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което не е обуславящ за изхода на спора. Доколко тези допълнителни съображения са правилни, като изведени при приложение на правопорядъка на РБългария, е извън обхвата на производството по селекция на касационните жалби. В тази връзка е необходимо изрично да се подчертае, че основните изводи на решаващия съдебен състав са в смисъл, че доколкото съществува, вземането на SC Swedish Consulting AB към „С.” АД произтичащо от изпълнение на договорни задължения по проект № 01002/20.05.2002 г. и сключения въз основа на него консултантски договор от 23.08.2002 г. е останало в масата на несъстоятелността на SC Swedish Consulting АВ, а след като то не е придобито от „Concercel”AB, последното дружество не би могло да го прехвърли валидно на дружеството ищец по силата на договора за цесия от 25.10.2004 г.
Вторият правен въпрос, свързан с избора на приложимото право и доколко той произтича от учредената от страните по консултантския договор компетентност на българския съд, в случая не обосновава наличието на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Видно от мотивите към решението е, че въззивният съд е споделил изцяло разбирането на първостепенния съд, в което обаче не е възприето, че съгласието на страните по договора за определяне компетентността на българския съд при разрешаване на споровете във връзка с договора/§ 11/ предопределя и приложимото материално право. Доколкото споразумението между страните по частноправно правоотношение с международен елемент, изразяващо се в избор на юрисдикция, компетентна да разреши възникнали от това правоотношение спорове, има процесуалноправен характер и при отчитане, че в гражданското съдопроизводство съдът прилага националните си процесуални разпоредби, то очевидно въззивният съд е имал предвид принципната приложимост на българското процесуално право/ стр.56, абзац трети, изр.трето/.
Третият правен въпрос, касаещ вида порок на съдебния акт при неустановяване на приложимо чуждо право, е свързан изцяло с основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, но не съставлява процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда, поради което важи посоченото по-горе във връзка с постановките в т.1 от ТР № 1/2010 г.
Отговорът на въпрос № 4 и № 5 произтича от нормативната уредба на нотификацията и действието на цесията спрямо третите лица – чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД, както и от задължителната практика на ВКС, обективирана както в приложеното от касатора решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/2010 г., І т.о., така и в други, постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни актове – например решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., ІІ т.о., решение № 49 от 27.03.2012 г. по т.д. № 16/2011 г., ІІ т.о. В посочената съдебна практика последователно се застъпва разбирането, че установеното в чл.99, ал.3 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение и да обезпечи изпълнението на лигитимирано по смисъла на чл.75, ал.1 ЗЗД лице. Въззивният съд е изложил становище относно действието на цесията, което е в съответствие с цитираната практика, като не е отрекъл валидността на прехвърлянето на вземането по съображения, че цесията не е надлежно съобщена на длъжника.
По въпрос № 6 относно приложимото право при института на цесията, когато старият и новият кредитор имат местожителство на територията на Ш., а длъжникът има местожителство на територията на РБългария и съответно относно приложимостта на правилото на чл.99, ал.3 от ЗЗД, важат изцяло съображенията по първия правен въпрос, при отчитане на основните изводи на въззивната инстанция и обстоятелството, че позоваването от съда на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД касае само допълнителните мотиви на съда във връзка с легитимацията на дружеството – ищец.
Седмият въпрос, свързан с правото на преценка на решаващия съд при определяне размера на претендираното вземане, след като искът е доказан по основание, е основан изцяло на твърденията на ищцовото дружество за частично изпълнение на дейностите по консултантския договор, които обаче не са възприети от въззивната инстанция. При решаване на спора по същество въззивният съдебен състав не е застъпил становище, че искът е доказан по основание. Съображенията на съда са основани на съответни договорни клаузи, с извод за ненадлежно възлагане на трети лица – подизпълнители и невъзможност тези дейности да са за сметка на общия бюджет по Проекта за реконструкция и модернизация на Целулозния завод – [населено място], съответно за невъзможността да се ангажира отговорността на [фирма] с извършените от консултанта плащания към дружества – подизпълнители. След като въпросът не е съотносим към обжалвания съдебен акт, не следва да се преценяват твърденията на касатора за допуснато отклонение от цитираната в изложението и приложена към него съдебна практика.
Процесуалноправният въпрос под №8, свързан с допустимостта на гласни доказателствени средства за установяване фактическото изпълнение на възложените дейности, не обосновава приложното поле на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Действително, в производството пред Апелативен съд – Велико Т. отново е заявено отхвърленото от първата инстанция искане за събиране на гласни доказателства във връзка с твърденията на дружеството – ищец за частично изпълнение на консултантския договор от съответните подизпълнители. С цитираното от касатора определение на въззивния съд от разпоредително заседание на 17.01.2012 г. отказът да се допуснат гласни доказателствени средства е мотивиран с приложимата разпоредба на чл.133, ал.1, б.”в” и „д” ГПК/отм./, но в мотивите към обжалвания съдебен акт всъщност е прието за доказано, въз основа на експертизата, приета по реда на Регламент(EO) № 1206/2001 на Съвета, извършването на известна дейност от трети лица – подизпълнители по Проекта. Макар и посочените мотиви да съставляват отговор на инвокираните във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция съществено нарушение на съдопроизводствени правила, те са относими и към поддържаното и пред АС – В.Т. искане за допускане на гласни доказателствени средства, тъй като в решението е обективиран извод, че събирането на допълнителни доказателства във връзка с изпълнението на конкретни дейности по Проекта от едностранно определени от консултанта подизпълнители не е било необходимо. Освен тези съображения, следва да се има предвид, че съдебната практика, на която се позовава касатора касае хипотези, при които е налице необоснован отказ за подписване на двустранни документи за приемане на изпълнението по съответни търговски сделки.
По отношение на въпрос № 9 настоящият състав приема за недоказано наличието на общата предпоставка за достъп до касационно разглеждане. Въпросът е основан изцяло на твърдения на ищцовото дружество, че е извършено частично плащане по една от процесните фактури и, че това съставлява признание на задължението, относимо и към конклудентното приемане на извършени дейности. Тези твърдения не са възприети от решаващия състав/ стр.93 от мотивите към решението/.Становището на съда е основано на липсата на счетоводен запис за извършено плащане по договора в размер на 61 000 евро по фактура № 1661/31.12.2002 г.; на липсата на задължения на [фирма] по процесните фактури и на липсата на счетоводни документи за извършени плащания към SC Swedish Consulting AB, или към трети лица – подизпълнители по Проекта. Съобразена е не само тричленната счетоводна експертиза, приета при въззивното разглеждане на делото, а и експертизата, приета по реда на Регламент(EO) № 1206/2001 на Съвета, вкл. и в частта й относно съвпадението на размера на вземанията по Проекта по Годишния отчет на SC Swedish Consulting AB за 2002 г. с общата стойност по три от процесните фактури, вписани в счетоводната книга на последното дружество. От това произтича извод, че въпросът, поставен от касатора, е относим изцяло към обосноваността на решението в тази част, която не може да бъде предмет на проверка в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Десетият въпрос, свързан с изпълнение на възложеното от трето лице, без съгласие на възложителя и с приемането на изработеното съгл. чл.264 ЗЗД, не би могъл да се определи като обуславящ изхода на делото. Това е така, тъй като въззивният съд е отчел спецификата на консултантския договор и постигнатите от страните договорености във връзка със създадения Екип за управление на проекта/ЕУП/ и конкретните му правомощия, които са подробно регламентирани. Съобразени са и допуснатите от дружеството – консултант нарушения на договорни клаузи както във връзка с възлагането на подизпълнители на отделни дейности по Проекта, така и по едностранно отчитане и фактуриране на тези дейности, преди да е прието изпълнението. Във връзка с твърдяното от ищеца приемане на извършената работа чрез конклудентни действия, съставът на АС – В.Т. е възприел тричленната техническа експертиза/ извършила и оглед в производствената база на [фирма], сега собственост на трето дружество – [фирма]/. Експертизата не е оценила извършени дейности от консултанта поради липса на протоколи за приета работа, а от друга страна е съобразила, че реконструкцията и модернизацията на [фирма] е извършена от други дружества въз основа на последващи/след прекратяване на процесния договор/ консултантски договори, при установено съществено различие в техническо и технологично от предвиденото в Предпроектното проучване по процесния договор. Като неотносима следва да се определи и съдебната практика, на която се позовава касатора в подкрепа на поддържаното допълнително основание по този въпрос. Тази практика касае приемането на готовия трудов резултат чрез конклудентни действия, каквито съдът е счел, че не са доказани в процеса.
Въпрос № 11, касаещ правомощията на съда при преценка на експертните заключения, е изцяло свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, която би могла да се преценява след евентуално допускане на касационно разглеждане на делото – при разглеждане по същество на касационните оплаквания, но не и в стадия по селектиране на касационните жалби. Независимо от липсата на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, необходимо е да се отрази, че въззивният съд не е допуснал отклонение от посочената от касатора съдебна практика, тъй като подробно е мотивирал становището си за възприемане на тричленната техническа експертиза, преценявайки я наред с останалите релевантни към спора доказателства.
Последният въпрос под № 12, свързан с доказателственото значение на фактурата, дори и да се приеме за обуславящ изхода на спора по същество, не обосновава наличието на поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко, касаторът не е мотивирал твърдението си, че е налице необходимост от разкриване на точния смисъл на цитираните от него правни разпоредби – чл.55, ал.1 ТЗ във вр. с чл.4, ал.1, т.1 от Закона за счетоводството, а доводите за липсата на съдебна практика не биха могли да формират извод, че разглеждането на този въпрос е от значение за развитие на правото. В тази насока настоящият състав съобразява задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.4 от ТР № 1/2010 г. ОСГТК на ВКС. Необходимо е и да се отрази, че се касае за ясни законови разпоредби, регламентиращи доказателствения характер на търговските книги и принципа на текущо начисляване при осъществяване на счетоводството и съставяне на финансови отчети От друга страна, ВКС многократно се е произнасял относно доказателственото значение на фактурата, вкл. и в цитираното от касатора решение по т.д. № 333/2011 г. ІІ т.о, в което е препратено и към множество други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Липсват данни за отклонение от дадените от ВКС разрешения при постановяване на обжалваното въззивно решение, което препятства преквалифицирането на поддържаното от касатора допълнително основание.
Останалите доводи на касатора, макар и обективирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са относими към основанията за касиране и е недопустимо да се преценяват от касационната инстанция в рамките на производството по допускане на обжалването.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника на касатора за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като с отговора по чл.287 ГПК не са представени доказателства за действително направени разноски за производството пред ВКС.
Така мотивиран, Върховният