Определение №19 от 42018 по търг. дело №1162/1162 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
С., 14.01.2014 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

БОНКА ЙОНКОВА

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1162/2014г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 167 от 03.01.2014 г. по т. д. № 2821/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 229 от 28.05.2013 г. по гр. д. № 903/2012 г. на Врачански окръжен съд. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] и С. Д. К. от [населено място] иск с правно основание чл. 45 и чл. 49 във връзка с чл. 21, ал. 2 ЗЗД за сумата 70 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на предварителен договор за продажба на недвижими имоти от 05.10.2012 г., изразяващи се в платена неустойка.
Касаторът поддържа становище, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал иск с правно основание чл. 82 ЗЗД, с какъвто не е бил сезиран. При условията на евентуалност поддържа твърдения за неправилност на обжалвания акт поради неточно прилагане на материалния закон относно отговорността за непозволено увреждане, както и поради необоснованост.
Освен недопустимостта на обжалваното решение поради разглеждането на непредявен иск, като значими за допускането на касационното обжалване са поставени и въпросите: „1. Кои вреди подлежат на обезщетяване при непозволено увреждане – всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането или те трябва да са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, за да се ангажира отговорността на делинквента; 2. Представлява ли непозволено увреждане насочването на обезпечението към имущество на трето лице и засягането на правната му сфера, когато то е поискано от кредитор на друго лице, различно от засегнатото и какъв е редът за обезщетяване на трето лице; 3. Приложима ли е разпоредбата на чл. 440, ал. 3 ГПК в хипотезата на чл. 435, ал. 4 ГПК за защита правата на третото лице”.
По отношение на поставените въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК решения – решение № 103 от 20.06.2013 г. по т. д. № 850/2012 г. на І т. о.; решение № 550 от 12.02.2010 г. по гр. д. № 3387/2008 г. на ІІ г. о.; решение № 130 от 03.05.2012 г. по т. д. № 244/2010 г. на І т. о. и решение № 499 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 647/2009 г. на ІV г. о. Освен това, според касатора решаването на тези въпроси би допринесло за развитие на правото поради непълнота за процесуалния закон – в Глава ХХХV на ГПК и в частност на чл. 403 ГПК относно реда и начина на защита правата на третото лице при неправомерно засягане на правната му сфера от съдебен спор между други лица.
Ответниците по касация – [фирма], [населено място] и С. Д. К. от [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмени отговори от 02.04.2014 г. Претендират присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] и С. Д. К. от [населено място] иск сумата 70 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на предварителен договор за продажба на недвижими имоти от 05.10.2012 г., изразяващи се в платена неустойка, въззивният съд е прел за недоказана една от кумулативните предпоставките по чл. 21, ал. 2 ЗЗД, а именно – недобросъвестност на ответниците като трети лица, препятствали изпълнението на сключения между ищеца [фирма] и „ [фирма] предварителен договор. Отсъствието на този елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 21, ал. 2 ЗЗД е аргументирано с липсата на твърдения и доказателства, че ответниците са знаели за договорните отношения между ищеца и неговия съконтрагент и за клаузите на сключения между тях предварителен договор от 05.10.2012 г., уреждащи правата и задълженията им и отговорността при неизпълнение.
Решаващият състав е счел, че първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на спора като такъв по чл. 21, ал. 2 във връзка с чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Като неоснователни е преценил оплакванията във въззивната жалба във връзка с предпоставките по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, посочвайки, че нормата на чл. 21, ал. 2 ЗЗД урежда специален състав на деликтната отговорност, включващ именно недобросъвестно поведение на ответника като задължителен елемент, каквото в случая не е доказано. Не е споделен и доводът за наличие на хипотезата на чл. 440, ал. 3 ГПК, доколкото по този ред може да се претендира обезщетение при предявен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, а такъв ищецът не е предявил.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените въпроси не отговарят на императивното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – да са обуславящи изхода на конкретното дело. Първите два въпроса са поставени само теоретично, без да са отнесени към изложените от въззивния съд мотиви, като техният отговор следва от самата нормативна уредба. Освен това, въпросът за обема на подлежащите на обезщетяване вреди от непозволено увреждане – всички или само предвидимите, изобщо не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, тъй като тя не се е произнасяла по иск с правно основание чл. 82 ЗЗД (както твърди касаторът), в която хипотеза би била релевантна преценката дали вредите са предвидими. Поради приетото, че ищецът не е предявил иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, въззивният съд е счел, че не подлежи на обсъждане приложимостта на чл. 440, ал. 3 ГПК, на която норма се е позовавал въззивникът.
Следователно, поставените от касатора въпроси не са от значение за решаването на правния спор по смисъла, разяснен по задължителен начин в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, което налага извод за отсъствие на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящо съответно невъзможност за допускане на касационния контрол. Поради това, не следва да бъдат обсъждани и допълнителните предпоставки за това, специфични за поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Касационният контрол не би могъл да бъде допуснат и поради вероятна недопустимост на обжалваното решение. Твърдението на касатора, че въззивната инстанция е разгледала предявения иск като такъв по чл. 82 ЗЗД, е в пълно противоречие с отразеното в мотивите на акта. В същите ясно и недвусмислено е посочено, че решаващият състав намира за правилна дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл. 21, ал. 2 във връзка с чл. 45 и чл. 49 ЗЗД и именно с оглед на тази правна квалификация и специфичните за този иск предпоставки е преценявал и неговата основателност.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото основателно се явява искането на ответниците за присъждане на разноски за настоящото производство за адвокатски възнаграждения в размер на по 825 лв., чието заплащане в брой е удостоверено в представените с отговорите на касационната жалба договори за правна защита и съдействие от 31.01.2014 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 167 от 03.01.2014 г. по т. д. № 2821/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на всеки от ответниците по касация [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], офис № 6 и С. Д. К. от [населено място] направените по делото разноски в размер на сумата 825 (осемстотин двадесет и пет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top