О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр. София 09.02.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 26 януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3975 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [община], чрез адв. Н. Г. против решение № 184/25.03.2014 г. по в.гр.дело № 70/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта с която е отменено решение № 113/14.10.2010 г., постановено по гр.дело № 116/2010 г. по описа на Хасковския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от М. [фирма] / в ликвидация/, със седалище и адрес на управление в [населено място] обективно съединени искове против [община] до размера на 53 870,10 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 17.06.2008 г. до окончателното изплащане на сумите, както и в частта, с която е осъдена е М.”З.”/в ликвидация/ да заплати на [община] направените по делото разноски в общ размер на 1 320 лв.и вместо отменената част е осъдена [община] да заплати на М. [фирма]/в ликвидация/ дължимите на основание чл. 93 от Закона за собствеността суми в общ размер на 53 870,10 лева, представляващи получени от [община] наеми от собствени на ищеца недвижими имоти – тринадесет на брой през периода от 01.04.2003 година до 01.11. 2005 година, като обектите са описани подробно в решението, съответно и сумите за всеки обект, като за магазин „П.-з.” за периода от 01.04.2003 г. до 30.11.2007 г. в размер на 8 662.50 лв., ведно със законната лихва върху дължимите суми, считано от 17.06.2008 година до окончателното им изплащане.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. задължителни ли са указанията по чл.294,ал.1 ГПК дадени от касационната инстанция по прилагане и тълкуване на закона за съда на който делото е върнато за ново разглеждане, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 80/08.05.2012 г. по гр.дело № 1315/2010 г. на ВКС, IV г., решение № 250/18.07.2013 г. по гр.дело № 634/2011 г. на ВКС II г.о., постановени по чл.290 ГПК, 2. длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и защо не възприема конкретни защитни доводи на страните, в случая довод за добросъвестно владение, установено въз основа на законова норма с прехвърлително действие и знание за нейната приложимост за процесните имоти, както и при предявен иск по чл.93 ЗС и въведено от страна на ответника възражение за добросъвестно владение въз основа на актуване с посочено в съставените актове основание – пар.7,ал.1 от ПЗР на ЗМСМА допустимо ли е съдът да отхвърли това възражение, без да е изследвал съществения признак на добросъвестно владение – правно основание по чл.70, ал.1 ЗС и допълнителния за незнание, че праводателят не е собственик, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 802/23.02.2011 г. по гр.дело № 1783/2009 г. на ВКС IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 3. при предявен иск по чл.73 ЗС, с който ищеца претендира връщане само на получените от владелеца добиви допустимо ли е съдът да присъди и добивите, които реално не са получени и представлява ли произнасяне плюс петитум, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. дали с акта за общинска собственост, съставен на основание пар.7,ал.1 ЗМСМА може да се установи правно основание, при наличието на което да е налице добросъвестно владение и длъжен ли е съдът да обсъди това обстоятелство, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 5. добросъвестно ли общината е владяла държавен имот, актуван от нея като отговарящ на критериите при обособяване на общинската собственост, ако не е имало знание, че същият е включен в капитала на търговско дружество, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.9 ППВС № 6/1974 г. и който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В писмен отговор ответникът по жалбата М. [фирма]/в ликвидация/, чрез адв. Б. С. е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по предявени искове с пр. осн. чл. 93 ЗС и чл.86 ЗЗД.
Производството пред настоящата инстанция е трето поред.
С решение № 175/23.07.2012 г. по гр.дело № 1244/2011 г. на ВКС, III г.о. е обезсилено решение № 213/28.04.2011 г. по гр.дело № 63/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 14.10.2010 г. по гр.дело № 116/2010 г. на Хасковския окръжен съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.
С решение № 359/16.01.2014 г. по гр.дело № 1209/2013 г. на ВКС, IV г.о. е отменено решение № 1262/11.10.2012 г. по гр.дело № 928/2010 г. на Пловдивския апелативен съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ищецът М. [фирма] в ликвидация е предявила в условията на евентуалност искове, ако бъдат отхвърлени главните искове за осъждане на ответника – сега жалбоподател да му заплати сумата 55 494,70 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на първите 12 недвижими имоти за периода 01.04.2003 г. – 01.11.2005 г. и за периода 01.04.2003 г. – 30.11.2007 г. за последния имот, като претенциите са конкретизирани поотделно за всеки имот заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковете до окончателното й изплащане.
От фактическа страна е прието, че с решение № 1966/12.01.2005 г., постановено по гр.д. № 1523/2003г. на BKC, ІV г.о., е отхвърлен предявения от [община] против Министъра на регионалното развитие и благоустройството, Областния управител на Хасковска област и М. [фирма] в ликвидация установителен иск за собственост с искане да се признае за установено, че [община] е собственик на недвижимите имоти: магазин за месо, магазин „С.“ и ресторант „К., намиращи се в партерния етаж на жилищна сграда на [улица], К. на п., ресторант „З. п.”, „А. с.“ и К. на з. п., намиращи се на партера на сградата на [улица], магазин, клуб на Б., клуб на Б. в партерния етаж на сградата на [улица], магазин на [улица], застроен на 117 кв.м. на партерния етаж, магазин със застроена площ 176 кв.м., бизнес клуб и фотостудио в партерния етаж на сградата на [улица], магазин-книжарница на 148 кв.м., и хранителен магазин на 81 кв.м. в партера на сградата на [улица] магазин „Ч.” от 177 кв.м. в партерния етаж на сградата на [улица]. Прието е, че решението е постановено въз основа на подадена искова молба от [община] против ищеца М. [фирма], съответно неговия праводател [фирма] по гр. д. № 337/1998 година по описа на Хасковския окръжен съд.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните на обстоятелството, че описаните в решението на ВКС недвижими имоти са идентични с процесните, освен имота с идентификатор 21052.10.15.303.16.10 – магазин „П.-з.“ със застроена площ от 116,20 кв. метра. Относно собствеността на посочения имот съдът е приел, че не е спорно между страните, че принадлежи на ищеца М. [фирма] в ликвидация.
Прието е, че с писмо изх. № 53-01-08/19.07.2005 г. жалбоподателят-ответник [община] изпратила на Л. на М. [фирма] справка за фирмите – наематели на обектите, предмет на Решение № 1966/12.01.2005г. по гр.д. № 1523/2003г. на BKC, ІV г.о. В посочената справка са описани 12 обекта, техните наематели, адреси и месечния наем без ДДС.
Съдът е приел, че с писмо изх. № 53-01-05/01.11.2005 г., изпратено от [община] до Л. на М. [фирма] в ликвидация ищецът е уведомен, че във връзка с негово писмо № 08.01.5/13.04.2005 г. и в изпълнение на решение на ВКС по гр.д. № 337/1998 г. Общината е прекратила, наемните договори, считано от 01.10.2005 г. за следните обекти – бивш магазин за месо – магазин „М.“ [улица], бивш ресторант „К.”- сега разделен на две помещения – клуб на Б. и клуб на Н. – [улица], бивш клуб на З. п. – сега клуб на Б. – [улица], Магазин телевизионен сервиз „Р.” , [улица], клуб на Б. – „Ц. С.” № 5, клуб на Б.-сега търговски обект на [фирма]- [улица], магазин „Ч.” -сега клуб на В., ул.Ц. С.” № 8, бизнес клуб -сега клуб на Д. – [улица], част от фотостудио -сега книжарница „С.” – [улица], магазин книжарница – Магазин „Д., разделен на две – магазин хранителен и книжарница – [улица], Магазин”Ч.” – [улица].
Прието е, че от приложените по делото единадесет акта за държавна собственост на недвижими имоти, съставени от Общински народен съвет – Д. през месец април 1992 година е установено, че процесните недвижими имоти са актувани като общински от 01.01.1992 година на основание Закона за местното самоуправление, глава ХІ, § 7, ДВ бр. 77/91 година, като е отразено, че имотите са бивша собственост на „М.“ – Д., и че се предоставят за оперативно управление на Община- Д..
Въз основа на приетите като доказателства по делото актовете за частна държавна собственост, съставени от МРРБ, Областна администрация [населено място], съставени на основание чл.148 от ППЗДС през периода март –април 1998 година № 693./10.03.1998г., № 779/16.04.1998г., 780/16.04.1998г., № 783/16.04.1998г, № 784/16.04.1998г. и № 781/16.04.1998 г. и акт за частна държавна собственост №.4244./30.07.2003 г. съдът е приел, че всички процесни имоти, включително описания в последния пункт на исковата молба, който не е предмет на постановеното от ВКС съдебно решение по установителния иск, са актувани като частна държавна собственост, като е отразено, че те са включени в капитала на М. [фирма]-гр. Д..
Прието е, че с Разделителен протокол от 11.07.2000 г. М. З.” ЕАД се отделя от М. [фирма] Д.. Прието е за установено от приложените по делото писмени доказателства , че в сметка 2031 „Административни сгради” на „М. [фирма] са описани имотите, предмет на исковата претенция.
Въз основа на приета СИЕ е установено, че за периода от 01.04.2003 г. до 01.11.2005 г. общият размер на получените от [община] наеми от процесните недвижими имоти е 49932,60 лв., че договорите за наем на процесните обекти, освен описания в п. 14 от исковата молба са прекратени от [община], считано от 01.10.2005 г. Прието е, че за имота по п. 14 от исковата молба – магазина „П.-з.” [община] е продължила да получава наеми до 30.11.2007 г., чиито размер за периода от месец ноември 2005 година до 30.11.2007 година е 3937,50 лева. Прието е, че съобразно СИЕ общият размер на получените от ответника наеми за всички процесни обекти и за исковите периоди е 53870,10 лева.
Съобразно допълнително заключение на СИЕ е установено, че посочената сума е получена реално от [община] с изключение на сума от 4515 лв., от които 60 лева – неизпълнено задължение по договор за наем от наемателя [фирма] и 4455 лева – от наемателя СД „Т., че ответника е разполагал с изпълнителен лист, издаден от Димитровградския районен съд за събиране на сумата от 7626,96 лева от [фирма].
От правна страна е прието, че предявените искове са с правно основание чл. 93 от ЗС, като съдът е взел предвид твърдените факти и обстоятелства в исковата молба и заявения петитум и че правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд по чл.55 ЗЗД е неправилна.
Въззивният съд е приел за установени на предвидените предпоставки за основателност на предявените обективно съединени искове по чл. 93 от ЗС. Прието е, че съобразно текста на чл.93 ЗС добивите от вещта – естествени и граждански принадлежат на собственика. Според съда претенциите на ищеца са за граждански добиви от процесните имоти – наеми, получени от ответника-жалбоподател. Прието е за безспорно, че имотите са собственост на ищеца, като е съобразено влязлото в сила съдебно решение между страните. Приел е също, че през процесните периоди, описаните обекти в исковата молба са отдавани под наем от [община] на трети лица и, че общият размер на получените наеми за исковите периоди от 01.04.2003 г. до 01.11.2005 г. за всички обекти с изключение на последния по п. 14 от исковата молба и до 30.11.2007 година за този обект са установени по делото и са в размер на 53870,10 лева.
Преценени са за неоснователни доводите на ответника-жалбоподател, че не дължи връщане на исковите суми, тъй като ги е получил на основание сключени в качеството му на добросъвестен владелец договори на наем. Прието е, че обстоятелството, че [община] е декларирала имотите като общинска собственост, не налага извода, че е добросъвестен владелец на тези имоти. Според въззивния съд доросъвестен е владелецът, който владее имотите на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена – чл. 70 от ЗС, че в настоящият случай не е налице тази хипотеза, че упражняваното владение от ответника не съдържа тези признаци. С оглед на това е изведен извода, че ответникът дължи на ищеца в качеството му на собственик връщането на добивите от имотите – получените наеми.
Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, че на ищеца не следва да се присъждат суми, които [община] е следвало да получи по сключените договори за наем, но реално не ги е получила, поради това, че не са събрани от наемателите – общо 4515 лева. Съдът е посочил, че при упражнявано недобросъвестно владение, каквото е владението осъществено от [община], последната дължи на собственика реално получените добиви и тези, които е могла да получи, включително и пропуснатите ползи.
Въззивният съд е изложил и мотиви по възраженията за недължимост на исковите суми поради това, че с отдаваните под наем обекти са направени множество подобрения, които надхвърлят значително по стойност исковите суми. Прието е, че за направените в имотите подобрения не са предявени искове и не са направени конкретни възражения в производството по делото, с оглед на което същите не се отразяват на основателността на исковете по чл. 93 от ЗС.
По възражението на ответника-жалбоподател за изтекла тригодишна погасителна давност по чл. 111 ал. 1 б. „в“ от ГПК въззивният съд е приел същото неоснователно, тъй като претенциите не са за наеми, за които е приложима тригодишната погасителна давност, а за връщане на граждански плодове от недвижимите имоти на ищеца и за тях според съда този срок е неприложим. Прието е, че претенцията не е за периодично вземане и по отношение на същата се прилагат правилата на чл. 115 от ЗЗД – с изтичането на петгодишен срок. Според въззивния съд началото на този петгодишен срок следва да се свърже с постановеното от ВКС решение по спора за собственост – решение № 1966/12.01.2005 г., постановено по гр.д. № 1523/2003г. на BKC, ІV г.о. и до предявяването на иска на 17.06.2008 г. петгодишния срок не е изтекъл.
При тези съображения въззивният съд е направил решаващия извод, че исковите претенции с пр.осн.чл.93 ЗС са основателни до размера на общо 53 870 лв. С оглед на това е отменено първоинстанционното решение в отхвърлената част на исковете до размер на сумата 53 870 лв. и е постановил друго решение, с което исковите претенции са уважени общо в този размер. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. В отхвърлената част на исковете решението не е обжалвано и е влязло в сила.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя [община] за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението – задължителни ли са указанията по чл.294,ал.1 ГПК дадени от касационната инстанция по прилагане и тълкуване на закона за съда на който делото е върнато за ново разглеждане.
С решение № 80/08.05.2012 г. по гр.дело № 1315/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК /чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК отм./ указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. Прието е, че указанията на касационната инстанция са задължителни в равна степен, независимо от това дали като касационна инстанция се произнася Върховният касационен съд, или апелативният съд, когато разглежда касационна жалба срещу въззивно решение на окръжен съд по искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетение по трудово правоотношение съгласно § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Според съдебния състав указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия – на съда и на страните са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди.
С решение № 250//18.07.2013 г. по гр.дело № 634/2011 г. на ВКС,II г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че новото разглеждане на делото в хипотезата на чл.218з ГПК/отм./ е с различни рамки от първоначалното разглеждане от въззивния съд, че това разглеждане на делото започва от това процесуално действие, което е било опорочено и което е дало основание за отмяна на решението, а указанията на ВКС по тълкуване и прилагане на закона с оглед релевантните факти по конкретния спор са задължителни за въззивния съд. Задължителни за въззивния съд са и указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение от гледна точка на даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици. Прието е, че споровете за правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд се преклудират и въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване при постановяване на решението си.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. При разглеждане на делото/трето по ред/ от въззивния съд последният се е съобразил с указанията, дадени в отменителното решение № 359/16.01.2014 г. по гр.дело № 1209/2013 г. на ВКС, IV г.о., в мотивите на което има препращане и към указанията, дадени в решение № 175/23.07.2012 г. по гр.дело № 1244/2011 г. на ВКС, III г.о., с което е обезсилено решение № 213/28.04.2011 г. по гр.дело № 63/2011 г. на Пловдивския апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Дадените указания в решение № 175/23.07.2012 г. по гр.дело № 1244/2011 г. на ВКС, III г.о. относно правната квалификация на предявения иск по чл.93 ЗС са спазени от въззивния съд. Спазени са и указанията, дадени със същото решение относно разрешаване на правния въпрос добросъвестно ли общината е владяла процесните имоти, актувани от нея, като отговарящи на критериите при обособяване на общинската собственост и дали е налице знание, че същите са включения в капитала на търговското дружество. С обжалваното решение въззивният съд е изложил правни изводи, че упражняваното от ответника – [община] владение върху процесните имоти не съдържа признаците на добросъвестно владение, визирани в чл.70,ал.1 ЗС и поради това този ответник дължи на ищеца в качеството на собственик връщане на добивите от имотите – т.е. на получените наеми. Дали извода е законосъобразен е въпрос по правилността на обжалваното решение и същият не подлежи на преценка в настоящото производство по чл.288 ГПК. Този въпрос следва да се преценява само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението – длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и защо не възприема конкретни защитни доводи на страните, в случая довод за добросъвестно владение, установено въз основа на законова норма с прехвърлително действие и знание за нейната приложимост за процесните имоти.
С решение № 802/23.02.2011 г. по гр. дело № 1783/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е изразено становището, че в мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Прието е, че когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, присъствали ли са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са правнорелевантни факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др., както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизвеждат в показанията си, че съдът обсъжда и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. С обжалваното решение въззивният съд е разрешил правния въпрос по същият начин. В мотивите на решението са обсъдени всички събрани по делото доказателства, като съдът е посочил приетите за установени от него факти и въз основа на кои доказателства. Съдът е обсъдил и всички искания и възражения, съответно доводи на страните, които са от значение за спора по делото. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Втората част от въпроса при предявен иск по чл.93 ЗС и въведено от страна на ответника възражение за добросъвестно владение въз основа на актуване с посочено в съставените актове основание – пар.7,ал.1 от ПЗР на ЗМСМА допустимо ли е съдът да отхвърли това възражение, без да е изследвал съществения признак на добросъвестно владение – правно основание по чл.70, ал.1 ЗС и допълнителния за незнание, че праводателят не е собственик съдът намира, че същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касае правилността на обжалваното решение и е касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК са различни от основанията за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК. Съобразно тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалваното решение ще се извърши едва след като същото бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Посоченият въпрос съдът преценява, че не представлява правен въпрос, тъй като е по правилността на обжалваното решение и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия правен въпрос поставен в изложението. Същият касае приложение разпоредбите на чл.73 ЗС, които са ясни, пълни и непротиворечиви и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законите и обществените условия.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия правен въпрос, поставен в изложението – дали с акта за общинска собственост,съставен на основание пар.7, ал.1 ЗМСМА може да се установи правно основание, при наличието на което да е налице добросъвестно владение и длъжен ли е съдът да обсъди това обстоятелство. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като същият касае приложение разпоредбите на чл.70,ал.1 ЗС, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика. Съгласно тази практика, обективирана в ППВС № 6/1974 г., т.III и в решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат всички прехвърлителни /транслативни/ двустранни или едностранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и административни актове с вещноправни последици. За да е юридическо основание за добросъвестно владение правният акт, освен че следва да е транслативен следва да е и валиден като правна сделка. Правно основание е и съдебното решение по конститутивен иск, с което се прехвърля правото на собственост или ограничено вещно право. Освен това според трайната практика на ВКС актовете за общинска частна собственост имат само оповестително, но не и правопораждащо действие. Обжалваното решение е съобразено с тази практика на ВКС. Поради изложеното съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпроса, формулиран в п.5-ти от изложението. Въпросът е поставен в хипотеза, каквато не е установена от въззивния съд, а именно, че е актуван от жалбоподателя имот, отговарящ на критериите при обособяване на общинската собственост като не е имало знание, че същият е включен в капитала на търговско дружество. Обстоятелството, че не е имало знание от [община] – сега жалбоподател, че имота е включен в капитала на търговското дружество-ищец не е установено по делото, поради което и не са изведени решаващи правни изводи въз основа на същото обстоятелство. Следователно въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от [община] на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 2000 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 184/25.03.2014 г. по в.гр.дело № 70/2014 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 3027/12.05.2014 г. подадена от ответника [община], чрез адв. Н.Г..
Осъжда [община], [населено място], [улица] да заплати на М. [фирма] в ликвидация със седалище и адрес на управление [населено място], пл.”Б.”, № 4 сумата 2000 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: