4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
гр. София, 23.02.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3977 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 3345/18.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1431/2016 г. на Софийския градски съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която е частично отменено отхвърлително решение от 15.12.2015 г. по гр. дело № 29629/2015 г. на Софийския районен съд и са уважени, предявени от А. В. Н. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е отменено, като незаконно, уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ – поради закриване на предприятието, със заповед № 27/31.03.2015 г. на директора на Поделение за почистване и екипиране на подвижен железопътен състав; ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „ръководител служба „Материално-техническо осигуряване“ (М.)”, отдел М. при ответното дружество и последното е осъдено да ? заплати сумата 3 455.16 лв. – обезщетение за оставане без работа през периода 01.04.2015 г. – 20.07.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 29.05.2015 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран процесуалноправният въпрос: допустимо ли е след изчерпване на процедурата по проверка редовността на исковата молба, в хода на висящото дело (след първото съдебно заседание) да се конституира като ответник лице, срещу което не е насочена исковата молба, без да се спазва процедурата по чл. 228 от ГПК. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 221/10.06.2015 г. по търг. дело № 3030/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 758/09.06.1995 г. по гр. дело № 1959/1994 г. на IV-то гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК).
Ответницата по касационната жалба – ищцата А. В. Н. в отговора си излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на правния спор по делото (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За да достигне до извода, че процесуалният ред по чл. 228 от ГПК за замяна на ответника е неприложим в случая, въззивният съд не е приел, че процедурата по проверка редовността на исковата молба е била „изчерпана“, нито че като ответник по делото е конституирано лице, непосочено в исковата молба, каквато е постановката на формулирания от касатора въпрос. Напротив – въззивният съд е намерил, че исковата молба е била нередовна досежно посочването на ответника, както и че първоинстанционният съд е дал незаконосъобразни указания на ищцата за посочване на обстоятелствата, поради които тя твърди, че ответникът-работодател е измежду трите поделения за пътнически превози (ППП) – София, Пловдив и Горна Оряховица, вместо да ? укаже срещу кое от посочените от нея в исковата молба лица, притежаващи работодателска правоспособност по § 1, т. 1 от ДР на КТ, – ППП-София или жалбоподателя [фирма], е насочила исковете си. Градският съд е приел също, че ищцата своевременно е депозирала молба-уточнение, с която е заявила, че дружеството-касатор не се явява ответник, а такъв е ППП-София, но в проведеното открито съдебно заседание първоинстанционният съд не е допуснал уточнението и не се е произнесъл дали искът е насочен срещу надлежна страна или не, като вместо това е уведомил страните, че пълна преценка за допустимостта на производството с оглед надлежната легитимация на ответника ще бъде извършена с окончателния съдебен акт. Въззивният съд е приел по-нататък, че именно поради липсата на допуснато от районния съд уточнение на исковата молба, ищцата е депозирала нова уточнителна молба, с която е заявила, че надлежно легитимиран ответник по делото е жалбоподателят [фирма], посочен още с исковата молба, тъй като от него изхожда извършената структурна промяна със закриване на поделението. СГС е установил и че в следващото открито съдебно заседание ищцата е заявила, че поддържа това последно направено уточнение на ответника, като се е отказала от исковете срещу ППП-София. При така установените обстоятелства, въззивният съд е намерил, че след като към момента на депозирането на молбата, с която е направено последното уточнение на ответника, първоинстанционният съд още не е допуснал такова уточнение, то е следвало да допусне същото съобразно това искане на ищцата, респ. – приел е, че процесуалният ред по чл. 228 от ГПК е неприложим в случая, както и че съгласно чл. 129, ал. 5 от ГПК, поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването ?.
Така изложените съображения в мотивите към обжалваното въззивно решение са и в съответствие, не само с посочената от въззивния съд задължителна практика: тълкувателно решение № 1/30.03.2012 г. на ОСГК на ВКС, определение № 73/15.02.2015 г. по ч. гр. дело № 530/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК), решение № 477/12.07.2010 г. по гр. дело № 544/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 301/12.06.2012 г. по гр. дело № 966/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 310/15.06.2012 г. по гр. дело № 458/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 325/22.07.2012 г. по гр. дело № 954/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК), а и с посоченото от самия жалбоподател – решение № 221/10.06.2015 г. по търг. дело № 3030/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС (също постановено по реда на чл. 290 от ГПК), в което е прието следното: Искът се счита за предявен с постъпване на исковата молба в съда и от този момент образуваното дело е висящо пред сезирания съд, по арг. на чл. 125 ГПК. Ищецът определя страните в процеса – от чие име и срещу кого се предявява иска. Процесуалната легитимация на страните в процеса следва единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът проверява дали искът е предявен срещу надлежния ответник, той изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Когато констатира противоречие между обстоятелствената част и петитума, отнасящо се до процесуалната легитимация на страните, съдът е задължен да остави исковата молба без движение, за да се избегне постановяването на недопустимо решение. Според правната теория и съдебна практика отстраняването на всяка констатирана от съда нередовност е поправка на исковата молба (така т. 5 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 446 по гр. дело № 1089/2010г. на ВКС, ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК). Това следва от изричната разпоредба на чл. 129, ал. 5 ГПК, съгласно която поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването.
Другото посочено от касатора – решение № 758/09.06.1995 г. по гр. дело № 1959/1994 г. на IV-то гр. отд. на ВС, като постановено по реда на отменения ГПК, не формира задължителна практика на ВКС, поради което е без значение дали обжалваното въззивно решение му противоречи, след като последното е съобразено със задължителната практика на ВКС (в този смисъл – и т.т. 2 и 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, в размер 980 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3345/18.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1431/2016 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която са уважени, предявените по делото, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на А. В. Н. сумата 980 лв. (деветстотин и осемдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.