2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
гр. София, 17.03. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 900 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Х…(Р К.) срещу определение № 23422/17.11.2014 г., постановено по частно гр. дело № 15274/2014 г. на Софийския градски съд. Въззивното определение е обжалвано в частта, с която е оставена без уважение частната жалба с вх. № 1020501/19.05.2014 г. на жалбоподателя срещу разпореждане № 22/03.04.2014 г. по гр. дело № 49466/2012 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело и е върната исковата молба на жалбоподателя, с която той е предявил срещу С. Ц. А., П. Ц. И., Ц. Илиева К. и Н. С. Т. отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
Ответниците С. Ц. А., П. Ц. И. и Н. С. Т. в отговора си излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, както и за неоснователност на частната касационна жалба.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора по частното производство пред въззивния съд, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК.
В представеното от страна на частния жалбоподател, изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: има ли правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост лице, което, без да претендира, че е носител на правото на собственост върху имот, за който на ответниците е признато право на собственост, с предявения иск защитава свои субективни права, които са били засегнати от признатото право на собственост на ответниците. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1от ГПК, като поддържа, че изведеният от него процесуалноправен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практиката на ВКС – тълкувателно решение (ТР) № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 665/12.11.2010 г. по гр. дело № 1921/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 90/05.05.2011 г. по гр. дело № 846/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС.
Жалбоподателят обосновава по делото правен интерес от предявения от него срещу ответниците отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот, със следните твърдения и доводи: Ответниците се легитимират като собственици на процесния имот с влязло в сила съдебно решение, с което е отменено отчуждаването на имота и е възстановена собствеността върху него, на основание чл. 2 от ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. С друго влязло в сила съдебно решение [фирма] е осъдено, на основание чл. 108 от ЗС да предаде на ответниците владението върху процесния имот. Дружеството-жалбоподател „Х..” Л. притежава над 98 % от акциите с право на глас на [фирма]. В договора за приватизация на последното (тогава [фирма]), подписан между дружеството-жалбоподател и Агенцията за приватизация, последната изрично декларирала и гарантирала, че процесният имот е включен в баланса и е собственост на приватизираното дружество. При тези твърдения, жалбоподателят счита, че именно тези гаранции за съществуването на вещни права в патримониума на третото лице [фирма] (сега [фирма]) обуславят правен интерес за всяка от страните по договора да може да установи неоснователност на претенциите на други трети лица към процесния имот, така че да може необезпокоявано да се реализират правата на купувача на акциите, произтичащи от договорното правоотношение. В тази връзка жалбоподателят поддържа и че ако със съдебно решение по предявения от него отрицателен установителен иск бъде отречено правото на собственост на ответниците, накърняването и невъзможността за реализация на тези негови права, произтичащи от приватизационния договор, ще бъде преустановено, защото ще бъде преустановено смущението в неговата правна сфера.
За да сподели решаващия извод на първоинстанционния съд, че жалбоподателят няма правен интерес от предявения по делото отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел следното: При такъв иск правният интерес се извежда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца право или правно очакване, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на ответника. За да бъде допустим отрицателният установителен иск за собственост, ищецът следва да заяви самостоятелни права върху вещта или да твърди права, конкуриращи с правата на ответника. Градският съд е приел също, че в случая жалбоподателят-ищец не заявява самостоятелни права върху процесния имот, а твърди, че друго дружество, в което той е мажоритарен собственик, има такива права, но той не е процесуален субституент на това друго дружество, за защита на чиито права предявява иск от свое име. Приел е също, че твърдяните от жалбоподателя-ищец гаранции за собствеността на приватизираното дружество, обосновават негов интерес само и единствено да търси договорно обезщетение от Агенцията за приватизация, но не и правен интерес да брани правата на собственост на [фирма], като е посочено, че може би е налице икономически интерес от това, но той не е признат от правото интерес.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното определение, изведеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд, не в противоречие, а напротив – в съответствие със задължителната практика на ВКС.
Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение са дадени и следните разяснения: Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено /но не е отнето/ преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. В двете посочени от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също се приема, че правният интерес на ищеца за воденето на отрицателен установителен иск за собственост се обуславя на първо място от твърдения за негови самостоятелни права или правни очаквания за такива права върху вещта, собственик на която претендира да е ответникът.
В пълно съответствие с тази задължителна практика на ВКС въззивният съд е приел, че в случая жалбоподателят-ищец не заявява свои самостоятелни права (вещни или облигационни) върху процесния имот, каквито негови самостоятелни права върху имота (нито правни очаквания за придобиване на такива права от самия него) не биха могли и да произтичат от изтъквания от него договор за приватизация, нито пък от качеството му на акционер в приватизираното дружество; както и че в случая жалбоподателят-ищец, без да е процесуален субституент, се домогва от свое име да заяви самостоятелни вещни права на друг правен субект върху процесния имот (чл. 26, ал. 2 от ГПК), които от своя страна вече са отречени и преклудирани със силата на пресъдено нещо в отношенията на последния с ответниците (чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 от ГПК).
В заключение, – касационното обжалване на въззивното определение – в атакуваната му част, не следва да се допуска, тъй като не е налице, наведеното жалбоподателя, допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата им в настоящото частно касационно производство, а именно – сумата 1 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 23422/17.11.2014 г., постановено по частно гр. дело № 15274/2014 г. на Софийския градски съд – в обжалваната част, с която е оставена без уважение частната жалба с вх. № 1020501/19.05.2014 г. на „Х….” Л. срещу разпореждане № 22/03.04.2014 г., постановено по гр. дело № 49466/2012 г. на Софийския районен съд;
ОСЪЖДА „Х…” Л. да заплати на С. Ц. А., П. Ц. И. и Н. С. Т. сумата 1 600 лв. (хиляда и шестстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.