О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр. София,18.04.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2688 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Фертекс България” ООД, гр. Пазарджик, срещу решение №246 от 19.06.2018г. по в.гр.д. №339/2018г. на Пазарджишки окръжен съд. С него е отменено решение №275/06.03.2018г. по гр.д. №1398/2017г. по описа на Пазарджик районен съд и вместо това „Фертекс България” ООД, гр. Пазарджик, е осъдено да заплати на „К. М. М.“ ЕООД, с. Златна Панега, сумата 23 003,20 лева, представляваща невъзстановена парична гаранция по рамков договор за продажба на оборудване с дата 16.08.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -12.04.2017г. до окончателното изплащане.
Касационният жалбоподател твърди, че решението е неправилно поради нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон, както и необосновано. Поддържа, че въззивният съд неправилно е квалифицирал процесния рамков договор за покупко- продажба на оборудване от 16.08.2016г. като договор за залог. Също така твърди, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства досежно съгласието на страните за продажба на вещи на стойност 23 003 лева, а също и въобще не е разгледал и не се е произнесъл по направеното възражение за прихващане с вземането на ответника за сумата 100 000 лева.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса относно приложението на критериите по чл.20 от ЗЗД при търсене на действителната воля на страните по двустранен договор, както и по следните процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни или съдът трябва да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните? Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички наведени доводи от страните и да изложи аргументи защо приема едни доводи, а други отхвърля? По първи въпрос се позовава на противоречие на мотивите на въззивния съд с решение №157/30.10.2012г. по т.д.№696/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №30/29.02.2016г. по т.д.№149/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №105/30.06.2011г. по т.д.№944/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема, че съдът следва да тълкува отделните уговорки в договора във връзка едни с други, като всяка уговорка се тълкува в смисъла, който произтича от целия договор и с оглед целта на този договор. По втори въпрос се позовава на противоречие с разрешенията в решение №209/20.02.2018г. по т.д.№1096/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №323/27.09.2012г. по т.д.№408/2011г. на ВКС, ГК, І г.о. съгласно които съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са събрани по делото. По трети въпрос поддържа, че е налице противоречие с ТР№1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съгласно които съдът е длъжен да мотивира решението си, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба.
Ответникът по касация „К. М. М.” ЕООД, с. Златна Панега, поддържа, че не са налице предпоставките за докускане на касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да уважи предявения иск въззивният съд е приел, че между страните е сключен рамков договор за продажба на оборудване от 16.08.2016г., като по силата на този договор ответникът е доставил на ищеца за периода от 31.10.2016г. до 21.12.2016г. движими вещи на обща стойност 76 996,80 лева, индивидуализирани в 3 броя приемо – предавателни протоколи и кантарни бележки. Приел е, че страните са постигнали съгласие дължимата продажна цена от 76 996, 80 лева без ДДС да бъде удържана от внесения от купувача при сключването на договора гаранционен депозит в общ размер от 100 000 лева. Установил е, че на 22.12.2016г. и 23.12.2016г. продавачът е предал на купувача допълнително оборудване по 7 броя кантарни бележки, за което обаче е приел, че няма валидно сключен договор за продажба между страните, тъй като за тези стоки няма съставен приемо – предавателен протокол. С оглед на това е стигнал до извода, че за продавача „Фертекс България” ООД е възникнало задължение за връщане на остатъка от внесения гаранционен депозит в размер на 23 003 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос e поставен от касационния жалбоподател във връзка с оплакването му, че съдът не е тълкувал волята на страните събразно критериите по чл.20 от ЗЗД, в резултат на което неправилно е квалифицирал процесния рамков договор от 16.08.2016г. като договор за залог. Това твърдение на касатора не съответства на мотивите на въззивния съд. Много подробно съдът е обсъдил съдържанието на сключения между страните договор от 16.08.2016г., като е посочил, че същият съставлява договор за продажба, а в т.6 от договора страните са уговорили заложно право в полза на кредитора. Дори и да се възприемат доводите на касатора, че неправилно е квалифицирана уговорката като такава за учредяване на залог, следва да се отбележи, че съдът е съобразил действителната воля на страните относно функциите на предоставената парична сума. В мотивите си въззивният съд коректно е възпроизвел съдържанието на чл.6 от договора, като е отчел всички предпоставки, при които за продавача възниква задължение за връщане на дадения гаранционен депозит и е изследвал дали същите са осъществени. Поради това изводите на съда за основателност на предявения иск не са обусловени от неправилно тълкуване на съдържанието на представения договор относно поетите от страните задължения, а от събраните доказателства във връзка с неговото изпълнение. По този начин съдът не е допуснал отклонение и от цитираната от касатора практика относно приложението на критериите на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на клаузите на договора.
Вторият и третият въпрос са обусловени от оплакването на касационния жалбоподател, че съдът не е обсъдил всички относими към спора твърдения и доводи на страните, не е обсъдил и взел предвид приетите като доказателства по делото 7 броя кантарни бележки, съставени през периода 22-23.12.2016г., издадените от „Фертекс България“ ООД фактури и заключенията на съдебно – счетоводните експертизи. Също така касаторът свързва въпроса с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното от него възражение за прихващане с вземането за 100 000 лева, съставляващо цена на предадените от него в изпълнение на договори стоки. Въпросите са относими към предмета на спора, но по тях не е доказано наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно възраженията и оплакванията във въззивната жалба и отговора на „Фертекс България“ ООД, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Обсъдил е съдържанието на представените писмени доказателства, седемте броя кантарни бележки, съставени през периода 22-23.12.2016г., издадените от „Фертекс България“ ООД фактури и заключенията на съдебно – счетоводните експертизи. При така събраните доказателства е приел за доказано твърдението на касатора, че на 22.12.2016г. и 23.02.2016г. е доставил на ищцовото дружество допълнително оборудване на стойност на 14 152 лева, което е извън описаното в трите съставени от страните приемо – предавателни протокола. Крайният извод за липса на вземане на касатора за цената на това оборудване се дължи на преценката на съда, че от събраните по делото доказателства не се установява постигане на съгласие за сключване на договор за продажба на същото оборудване. Правилността на този извод не може да бъде преценявана във фазата по допускане на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Оплакването на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното от него възражение за прихващане, също не съответства точно на мотивите на обжалваното решение. Действително съдът не е формирал изричен извод за неоснователност на своевременно въведеното от „Фертекс България“ ООД възражение за прихващане. Въпреки това той е обсъдил претендираното от касатора – ответник по иска вземане за цената на доставените вещи по процесния рамков договор и е изразил становище, че то не съществува. Приел е, че за ответника е възникнало вземане за цената на доставените вещи за периода в размер на 31.10.2016г. до 21.12.2016г., в размер на 76 996, 80 лева без ДДС, но същото е погасено чрез извънсъдебно прихващане с внесения гаранционен депозит, отразено в съставения от страните протокол от 21.12.2016г. Приел е, че за оставащата част от заявения размер от 100 000 лева, вземане за цена по сключения договор за продажба не е възникнало. При това положение изводът за основателност на предявения иск се дължи не на липса на произнасяне по заявеното от касатора насрещно вземане, а на преценката на съда, че това вземане не съществува.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, заплатени съобразно представения договор за правна защита и съдействие.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №246 от 19.06.2018г. по в.гр.д. №339/2018г. на Пазарджишки окръжен съд.
ОСЪЖДА „ФЕРТЕКС БЪЛГАРИЯ“ ООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Пазарджик, [улица], ет.8, ап.30, представлявано от управителя Г. Д. П., да заплати на „К. МЕГА МЕТАЛС“ ЕООД, ЕИК202303101, със седалище и адрес на управление област Ловеч, община Ябланица, с. Златна Панега, [улица] представлявано от управителя С. В. К., на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 600 лева /шестстотин лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.