5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 25.03. 2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 642/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 160 от 30.01.2012 г., постановено по т. д. № 2262/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 241 от 28.02.2011 г. по гр. д. № 1253/2009 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-9 състав, с което е обявен за окончателен, на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, сключеният между „Консорциум Виколстрой – АВ Т.” със съдружници [фирма] и [фирма] като продавачи и [фирма] като купувач предварителен договор от 06.03.2007 г. за покупко – продажба на недвижим имот, с който продавачите продават на купувача апартамент № 3, находящ се в [населено място], на [улица], подробно индивидуализиран в решението, заедно със складово помещение № 6 и със съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място, за сумата 124 956 евро с левова равностойност 244 392.69 лв., при условие, че купувачът [фирма] заплати в двуседмичен срок от влизане на решението в сила сумата 24 439.27 лв. на продавача „Консорциум Виколстрой – АВ Т.” със съдружници – солидарните ответници [фирма] и [фирма]; Присъдени са дължимите за прехвърлянето на собствеността местен данък и такса по т.ІІ-8 от Тарифата за нотариалните такси към Закона за нотариусите; Осъдени са ответниците да заплатят на ищеца разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на сумата 16 070.09 лв.
К. поддържа, че въззивният съд правилно е уважил предявения от него иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, но необосновано и в нарушение на закона е поставил спрямо него условие да заплати на продавачите сумата 24 439.27 лв. Излага доводи в подкрепа на поддържаната пред инстанциите по същество теза, че задължението за плащане на посочената сума, представляваща последна вноска от продажната цена, е погасено чрез извънсъдебно прихващане с насрещно ликвидно и изискуемо вземане към ответниците – продавачи за неустойка по т.13 от предварителния договор, дължима за забава на престацията за прехвърляне на собствеността.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с необходимостта Върховният касационен съд да се произнесе по разрешените с обжалваното решение и значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ въпроси : „Кога едно вземане е ликвидно, т. е. установено по основание и размер, и кога е налице фактическият състав на извънсъдебното прихващане; Дали вземането на купувача за неустойка по процесния договор е безспорно установено по основание /от констатираната забава по предварителния договор между страните от 06.03.2007 г./ и по размер /неустойката е ясно определение като размер от страните/, което означава, че вземането е ликвидно, материалноправното изявление за извънсъдебно прихващане е валидно извършено и купувачът не дължи плащане на последната вноска по договора”.
Ответниците по касация [фирма] и [фирма] не заявяват становища по допускане на касационното обжалване и по основателността на касационната жалба.
Постъпила е и частна касационна жалба от ответниците [фирма] и [фирма] срещу частта от въззивното решение, с която след отмяна на постановеното от Софийски градски съд определение от 10.05.2011 г. по чл.248, ал.3 ГПК е оставена без уважение молбата на двете дружества за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез намаляване на присъдените в полза на [фирма] разноски със сумата 5 400 лв. – адвокатско възнаграждение. В жалбата се прави искане решението да бъде отменено в обжалваната част поради необоснованост и незаконосъобразност на извода, че ищецът е доказал надлежно заплащането на адвокатското възнаграждение.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на [фирма] :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която сключеният между страните предварителен договор от 06.03.2007 г. за покупко – продажба на недвижим имот е обявен за окончателен, на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, при условие, че ищецът – купувач [фирма] заплати в двуседмичен срок от влизане на решението в сила сумата 24 439.27 лв. на ответниците – продавачи [фирма] и [фирма], действащи като „Консорциум Виколстрой – АВ Т.”, Софийски апелативен съд е приел, че купувачът дължи на продавачите посочената сума, представляваща последна неплатена вноска от уговорената в предварителния договор продажна цена. За недоказано е счетено твърдението в исковата молба, че задължението за плащане на остатъка от цената е погасено чрез извършено от ищеца извънсъдебно прихващане с негово насрещно вземане към ответниците за неустойка по т.13 от предварителния договор. Решаващият въззивен състав е изложил мотиви, че според изискванията на чл.103 ЗЗД извънсъдебното прихващане предполага вземането на кредитора, с което се извършва прихващане, да е ликвидно и изискуемо. Като се е позовал на изрично заявеното от ответниците оспорване на вземането за неустойка и на неговата неустановеност по размер, въззивният състав е направил извод, че отправеното от ищеца до ответниците материалноправно изявление за прихващане не е породило целения компенсационен ефект поради отсъствие на елемент от фактическия състав на чл.103 ЗЗД /ликвидност на вземането/ и че последната вноска от цената следва да бъде платена от купувача [фирма].
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска касационно обжалване.
Поставеният от касатора въпрос за предпоставките от фактическия състав на чл.103 ЗЗД, с които е обвързано настъпването на погасителния ефект на материалноправното изявление за прихващане, е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е обусловено от решаващия извод, че отправеното от касатора материалноправно изявление за прихващане е лишено от погасителен ефект по отношение на задължението за плащане на остатъка от продажната цена по причина, че противопоставеното за прихващане вземане не е ликвидно и изискуемо.
Не може да се приеме обаче, че посоченият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както се твърди в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, когато касационното му разглеждане ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика, за осъвременяване на съдебната практика или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви законови разпоредби. Разпоредбата на чл.103 ЗЗД, която урежда предпоставките за извънсъдебна компенсация, не е нито неясна, нито непълна или противоречива. В чл.103, ал.1 ЗЗД е посочено ясно и недвусмислено, че кредиторът може да прихване вземането си срещу свое задължение към насрещната страна, ако вземането му е изискуемо и ликвидно. Изискването за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се извършва прихващане, е залегнало в закона, поради което в практиката на съдилищата, в т. ч. и в тази на ВС и ВКС, никога не е имало спор, че изискуемостта и ликвидността са предпоставки за настъпване на погасителния ефект на изявлението за извънсъдебно прихващане /компенсация/ по чл.103 ЗЗД. Съдържанието на понятието „ликвидност” също е изяснено в достатъчна степен както от съдебната практика, така и от правната доктрина, в които еднопосочно е възприето разбирането, че ликвидно по смисъла на чл.103 ЗЗД е вземането, което е безспорно по основание и определено по размер. При наличие на ясна правна уредба и на трайна съдебна практика по приложението на чл.103 ЗЗД разглеждането на поставения правен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а това изключва възможността обжалваното решение да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Що се отнася до частта от въпроса дали вземането на касатора за неустойка по т.13 от предварителния договор е ликвидно, неговият отговор е обусловен изцяло от извършената от въззивния съд преценка на фактите и доказателства, която има значение за правилността на решението и не може да бъде проверявана по повод допускане на касационното обжалване в стадия на производството по чл.288 ГПК за селекция на касационните жалби. В тази насока са и задължителните указания, дадени от ОСГТК на ВКС с цитираното по-горе тълкувателно решение.
По частната касационна жалба на [фирма] и [фирма] :
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е отменил определението на Софийски градски съд, с което по реда на чл.248, ал.3 ГПК е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските като е отказано присъждане на поисканото от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на сумата 5 400 лв., и е осъдил двамата жалбоподатели – ответници да заплатят претендираното възнаграждение, след като е приел, че реалното извършване на разноски за адвокатско възнаграждение е доказано с представения по делото договор за правна защита и съдействие.
Процесуалноправният въпрос, с който е аргументирано искането за допускане на въззивното решение до касация в частта за разноските, се отнася до доказателствата, чрез които следва да бъде установено заплащането на адвокатско възнаграждение от страната като условие за присъждане на възнаграждението под формата на разноски по чл.78, ал.1 или ал.3 ГПК. Посоченият въпрос е значим за изхода на производството по чл.248 ГПК и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но касационно обжалване по повод на него не може да се допусне, тъй като жалбоподателите не са обосновали и доказали нито една от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 160 от 30.01.2012 г., постановено по т. д. № 2262/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :