О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
[населено място], 31.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 363 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от П. И. П. против решение № 177/06.06.2016г. по в.т.д. № 1075/2015г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 970/22.10.2015г. по гр.д. № 752/2015 г. на РС- Ст.З., с което е отхвърлен искът на касатора против [фирма] на осн. чл.422 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника съществуването на вземането на касатора за сумата в размер на 25 000 лв. – главница, представляваща неизпълнено задължение по договор за заем от 25.10.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от 24.10.2014г. до изплащането й, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 4491/2014г. на РС-Ст.З..
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в писмения си отговор оспорва основателността на същата. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е било безспорно установено сключването между страните на общо четири договора за заем – два от 24.10.2008г. и два от 25.10.2008г. всеки за предаване на сумата от 25 000 лв. от касатора като заемодател на ответното дружество като заемател. По процесния договор за заем е бил уговорен срок за връщане на заетата сума от една година при 10% годишна лихва. С два броя разходни касови ордера с дата 25.10.2008г. с подписа си касаторът е удостоверил връщането от дружеството на сума общо в размер от 100 000 лв. / всеки РКО е издаден за сума от по 50 000лв./. Въззивната инстанция е съобразила, че по първия РКО като основание за връщането е посочено „заеми по дог.“, а по втория РКО – „ върнати пари по 2 бр. договори за заем от 25.10.2008г.“. Окръжният съд е обсъдил и трети РКО, представен като сгрешен екземпляр също от дата 25.10.2008г. , в който е зачеркнат и объркан ЕГН на касатора. Въз основа на заключението на СГЕ решаващият съд е установил, че и върху трите РКО ръкописният текст след израза „Получих сумата“, а именно „П. И. П.“ и подписите след този текст са били положени от касатора. При позоваване на заключението на ССЕ окръжният съд е констатирал, че в счетоводните регистри на [фирма] не е отразено получаване на парични средства по описаните по-горе четири договора за заем, на задължения към касатора и отписване на същите. Към датата на процесните отношения 24.10.2008г.-25.10.2008г. дружеството е разполагало с парични средства по каса в размер на 257 083,26 лв. Въззивният съд е приел, че независимо от липсата на реквизити представените РКО, макар и да не отговарят на изискванията за счетоводни документи, притежават правната характеристика на разписки за връщане на парични суми и касаторът е удостоверил тези релевантни за спора факти с подписването на обективираните върху документите изявления за връщане на сумите. В тази връзка окръжният съд е счел, че горното доказателство е достатъчно да установи факта на изпълнение на задължението на ответника по договора за заем като е ирелевантно възражението за липса на отразяване в счетоводството на заемополучателя на заемните правоотношения.
В резултат на изложеното въззивната инстанция е преценила, че искът по чл.422 ГПК е основателен и е потвърдил първоинстанционното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси : „1/ Трябва ли в случаите при водене на идентични производства – между едни и същи страни с един и същ предмет на иска, заведени на едни и същи основания и при наличие на различни твърдения в исковата молба, респективно с отговора на исковата молба съдът да взема предвид разминаванията в тези твърдения и да приема като доказателства по гледаното от съда производство представените по другите производства искова молба или отговор по нея и имащи за предмет на делото установяване на едно и също задължение, възникнало по повод издаден документ, наименован „ запис на заповед?; 2/ Следва ли да се кредитират като писмени доказателства разписки за извършени плащания, които не са надлежно осчетоводени от ответника по делото, представляващ юридическо лице?“. Касаторът въвежда като допълнително основание – чл.280, ал.1, т.3 ГПК – правните въпроси са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Първият поставен правен въпрос не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая формулираният въпрос относно заетата от страните позиция по други спорове между тях не е засегнат при обсъждането на доказателствата и приложимите правни норми от въззивния съд, респ. не е обусловил крайния правен извод по спора. Следва да се има предвид, че въпросът е непрецизно формулиран и не е поставен в контекста на приложението на чл.299, ал.1 и 2 ГПК, а има предвид заетата от ответника позиция в отговорите на исковите молби, които касаторът е предявил въз основа на всеки един от четирите подписани между страните договора / т.е. спорните предмети са различни/. Касаторът навежда довод, че ответникът поддържа различни възражения в отделните процеси относно причините, поради които са сключени поредицата от договори за заем между страните. В случая основанията, които са мотивирали заемодателят и заемополучателят да постигнат съгласие по тези договори за заем, вкл. и по процесния, са неотносими към спора, който следва да се реши – съществува ли вземане в полза на касатора спрямо ответното дружество за връщане на заетата сума по конкретен заемен договор.
По втория поставен въпрос ОС-Стара З. е изложил съображения и те са обосновали извод за неоснователност на иска. Макар и да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, този въпрос не отговаря на изискванията за селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на който се основава касаторът. Изводът на въззивния съд, че независимо от липсата на редовно водено счетоводство, искът за установяване дължимост на заетата сума е неоснователен, е направен при преценка на доказателствената сила на подписан от касатора документ, съдържащ признание за неизгоден за тази страна факт, на осн. чл.175 и чл.180 ГПК и при съобразяване съдържанието на изразената воля и нейните правни последици, на осн. чл.77, ал.1 ЗЗД. По приложението на посочените текстове е налице трайно установена задължителна практика на касационната инстанция. С Решение №89/29.03.2013г. по гр.д.№558/2012г. на ВКС, ІV ГО, Решение №472/14.11.2012г. по гр.д.№693/2012г. на ВКС, ІV ГО , Решение №746/ 05.01.2011г. по гр.д.№727/2009г. на ВКС, ІV ГО и др., е прието, че разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора (лицето, което я е подписало), че той е получил нещо от посоченото в разписката лице; законът – в частност чл.164 ал.1 т.4 ГПК – не поставя ограничения за съдържанието на писмените доказателства, с които следва да се установи погасяването на установени с писмен акт парични задължения; необходимо и достатъчно е от това съдържание логически да следва изводът за направено плащане; неизпълнението на задължението за водене на счетоводство няма гражданскоправни последици. Предвид горното ирелевантно за доказателствената стойност на писмен документ, който има белезите на разписка, е дали същият съдържа и реквизити по Закона за счетоводството, дали е надлежно осчетоводен и дали съответното счетоводство е водено редовно. Като е приел, че приложеният РКО по същността си съставлява разписка, установяваща удостоверените с нея факти – на плащане на ищеца на отразената в нея сума, респективно, че с оглед доказателствата по делото и поведението на страните /Решение №746/05.01.2011г. по гр.д.№.727/2009г. на ВКС, ІV ГО / следва да се приеме, че съгласно същата е погасено задължението на ответника да върне процесната сума, въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция в полза на ответника следва да се заплатят сторените от него разноски в размер на 960лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №177/06.06.2016г.по в.т.д. № 1075/2015г. на Окръжен съд – Стара Загора.
ОСЪЖДА П. И. П. да заплати на [фирма] сумата от 960 лв., представляваща сторените от последното разноски пред настоящата инстанция , на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: