О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 04.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6880/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. Р., чрез адв. И. Х. от САК, и по касационна жалба на ПФК [фирма], чрез адв.М. от САК, срещу въззивно решение на Софийски градски съд (СГС) № 3180, постановено на 29.04.2013г. по в.гр.д.№ 1884/2013г. С това решение СГС е отменил решение № ІІ – 27 -295 от 11.12.2012г.,по гр.д.16711/12г., на СРС, 78 с-в, в частта, с която се осъжда ПФК [фирма] да заплати на В. Д. Р. сума над размера от 14 950 лв. до размера от 26 100 лв. – трудово възнаграждение за периода юли 2010г. – ноември 2011г., ведно със законна лихва, считано от 04.04.2012г. и сумата 2 000 лв. – разноски, а по сметка на СРС сумата 1 644 лв. – разноски и вместо него е постановил, отхвърляне на предявения от В. Д. Р. срещу ПФК [фирма] иск с правно основание чл.128, т.2 КТ над размера от 14 950 лв. до размера от 26 100 лв., ведно със законна лихва, считано от 04.04.2012г.; потвърдил е решението в частта , с която се осъжда ПФК [фирма] да заплати на В. Д. Р. сума в размер 14 950лв., представляваща трудово възнаграждение и еднократна премия за периода юли 2010г. – ноември 2011г., от които сумата 11 600 лв. – месечно трудово възнаграждение по трудов договор за наемане на професионален футболист от 01.07.2010г. и анекс към него от същата дата през периода юли 2010г. – ноември 2011г. и сумата 3 350 лв. – част от дължимо еднократно плащане, цялото от 5 000 лв. съобразно чл.2.1 по анекс от 01.07.2010г. към трудовия договор; осъдил е ПФК [фирма] да заплати на В. Д. Р. сумата 130 лв. – разноски за първа и въззивна инстанция, както и да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на СРС сумата 342 лв. – разноски, и сумата 598 лв. – държавна такса, а по сметка на СГС сумата 299 лв. – държавна такса.
В касационната жалба на В. Д. Р., насочена против решението в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлена частично исковата му претенция, се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основание за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск в пълен размер.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора В. Д. Р. за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се твърди, че въззивният съд неправилно е зачел част от представените от ответника разходни касови ордери, които не са надлежно осчетоводени, и е обосновал неправилния извод, че с тях е установено частично погасяване на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение; че не е съобразил, че според българското законодателство изплащане на трудово възнаграждение се установява единствено чрез разплащателна ведомост. Поддържа се, че поради това допускането на касационно обжалване на въззивното решение е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа се също, че голям процент съдебни състави стриктно спазват законовото разпореждане относно заплащането на трудовото възнаграждение по ведомост и въпросът е решаван противоречиво от съдилищата. Счита се , че въззивното решение противоречи на решение от 28.12.2011г. по гр.д.№374/2011г. на РС Бяла Слатина и решение от 01.03.2013г. по гр.д.№ 5654/2012г. на СРС, приложени към изложението, за които няма данни дали са влезли в сила.
В касационната жалба на ПФК [фирма], насочена против решението в частта, с която се оставя в сила първоинстанционното решение, се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, за нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск в пълен размер.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора ПФК [фирма] за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, по-конкретно на представените касови ордери и експертното заключение , като се твърди, че въззивният съд следствие на това е формирал неправилни крайни изводи. Поради това счита, че са налице множество противоречия в самото въззивно решение, а така също и с практиката на съдилищата. Позовава се на приложени към изложението решения на СГС и СРС, постановени по идентични казуси, за които няма данни дали са влезли в сила.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд приел, че по силата на трудов договор за наемане на професионален футболист от 01.07.2010г. и анекс към него от същата дата, ответникът наема и възлага на ищеца като професионален състезател за упражнява футболната игра за срок до 30.06.2014г. Според чл.ІІІ.1.2. от договора, месечното трудово възнаграждение е в размер на 700 лв. Съобразно чл.2 от анекса, клубът се задължава да доплаща на състезателя така, че чистото месечно възнаграждение да възлиза на 1 600 лв. за спортно-състезателната 2010/2011 година. При извършено по реда на чл.20 ЗЗД тълкуване на двете клаузи една с друга и със смисъла на договора, съдът е приел, че действителната обща воля на страните е окончателният размер на месечното трудово възнаграждение да възлиза на 1 600 лв. за спортно-състезателната 2010/2011 година. Счел е за безспорно между страните, че процесният период м.07.2010г. – м.11.2011г. обхваща спортно-състезателната 2010/2011 година, както и, че дължимото трудово възнаграждение за по 1 600 лв. през процесните 17 месеца възлиза общо на 27 200 лв. Приел е и това, че в чл.2.1 и чл.2.2 от анекса е било предвидено двукратно изплащане на по 5 000 лв. съответно до 10.07.2010г. и до 20.01.2011г. Във връзка с установеното от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е приел, че във ведомостите на ответника има начислени за изплащане на ищеца общо 9 379.09 лв. за процесния период м.07.2010г. – м.11.2011г., които ведомости са осчетоводени от ответника и не съдържат подпис на ищеца за получател, е обосновал извод, че последните не установяват плащане. Във връзка с представените от ответника 27 броя РКО съдът е приел следното : в срока по чл.193, ал.1 ГПК тези ордери са оспорени относно тяхната автентичност в частта за подписа на получател, положен от името на ищеца; според заключението на съдебно-почерковата експертиза РКО от 01.02.2011г. от 1 000 лв. за м.01.2011г. и РКО от 15.04.2011г. от 1 200 лв. за увеличение през 2011г., не са подписани за получател от ищеца, поради което и на основание чл.194 ГПК оспорването на тези частни документи е доказано и същите като неистински следва да се изключат от доказателствения материал, а оспорването на автентичността по отношение на останалите РКО е недоказано; РКО представляват частни документи по чл.180 ГПК, чието съдържание не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, за разлика от официалните документи; предмет на оспорване на тяхната истинност може да бъде само автентичността, но не и съдържанието, поради което и ищецът не релевира подобно оспорване по реда на чл.193 ГПК, но в становището си своевременно въвежда възражение по същество срещу тяхното съдържание и форма, като се позовава на дописвания; че по това възражение и при констатиране на извършени добавки, на основание чл.178, ал.2 ГПК съдът следва да цени доказателствената сила на всеки отделен РКО с оглед всички обстоятелства по делото, а не автоматично да приема всички РКО за негодни доказателствени средства за плащане. След анализ на всеки от представените РКО съдът е приел, че РКО, които не съдържат никакви добавки, представляват годни доказателства, установяващи редовно плащане, че същите имат характер на разписка по чл.77, ал.1 ЗЗД, обективираща извънсъдебно признание на ищеца-кредитор за изпълнение на паричното задължение от ответника, а обстоятелството дали са осчетоводени или не от ответника е ирелевантно във връзка с доказване на плащането; че РКО, в които е допълнена единствено датата на тяхното издаване следва да бъдат ценени при доказването, тъй като даже и платежният документ да няма дата на издаване, тя не е задължителен и съществен елемент от неговото основно съдържание – последното включва името и подписа на получател, чиято самоличност може да се установи, платената сума и основанието за плащане, които реквизити са налице; че РКО, съдържащи добавки както в частта едновременно за датата и платената сума, така и в частта едновременно за името на получател и платената сума, не установяват по категоричен начин настъпване на валиден погасителен ефект, тъй като фактът, че с различно пишещо средство е изписан именно размерът на платената сума, разколебава съществено доказателствената сила на тези РКО относно точния размер на реално платеното. Въз основа на изложеното е приел, че в процеса е доказано плащане на сумата 15 600 лв., представляваща трудово възнаграждение от по 1 600 лв. месечно по договора и анекса през периода м.07.2010г. – м.11.2011г. – РКО от 12.11.2010г. – 700 лв.; РКО от 29.04.2011г. – 1 000 лв.; РКО от 01.07.2011г. – 1 600 лв.; РКО от 26.08.2011г. – 1 000 лв. и РКО от 16.09.2011г. – 500 лв.; РКО от 28.11.2011г. – 1 600 лв.; РКО от 31.03.2011г. – 800 лв.; РКО от 13.06.2011г. – 1 600 лв.; РКО от 22.09.2011г. – 500 лв.; РКО от 05.11.2011г. – 1 600 лв.; РКО от 29.10.2010г. – 1 000 лв. за м.10.2010г.; РКО от 02.09.2011г. – 900 лв. за м.07.2011г.; РКО от 19.09.2011г. – 1 200 лв. за м.09.2011г. и РКО от 28.11.2011г. – 1 600 лв. за м.10.2011г. и м.11.2011г. След приспадане на платеното от дължимото месечно трудово възнаграждение за общо 27 200 лв., дължимият остатък възлиза на сумата 11 600 лв. Приел е за доказано и плащане на сумата 1 650 лв., представляваща част от дължимото еднократно възнаграждение от общо 5 000 лв. по чл.2.1 и чл.2.2 от анекса. В тази насока е кредитирал РКО от 06.08.2010г. – 10.50 лв. (хиляда и петдесет лева) за транж по чл.2.т.1 от анекса (като при различието между цифри и думи, следва да се кредитира изписаното с думи, т.е. платени са 1 050 лв.) и РКО от 09.07.2010г. – 600 лв. за транж по чл.2.т.1 от анекса. Дължимият остатък възлиза на сумата 3 350 лв. При така приетото за установено е обосновал и крайния си извод, че общият размер на неплатените суми за месечно трудово възнаграждение и еднократна премия възлизат на сумата 14 950 лв., до този размер иска по чл.128, т.2 КТ е основателен, а над него следва да се отхвърли.
При тези мотиви на въззивният съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая и двамата касатори не са формулирали изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложили са единствено доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение,за допуснати процесуални нарушения, които са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът/касаторите евентуално са имали предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касаторите не се следват.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд (СГС) № 3180, постановено на 29.04.2013г. по в.гр.д.№ 1884/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: