4
Върховен касационен съд на Република България ГК, ІІ г.о. дело № 1450/2014 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№192
гр.София, 31.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 1450/2014 година
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба вх.№ 400 от 20.01.2014 год. на [фирма], [населено място] срещу определение № 874 от 16.12.2013 год. по в.гр.дело № 596/2013 год. на Добричкия окръжен съд, с което е оставена без разглеждане молба рег.№ 8365/13.12.2013 год. за допълване на въззивното решение № 389/15.10.2013 год. по в.гр.дело № 596/2013 год.
Поддържат се оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел, че с решение № 43 от 17.04.2013 год. по гр.дело № 130/2009 год. на Тервелския районен съд, издадено по реда на чл.247 ГПК, първоинстанционният съд се е произнесъл по повдигнат, но неразрешен /частично нерешен/ въпрос, поради което решението било допълнително и подлежало на самостоятелно обжалване. Според частния жалбоподател, в обстоятелствената част и в диспозитива на решение № 43/17.04.2013 год. на ТРС не се съдържат съждения, не е формирана воля и не се съдържа волеизявление на съда по същество /сочещи на изхода на спора по 16 бр.искове по чл.73 ЗС/. Поддържа се още, че въззивният съд необосновано, във връзка с обхвата на въззивната жалба е правил преценка на същността на постановеното по чл.247 ГПК решение. Твърди се, че предмет на въззивната жалба е била правилността на извода на първоинстанционния съд за неоснователност на претенциите и в случай, че въззивният съд установи неправилност, за него според жалбоподателя, възникват правомощия и задължение да продължи и доразвие производството, като проведе действия, обсъди и формира воля по доказаността на исковете за пълния предявен размер на претенцията.
Ответникът по частната жалба е на становище, че определението е правилно.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че частната жалба е допустима като подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Въззивният съд правилно е приел, че е бил сезиран с жалба само срещу първоначалното решение № 27 от 18.03.2013 год. по гр.дело № 130/2009 год. на Тервелския районен съд, постановено въз основа на първоначално подадената искова молба, докато срещу решение № 43 от 17.04.2013 год. по същото дело, което е решение за допълване по смисъла на чл.250 ГПК, не е постъпила въззивна жалба и то е влязло в сила по правилото на чл.296, т.2, предл.първо ГПК. Правилно съдът е приел, че решение № 43 от 17.04.2013 год. по гр.дело № 130/2009 год. на Тервелския районен съд не е за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в първоначално постановеното решение № 27 от 18.03.2013 год. по същото дело, независимо, че в диспозитива на допълнителното решение е било посочено, че се постановява по реда на чл.247 ГПК. От мотивите на решение № 43 от 17.04.2013 год. по гр.дело № 130/2009 год. на Тервелския районен съд е видно, че първоинстанционният съд по същество е счел, че първоначалното решение № 27 от 18.03.2013 год. е постановено без съдът да се е съобразил с допуснатото в съдебно заседание на 19.06.2012 год. изменение на исковете по чл.73 ЗС и чл.86 ЗЗД чрез увеличение на техния размер. След като е разграничил по принцип решението за поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл.247 ГПК от допълнителното решение по чл.250 ГПК, въззивният съд правилно е приел, че независимо от формулировката, съдържаща се в решение № 43 от 17.04.2013 год. – за „поправка на очевидна фактическа грешка” в решение № 27 от 18.03.2013 год. по гр.дело № 130/2009 год., Тервелският районен съд за първи път се е произнесъл по част от спорния предмет, т.е. за разликата над предявените с първоначалната искова молба размери на претенциите по чл.73 ЗС във връзка с чл.86 ЗЗД до пълните им размери, съобразно допуснатото в съдебното заседание на 19.06.2012 год. изменение на исковете. Следователно, решение № 43 от 17.04.2013 год. по гр.дело № 130/2009 год. на Тервелския районен съд е постановено по онази част от целия спорен предмет по исковете по чл.73 ЗС, която е останала неразрешена с първоначалното решение № 27 от 18.03.2013 год., поради което представлява допълнително решение по чл.250 ГПК, което е подлежало на обжалване по общия ред /чл.258 ГПК/ като всяко решение по съществото на делото. Това решение се ползва с правните последици, присъщи на всяко решение. Ако е порочно, но е влязло в сила, може да бъде атакувано с извънредното средство за отмяна в хипотезите на чл.303, ал.1 ГПК.
В обобщение, като е приел, че поради липса на въззивна жалба срещу допълнителното решение № 43 от 17.04.2013 год. по гр.дело № 130/2009 год. на Тервелския районен съд, е следвало да провери валидността, допустимостта и правилността само на обжалваното решение № 27 от 18.03.2013 год. и да разгледа по същество претенциите в посочените в това решение размери, Добричкият окръжен съд е постановил законосъобразно определение, което следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 874 от 16.12.2013 год. по в.гр.дело № 596/2013 год. на Добричкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ