Р Е Ш Е Н И Е
N 193
гр.София, 18.12.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия / Татяна Върбанова
търг. дело N 13/2009 година
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т” О. , гр. С., срещу решение на Софийския градски съд, Въззивна колегия, ІІ-„в” състав, постановено на 14.07.2008 г. по гр.д. № 4234/2007 г., с което е оставено в сила решението на Софийския районен съд, 68 състав от 09.08.2007 г. по гр.д. № 4748/2004 г. за уважаване на предявен от И. и П. Х. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 7 523.72 лева – неустойка по чл. 16 от сключен между страните договор от 18.02.1999 г.
С определение № 189 от 09.04.2009 г. , постановено по делото, е допуснато касационно разглеждане на делото поради наличие на основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК: разрешаване на процесуалноправния въпрос за допустимостта на възражението за прихващане като самостоятелно защитно средство във висящото производство, при наличие на образувано отделно исково производство, спряно до приключване на настоящото дело, и по въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл.95 ГПК/отм., сега чл.126, ал.1 ГПК.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Основните доводи са основани с процесуалното право на защита на ответника срещу първоначалния иск, включително и с възражение за прихващане, с което се цели отхвърляне на иска. Според дружеството – касатор, след като това право е упражнено, съдът е длъжен да вземе предвид направеното възражение и при наличие на изискуемите предпоставки за компенсиране – наличие на ликвидно и изискуемо насрещно вземане на ответника, връзка между насрещните вземания като произтичащи от едно и също правоотношение и еднородност на вземанията, да се произнесе по същество. Подробни съображения са развити в жалбата и в писмена защита, поддържани в съдебно заседание от процесуалния пълномощник на касатора.
Ответниците по касация – И. К. Х. и П. К. Х., чрез процесуалния си пълномощник, считат въззивното решение за правилно. Доводи в подкрепа на становището са изложени в писмен отговор, по реда на чл. 287, ал.1 ГПК и в депозирана по делото защита.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното:
Касационната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното въззивно решение, с което са потвърдени фактическите и правни изводи на първостепенния съд инстанция за основателност на иска за заплащане на неустойка за забавено изпълнение, въззивният съд е приел, че ответното дружество не е изпълнило в уговорения срок задължението си да завърши имота с протокол обр.16 и разрешение за ползване. По отношение на направеното от ответното дружество възражение за прихващане, при условие на евентуалност, въззивният съд е споделил становището на районния съд за недопустимост на това защитно средство, с оглед предявения насрещен иск. От фактическа страна са посочени конкретните процесуални действия на ответника/ касатор/ и процесуалните действия на съда, а именно: заявяване на вземането с насрещен иск в срока по чл.104 ГПК/отм./; отказ на първата инстанция да приеме за съвместно разглеждане насрещната искова молба поради констатирана нередовност; служебно изпращане на тази искова молба за образуване на отделно гражданско дело. Няма спор, че пред Софийския районен съд е образувано производство по тази искова молба, спряно на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК/отм./
Атакуваното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила при произнасяне по отвода за висящ процес, което е довело до препятстване на своевременно предприета от ответника защита срещу претендираното от ищците право чрез евентуално възражение за прихващане. Относно забраната за паралелна висящност на две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане по смисъла на чл.95 ГПК/отм./ или чл.126 по сега действащия ГПК, като абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, не е налице противоречива съдебна практика, единни са и изразените в правната доктрина становища. При наличие на тази отрицателна процесуална предпоставка, бе следвало да настъпят предвидените в процесуалния закон последици – прекратяване на по-късно заведеното дело. Абсолютният характер на този отвод обаче не предопределя посоченото правило и то не може да се счете за абсолютно, тъй като ищецът би могъл да извърши действия по разпореждане с правото си на иск, което да доведе и до прекратяване на първото заведено дело. Доколко обаче отводът за висящ процес/ litis pendentis/ е приложим при произнасяне по допустимостта на възражението за прихващане с вземане на ответника, за което вече е предявен осъдителен иск и е образувано отделно производство, спряно на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК/отм./, не е налице единна съдебна практика. Необходимостта от точното приложение на процесуалния закон и развитието на съдебната практика, констатирана в постановеното по реда на чл.288 ГПК определение по настоящото дело, е обусловила извод за допускане разглеждането на делото от касационната инстанция.
Настоящият съдебен състав счита за неправилно изразеното от решаващата съдебна инстанция становище за недопустимост на възражението за прихващане. По принцип, правилно е разбирането на СГС за преграждане на процесуалната възможност за ответника да използва евентуалното възражение за прихващане като средство за защита срещу първоначалния иск, след като е предявен насрещен иск, с който е претендирана и самостоятелна защита на насрещното вземане. Този извод обаче в случая не може да бъде споделен, тъй като насрещният иск не е приет за общо разглеждане с първоначалния иск по висящото производство, а по него е било образувано отделно дело. Този факт препятства извършването на съпоставка за обхвата на защитата на ответника срещу първоначалния иск в зависимост от използваните процесуалните средства. Несъобразявайки процесуалните действия на съда и на страните, последващи депозирането на насрещната искова молба, въззивният съд е направил незаконосъобразни правни изводи за недопустимост на възражението за прихващане. Това е довело до частично произнасяне по надлежно извършените процесуални действия на ответника във връзка с посочената от него поредност на защитните средства срещу първоначалния иск.
При предявено евентуалното възражение за прихващане като самостоятелно защитно средство във висящото производство, съдът е длъжен да го разгледа, като събере необходимите и допустими доказателства за ликвидност и изискуемост на насрещното вземане на ответника. Следва да се констатира, че първоинстанционният съд е предприел действия по допускане и събиране на такива доказателства, вкл. и експертно заключение, преди произнасянето с изрично определение за оставяне без разглеждане на възражението за прихващане/ с.з. от 01.07.2005 г./
При надлежно направено искане за съдебна компенсация, съдът следва да установи доколко са налице условията за прихващане – правото на прихващане и наличието на изискуемо вземане на ответника. Своевременно упражнената защита на ответното дружество/сега касатор/ срещу първоначалния иск и то след като са отхвърлени като неоснователни главните възражения, задължава съда да се произнесе в мотивите на решението по предмета на възражението за прихващане. Съгласно разпоредбата на чл.221, ал.2 ГПК/отм./, сега чл.298, ал.4 ГПК насрещното право на ответника срещу ищците едва тогава става предмет на силата на пресъдено нещо. След влизане в сила на решението по настоящото дело и с оглед разрешаването на евентуалното възражение за прихващане, съдът, пред който е висящо делото по предявения от касатора осъдителен иск, би следвало да зачете силата на пресъдено нещо и съответно да прецени неговото значение за правилното решаване на спора.
Изложените по-горе съображения са достатъчни за обуславяне на извод за неприложимост на чл.95 ГПК/отм./ , сега чл.126 ГПК, тъй като процесуалните норми не могат да се прилагат по аналогия, както и за допустимост на едновременната висящност на делата по възражението за прихващане и по осъдителния иск за същото вземане на ответното дружество. Поради това е основателно искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд за произнасяне по евентуалното възражение за прихващане.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ постановеното от Софийски градски съд, Въззивна колегия, ІІ-„в” състав, решение от 14.07.2008 г. по гр.д. № 4234/2007 година.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: