О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
Гр. С., 24.03.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
търговско дело № 1563/2016 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. У. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник – адв. Н., срещу решение № 125 от 07.12.2015 г. по в.т.д. № 251/2015 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което е потвърдено решение № 149 от 23.06.2015 г. по т.д. № 318/2013 г. на Окръжен съд – Бургас за обявяване на относителната недействителност по отношение на И. СП КЛУБ АД, при участието на синдика на Б. И. АД /в несъстоятелност/ като съищец, на сделката по прехвърляне на 830 дяла от капитала на А. Е., на стойност 830 000 лв., извършено на 13.04.2010 г. от [фирма], чрез Д. А. У., в полза на Д. А. У. с договор за продажба на дялове с нотариална заверка на подписите, на основание чл.135 ал.1 ЗЗД, вр. чл.649 ТЗ.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението, поради липса на правен интерес от предявения иск. Поддържат се и основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК, подробно мотивирани, като се моли обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено, евентуално да бъде отменено като неправилно и искът по чл.135 ЗЗД да бъде отхвърлен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1. Налице ли е правен интерес от предявяването на иск по чл.135 ЗЗД тогава, когато имуществото – обект на прехвърлителна сделка, не съществува към момента на предявяване на иска; 2. Налице ли е правен интерес от предявяването на иск по чл.135 ЗЗД, касаещ сделка за прехвърляне на дружествени дялове, тогава, когато търговското дружество, чиито дялове са били прехвърлени, е било заличено в резултат на преобразуване и може ли в този случай правният интерес да се обоснове с разпоредбата на чл.261г ТЗ, тогава, когато ищецът по иска по чл.135 ЗЗД не е кредитор с обезпечени със запор дружествени дялове; 3. Следва ли съдът, при произнасяне на своето решение, да съобрази всички установени по делото факти и да се произнесе по възраженията във въззивната жалба; 4. Може ли да се уважи иск по чл.135 ЗЗД и да се обяви за относително недействителна сделка, чийто икономически резултат не само ползва кредитора в една или друга степен, но и изрично е приет от самия кредитор, чрез осчетоводяване на резултата в счетоводството му. По въпроси № 1 и № 3 се поддържа допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а по останалите два въпроса – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с твърдения, че липсва трайна и задължителна практика на ВКС.
Ответникът по касация – И. СП КЛУБ АД, [населено място], чрез процесуалните си пълномощници – адв. Хайк и адв. С., изразява становище, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, а по същество счита жалбата за неоснователна, за което излага подробни съображения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл.283 ГПК, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд е съобразил, че ответното дружество е в открито производство по несъстоятелност с начална дата на неплатежоспособността 22.11.2011 г., а ищецът е кредитор с прието вземане в същото производство, като това му качество не може да се опровергава в рамките на иска по чл.135 ЗЗД. По делото не е било спорно, че на 13.04.2010 г. е учредено А. Е. – [населено място], като капиталът му е формиран изцяло чрез апортна вноска, извършена от Б. И. АД, на стойност 1 000 000 лв. На същата дата ответното дружество се е разпоредило с всички свои дялове в полза на 3 физически лица – ответника Д. У., А. У. и С. У., въз основа на решение на Съвета на директорите му, представляван от ответника Д. У.. Съдът е установил, че вземанията на ищцовото дружество в размер на 2 213 481.30 лв. са възникнали преди датата на прехвърлителната сделка между ответниците, поради което и той е легитимиран да предяви иска по чл.135 ал.1 ЗЗД вр. чл.649 ал.1 ТЗ.
Оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на предявения отменителен иск /поради заличаване на А. Е. е заличено от ТР на 29.03.2011 г. /но в резултат на преобразуване/ и отпадането му от правния мир, което води до несъществуващ предмет на спора, т.к. дялове в това дружество също не съществуват/, са счетени от съда за неоснователни. В тази насока е съобразен видът на исковата защита и приложимата разпоредба на чл.261г ТЗ, предвиждаща защита на правата на кредиторите при преобразуване на дружеството, съответно запазване на тези права и тяхното действие по отношение на дяловете, получени в замяна при преобразуването. Съдът подробно е обсъдил доказателствата във връзка с преобразуването на А. О., с приет нов дружествен договор след прехвърляне на дяловете от едноличния собственик на капитала му – Б. И. АД на посочените по-горе физически лица; последващото отделяне от А. О., чрез придобиване, с придобиващо дружество – СОАЛДО О. и отделяне от А. О. на новоучредено дружество – К. Б. О.. Предвид установеното от доказателствата по делото съотношение на замяна на дяловете от преобразуващото се дружество и приемащото дружество, както и новоучреденото дружество, е направен извод, че двете дружества се явяват универсални правоприемници на А. О., съобразно чл.262в ТЗ. При наличие на правоприемство е счетено, че дяловете са съответно трансформирани и искът по чл.135 ЗЗД не е недопустим. По съществото на спора въззивният съд е извел изводи, че прехвърлителната сделка е увреждащ кредитора акт, който води до намаляване на длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора, както и че сделката е извършена със знанието на длъжника за увреждане, доколкото това е станало след възникване на вземането на ищеца. Знанието за увреждащото действие на атакуваната сделка е прието за доказано и по отношение на приобретателя Д.У., т.к. той е участвал в прехвърлителната сделка от името на двете страни – като представител на продавача и лично, като купувач. С оглед горното, искът за обявяване на относителната недействителност на прехвърлянето на 830 дяла от капитала на А. О. между ответниците по делото е счетен за основателен и уважен.
Настоящият състав на ВКС приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Формулираните от касатора въпроси относно правния интерес от предявяването на иск по чл.135 ЗЗД, свързани с поддържаното оплакване за недопустимост на въззивното решение, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е основан на поддържани от касатора твърдения за несъществуване на имуществото, обект на прехвърлителната сделка, които не са възприети от решаващия състав на Апелативен съд – Б., предвид последиците от осъществени на 13.04.2010 г. прехвърляния на дружествени дялове и последващо преобразуване на А. О., довело до правоприемство по см. на чл.262в ТЗ. Що се отнася до втория въпрос, относим към допустимостта на иска, както е видно от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, той е обоснован с доводи за нарушения на материалния закон, съответно неприложимост на чл.261г ТЗ и за несъобразяване на приложими разпоредби на чл.263к и чл.263л ТЗ. Именно затова и тези въпроси са релевантни към правилността на атакувания съдебен акт, а не към неговата допустимост.
В случая липсват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, която преценка е възложена на ВКС и във фазата по допускане на касационно обжалване и то независимо от доводите на касатора и от наличието на поставени в тази връзка правни въпроси.
Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивната инстанция да мотивира решението си по същество на правния спор, с който е сезирана, след преценка на доказателствения материал и доводите на страните, е важен за всяко дело. Предвид съобразителната част към решението, не би могъл обаче да се обоснове извод за отклонение от задължителна практика на ВКС по приложение на чл.236, ал.2 ГПК, вкл. и от практиката на ВКС, на която се е позовал касаторът – решение по гр.д. № 1649/2010 г., ІV г.о.
Последният правен въпрос не попада в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е формирал решаващи изводи за икономическия резултат от сделката, предмет на иска по чл.135 ЗЗД, поради което въпросът не може да се определи като обуславящ за изхода на делото. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания, дадени в тълкувателната практика на ВКС – т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид горното, искането за допускане на обжалването не може да бъде уважено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 125 от 07.12.2015 г. по в.т.д. № 251/2015 г. по описа на Апелативен съд – Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: