5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
С., 25.03.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 769/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. В. К. от [населено място] против решение № 374 от 24.03.2010 г. по в. гр. д. № 1234/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 1432 от 29.07.2009 г. по гр. д. № 1848/2006 г.
С първоинстанционния акт е отхвърлен изцяло предявеният от Е. В. К. /сега касатор/ срещу К. В. Б. от [населено място] иск с правно основание чл. 254 ГПК /отм./ за недължимост на сумата 25 000 щатски долара по изпълнителен лист от 15.12.2003 г., издаден по гр. д. № 9885/2003 г. на Софийски районен съд въз основа на запис на заповед от 08.09.2000 г. с падеж 10.11.2000г.
С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл и по молбата на Е. К. за отмяна на наложената й глоба по чл. 91 ГПК, като е оставил същата без уважение.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касаторката, въззивният съд е постановил порочен акт, тъй като не е обсъдил представените доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и не е изложил собствени мотиви, а е преповторил съображенията на първата инстанция. По-конкретно, твърди, че решаващият състав неоснователно е игнорирал показанията на свидетеля К. /неин съпруг/, установяващи връзката на процесния запис на заповед с Протокол № 3 от 07.09.2000 г. за разделяне на наличната на склад стока между съдружниците в [фирма] Е. К. и И. Б., както и че неправилно е преценил извършения с дебитното авизо от 11.12.2000 г. превод на сумата 25 000 щатски долара като плащане по посочените в него три фактури вместо по процесния запис на заповед, издаден по повод уреждане отношенията между съдружниците в цитирания протокол.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и че произнасянето на касационната инстанция по конкретния спор ще е от съществено значение за точното прилагане на закона. В подкрепа на твърдяното противоречие с практиката са представени съответно: решение № 657 от 07.11.2006 г. по т. д. № 371/2006 г. на І т. о.; решение № 229 от 28.02.2003 г. по гр. д. № 899/2000 г. на І т о.; решение № 615 от 20.08.2007 г. по т. д. № 283/2007 г. на ВКС, ТК; решение № 1088 от 07.07.2003 г. по гр. д. № 132/2003 г. на V г. о и решение № 1231 от 11.05.2006 г. по т. д. № 530/2005 г. на ТК.
Ответникът по касация – К. В. Б. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради липса на конкретно посочени въпроси, както и поради отсъствие на заявените основания. Подробни съображения са изложени в писмения му отговор от 29.07.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното отхвърлително решение по предявения от Е. В. К. от [населено място] срещу К. В. Б. от [населено място] отрицателен установителен иск с правно основание чл. 254 ГПК /отм./ за недължимост на сумата 25 000 щатски долара, въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала твърдението си за плащане на посочената сума. Счел е, че извършеният с дебитното авизо от 11.12.2000 г. банков превод на сумата 25 000 щатски долара не представлява плащане по записа на заповед и не погасява задължението по него. Този извод е направен с оглед обстоятелството, че като основание за превода не е посочен записът на заповед, а са посочени три фактури /№№ 211/260298; 401/090498 и 409/240398/, обективиращи доставка на стоки между търговските дружества, които фигурират в дебитното авизо като наредител и получател на плащането. Позовавайки се на забраната по чл. 133 ГПК /отм./, решаващият състав е отказал да обсъжда показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел, установяващи връзката на процесния запис на заповед с превода на сумата с дебитното авизо. По повод твърдението на ищцата Е. К., че нареждането за превод не се отнася за отразените в него фактури, тъй като към този момент същите вече са били платени, въззивният съд е приел, че ищцата би могла да търси правата си чрез иск за връщане на недължимо платеното.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, необходимо е да се отбележи, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва конкретно формулиране на въпросите, с които се обосновава допускане на касационното обжалване. В същото се съдържат единствено оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче подлежат на разглеждане едва след като обжалваният акт бъде допуснат до касационното обжалване, но не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК за допускане на касационния контрол. Съобразно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Доколкото в случая тези изисквания не са спазени, следва да се приеме за липсваща общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Дори да се приеме, обаче, с оглед предоставеното в т. 1 от цитираното тълкувателно решение правомощие на ВКС да конкретизира поставения въпрос въз основа на твърденията в обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че като значим за конкретното дело е релевиран въпросът за задължението на съда да изследва наличието на каузални правоотношения между страните, по повод на които е издаден процесният запис на заповед и да обсъди свързаните с тях субективни менителнични възражения, този въпрос отново не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обусловил изхода на спора. Действително, въззивният съд не е изследвал какво е основанието за издаването на процесния запис на заповед и връзката му с протокола от 07.09.2000 г., с който съдружниците в [фирма] са разделили наличната на склад стока. Това обаче е без значение за решаването на спора, тъй като обуславящ, с оглед твърденията на самата ищца в исковата й молба, е единствено въпросът дали е погасено задължението по записа на заповед, т. е. спорът не е относно съществуването на каузални правоотношения между страните и конкретно – за основанието за издаване на записа на заповед, а дали с превода на сумата 25 000 щатски долара от 11.12.2000 г. е настъпило погасяване на поетото с него задължение. Оттук и изводът, че по отношение на поставения от касаторката въпрос не е осъществена общата предпоставка за допускане на касационния контрол, поради което не следва да бъдат обсъждани поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Отделно от това, следва да се отбележи, че доколкото въпросът за необходимостта от изследване на каузалните отношения не е обуславящ, то представената от касатора практика се явява и неотносима към настоящия случай, т. е. твърдението за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС е неоснователно.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото не подлежи на преценка, тъй като не е надлежно заявено. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване, докато в случая с твърдението си, че произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона, касаторката е заявила само част от това основание.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото и предвид изричното искане на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на същия следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 1000 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 08822 от 29.07.2010 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 374 от 24.03.2010 г. по в. гр. д. № 1234/2009 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Е. В. К. от [населено място], [улица], ет.1, ап. 3 да заплати на К. В. Б. от [населено място], [улица] направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 1000 /хиляда/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: