7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 19
гр. София, 09.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гражданско дело № 1569 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. Д. К., подадена чрез адвокат Д. Г., по касационна жалба на К. Д. Г., подадена чрез адвокат З. Е. и по касационна жалба на В. Н. М., подадена чрез адвокат Н. В. срещу решение № 129 от 29.12.2016 г. по гр. дело № 370/2016 г. на Видински окръжен съд.
Ответницата Д. Г. Г., представлявана от настойника си – Б. П. З. е подала чрез адвокат Р. Д. отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които е изложила съображения за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК по всяка от подадените жалби.
По касационната жалба на А. Д. К.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Видински окръжен съд е потвърдил решение № 466 от 25.07.2016 г. по гр. дело № 458/2015 г. на Видински районен съд, с което първоинстанционният съд е уважил искове по чл. 135 ЗЗД, предявени от Д. Г. Г., представлявана от настойника си – Б. П. З. против В. Н. М., Д. К. М., А. Д. К., К. Д. Г. и Г. П. Г. за обявяване за недействителни спрямо ищцата на договор за покупко – продажба на недвижим имот, предмет на нотариален акт № 175, том ІІ, рег. № 2411, н. дело № 260/2013 г., сключен на 02.07.2013 г. и договор за покупко – продажба на недвижим имот, предмет на нотариален акт № 119, том ІІ, рег. № 2040, н. дело № 222/2013 г., сключен на 12.06.2013 г. и двата акта, издадени от нотариус Л. Ц., с район на действие Видински районен съд със законните последици – присъдени разноски и държавни такси. С въззивното решение жалбоподателките са осъдени да заплатят разноски за назначените особени представители в полза на окръжния съд.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът А. К. е представила изложение, съдържащо твърдения за произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на съдилищата. В изложението се поддържат твърдения за съществени процесуални нарушения, а именно, че окръжният съд е направил своите фактически изводи, без да обсъди събраните доказателства, от които според страната се доказва законността на процесните сделки, както и че същият съд не е взел предвид, че процесните имоти са придобити в съпружеска имуществена общност. Освен това страната е посочила, като съществено процесуално нарушение „отказът на съда да обсъди и вземе предвид че сделките по процесните договори материализирани в процесните нотариални актове са извършени на законно правно основание преди вписване на Обезпечителна заповед, в която заповед не се съдържа имот с идентификатор 10971.505.540.1.3, предмет на Договор за покупко – продажба на недвижим имот от 02.07.2013 г. материализиран в Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 175, том ІІ, рег. № 2411, нот. дело № 260 от 2013 г. на нотариус Л. Ц.”. Изложени са и други допуснати според касатора нарушения – неприети от съда за доказани факти, относно липсата на наложена възбрана върху процесните имоти. Жалбоподателката твърди, че решението на окръжния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, относно материалния закон, в която връзка поддържа, че „ – Правните изводи на съда, че доказателства за наличие на изискванията на чл. 135 от ЗЗД са незаконосъобразни”. Страната цитира ТР № 5 от 29.12.2014 г. на ОСГКТК на ВКС, без да го обсъжда.
Така въведено изложението не съдържа предпоставки за допускане на касационен контрол, поради неформулиране на правни въпроси /общи основания/ и немотивиране на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства, както и че не е взел предвид, че процесните имоти са придобити в съпружеска имуществена общност /СИО/ не формира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който е правна категория, разяснена в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. В изложението не са посочени доказателствата, които според касатора окръжният съд не е обсъдил и в тази връзка не са въведени правни въпроси, засягащи отклонението на въззивния съд от разрешенията в съдебната практика. Правни въпроси не са формулирани и по отношение на довода, че процесните имоти са придобити в СИО. Касаторът К. не е съобразила разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които касационният съд не е длъжен служебно да извежда правни въпроси, съставляващи общи основания за допускане на касационен контрол. Липсата на общи основания, каквато се констатира в настоящия случай обуславя крайния извод на касационния съд за недопускане на касационно обжалване. В констативно – съобразителната част на въззивното решение са мотивирани изводи за липсата на елементите от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД. Окръжният съд е приел, че ищцата има качеството на кредитор спрямо ответниците В. М. и Д. М., въз основа влезли в сила съдебни актове, подробно изброени във второинстанционното решение и постановени по искове, предявени от кредитора срещу тях. Мотивирани са изводи за знание от страна на В. М. и Д. М. за увреждане интересите на кредитора Д. Г. със сделките, сключени с техните дъщери и ответници по исковете – А. К. и К. Г., по отношение на последните, от които съдебният състав е приложил презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за установеност на знанието за увреждане. Обстоятелството, че длъжникът се е разпоредил с единственото си жилище е разгледано от въззивния съд, като ирелевантно за основателността на исковете, като съставът се е позовал на практика по чл. 290 ГПК. По така развитите в обжалваното решение мотиви не са поставени правни въпроси, не е направена съпоставка с разрешения в практиката на съдилищата или с разрешения в задължителната съдебна практика. На това основание следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. В изложението е обосновано виждането на страната за допуснати нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК /разпоредителните сделки били с имоти, придобити в СИО и били извършени преди вписване на обезпечителната заповед по гр. дело № 195/2013 г. на Видински окръжен съд, в която не се съдържал имот с посочения в нотариален акт № 175/2013 г. идентификатор/, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК и с които не се релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по разглежданата касационна жалба.
По касационната жалба на К. Д. Г.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Видински окръжен съд е потвърдил решение № 466 от 25.07.2016 г. по гр. дело № 458/2015 г. на Видински районен съд, с което първоинстанционният съд е уважил искове по чл. 135 ЗЗД, предявени от Д. Г. Г., представлявана от настойника си – Б. П. З. против В. Н. М., Д. К. М., А. Д. К., К. Д. Г. и Г. П. Г. за обявяване за недействителни спрямо ищцата на посочените по – горе договори за покупко – продажба на недвижими имоти, предмет на цитираните нотариални актове със законните последици – присъдени разноски и държавни такси. С въззивното решение жалбоподателките са осъдени да заплатят разноски за назначените особени представители в полза на окръжния съд.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът К. Г. е представила изложение, съдържащо твърдения за произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на съдилищата. В изложението се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, но те не са посочени. Твърдението, че не са обсъдени събраните доказателства по делото, доводите в отговорите и въззивните жалби не формира правни въпроси. Същите изводи следва да се имат предвид относно твърдението, че съдът не посочил на какво основание не кредитирал доказателствата по делото, относно твърденията, че разпоредителните сделки били с имоти, придобити в СИО и били извършени преди вписване на обезпечителната заповед по гр. дело № 195/2013 г. на Видински окръжен съд, в която не се съдържал имот с посочения в нотариален акт № 175/2013 г. идентификатор, както и относно твърдението за незаконосъобразност на извода на въззивния съд за недоказаност на възраженията срещу исковете. Липсата на общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквато се констатира в настоящия случай произтича от несъобразяване на страната с изискванията за мотивиране на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, разяснени с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1, чрез въвеждане на правни въпроси, формулирани от касатора по решаващите мотиви на въззивното решение и обосноваване на отклонението на въззивния съд от разрешенията в съдебната практика – казуална или задължителна. В конкретния случай по мотивите на окръжния съд, подробно изложени във връзка с предходната касационна жалба жалбоподателката не е поставила правни въпроси, които се извеждат от разрешенията по тълкуване разпоредбите на чл. 135 ЗЗД, съдържащи се в обжалваното решение. Приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа общи оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, съответно не релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното ВКС в настоящия си състав приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по тази касационна жалба.
По касационната жалба на В. Н. М.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Видински окръжен съд е потвърдил решение № 466 от 25.07.2016 г. по гр. дело № 458/2015 г. на Видински районен съд, с което първоинстанционният съд е уважил искове по чл. 135 ЗЗД, предявени от Д. Г. Г., представлявана от настойника си – Б. П. З. против В. Н. М., Д. К. М., А. Д. К., К. Д. Г. и Г. П. Г. за обявяване за недействителни спрямо ищцата на посочените по – горе договори за покупко – продажба на недвижими имоти, предмет на цитираните нотариални актове.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът В. М. е представила изложение, съдържащо твърдения за произнасяне на въззивния съд по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на съдилищата. Тези въпроси не са посочени в изложението. Твърденията на страната, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата, не е взел предвид доказателствата, установяващи законността на процесните сделки са твърдения по чл. 281, т. 3 ГПК. Общите основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, когато засягат процесуалната дейност на въззивния съд са правни въпроси по процесуални действия или откази на съда да ги извърши, относими към реда, по който се преценяват конкретни доказателства и доводи. Касаторът е задължен да ги посочи и разгледа съобразно разрешенията в казуалната съдебна практика, а при уеднаквяването й по реда на чл. 290 ГПК, съобразно приетото тълкуване от ВКС. В случая касаторът М. не е мотивирала изложението в съответствие с тези разяснения, дадени в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС – ТР № 1/2009 г. Твърденията за необсъждане на доказателствата са въведени общо, без посочването на конкретните неразгледани доказателства от съда. Направен е довод, че въззивният съд не взел в предвид обстоятелството, че процесните имоти са придобити в СИО, както и че не обсъдил обстоятелството, че „това е единственото ми жилище”. Въззивният съд не е мотивирал разрешения в отклонение от ТР № 5/2013 от 29.12.2014 г. по т. дело № 5/2013 г. на ОСГКТК на ВКС и по – конкретно в отклонение от разрешенията в т. 1, засягаща настоящия случай. Придобиването на имоти в СИО има значение за обявяването на относителната недействителност по реда на чл. 135 ЗЗД при личен дълг на единия съпруг, а по спора вземанията на ищцата, произтичат и от дългове на двамата съпрузи, установени с влезли в сила съдебни актове по искове, предявени в самостоятелни гражданскоправни правораздавателни производства. Д. за необсъждане на възражението, че един от имотите е единствено жилище на страната е необоснован. Въззивният съд е разгледал това възражение и е обосновал мотивите си въз основа на съдебна практика по чл. 290 ГПК. Доводите, че разпоредителните сделки били извършени преди вписване на обезпечителната заповед по гр. дело № 195/2013 г. на Видински окръжен съд, в която не се съдържал имот с посочения в нотариален акт № 175/2013 г. идентификатор са извън предмета на спора по чл. 135 ЗЗД. Съображенията в изложението, че изводът на въззивния съд за недоказаност на възраженията срещу исковете е незаконосъобразен, са развити, като оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Същите доводи не произтичат от мотиви на въззивния съд, обективиращи правни разрешения по тълкуването и прилагането на чл. 135 ЗЗД по конкретния правен спор, а от становище на касатора, мотивирано общо, като оплакване по съществото на спора, без обосноваване на твърдението за отклонение на въззивния съд от тълкуването, съдържащо се в решението на ОСГКТК на ВКС по т. дело № 5/2013 г., чрез съпоставяне на изводи във въззивното решение и ТР на ОСГКТК на ВКС.
Предвид изложеното ВКС в настоящия си състав приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по тази касационна жалба.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 129 от 29.12.2016 година по гр. дело № 370/2016 г. на Видински окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: