2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
гр. София, 26.03.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 1346 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Т. А. Т. срещу определение № 18/08.01.2013 г. по въззивно частно гр. дело № 4/2013 г. на Хасковския окръжен съд – в частта му, с която е потвърдено определение № 1060/07.11.2012 г. по гр. дело № 847/2012 г. на Свиленградския районен съд в частта му, с която е прекратено производството по същото първоинстанционно граждански дело относно иска на жалбоподателя за обявяване нищожност на заповед на директора на А. „М.” за утвърждаване на длъжностно щатно разписание на М. „С.”.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от определението. Изтъква се, че в исковата молба изрично е посочено, че искането за обявяване нищожност на посочената заповед се прави на основание чл. 17, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, като се излага становище, че няма процесуални пречки то да бъде разгледано и решено от първоинстанционния съд в хода на производството по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, каквито са останалите предявени от жалбоподателя искове, тъй като този въпрос е обуславящ изхода на правния спор по тях. В тази насока се излагат и съображения. Поддържа се и че дори и да не е било направено искане за обявяване нищожността на административния акт, то съгласно чл. 17, ал. 2 от ГПК съдът инцидентно следвало да се произнесе по него, независимо дали актът подлежи на съдебен контрол, тъй като в противен случай се нарушава правото на защита на жалбоподателя, който не е бил страна в производството по издаването на акта. Излага се и становище, че в бързото производство по иск за оспорване на уволнение не би следвало делото да се разделя за разглеждане в различни съдилища.
Ответната А. „М.” не е подала отговор на частната касационна жалба в срока за това.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на спора по делото, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК.
В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателя се извеждат следните (уточнени от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) два процесуалноправни въпроса: 1) следва ли съгласно чл. 17 от ГПК, в производството по предявени искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1 от КТ районният съд да се произнесе и по валидността на заповед за утвърждаване на щатно разписание, въз основа на което е извършено уволнението, щом такъв въпрос е повдигнат, независимо дали с конкретно искане в исковата молба или с възражение в хода на процеса; и 2) когато спорът за валидността на заповедта за утвърждаване на щатното разписание в тези случаи е изпратен от районния съд по компетентност на административния съд, следва ли да се спре бързото производство по трудовия спор пред районния съд и задължително ли ще е за последния решението на административния съд. По отношение и на двата правни въпроса се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Жалбоподателят е предявил пред първоинстанционния съд искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед № 7225/23.07.2012 г. на директора на ответната А. „М.” на основание чл. 325, т. 12 от КТ – поради определяне длъжността на жалбоподателя-ищец за заемане от държавен служител; за възстановяването му на тази длъжност и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението. Наред с тези три иска, с петитума на исковата си молба жалбоподателят е предявил, като обективно кумулативно съединен с тях, и четвърти иск – за обявяване нищожност на заповедта на директора на А. „М.” за утвърждаването на длъжностното щатно разписание на М.„С.” от 01.07.2012 г., въз основа на което е извършено уволнението му, съгласно заповедта за уволнение. Първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл. 133 от АПК не е компетентен да се произнесе по последния иск и че той е от компетентността на административния съд, поради което е прекратил производството по делото в частта по този иск и го е изпратил на Административния съд – София.
За да постанови определението си в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 14, ал. 1 от ГПК, по реда на ГПК подлежат на разглеждане само спорове относно граждански правоотношения и че въпросът за валидността на определен административен акт не е граждански спор, а административен, компетентен да се по който, съгласно чл. 128, ал. 1, т. 1 от АПК, е административният съд. С оглед на това, окръжният съд е приел и че правилно районният съд е прекратил производството по иска за обявяване нищожност на заповедта за утвърждаване на щатното разписание, поради недопустимост на този иск. В тази връзка са изложен и съображения, че разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК, според която съдът се произнася инцидентно по валидността на административни актове, не урежда право на иск, а единствено възможността решаващият съд да обсъди в мотивите към решението си въпроса за валидността на административния акт. Отделно от това въззивният съд е приел и че в случая заповедта за утвърждаване на щатното разписание не представлява административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и нейната законосъобразност следва да се обсъди от съда при решаване на въпроса за законосъобразността на уволнението на жалбоподателя.
Видно от горното, тъй като по делото не е постановено спиране на първоинстнационното бързо производство по трудовия спор, то вторият изведен от страна на жалбоподателя процесуалноправен въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд в обжалваното определение и не е от значение за изхода на правния спор по делото. Този правен въпрос би бил от такова значение, само ако първоинстанцинното производство беше спряно до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството пред административния съд. С оглед на това, вторият процесуалноправен въпрос в случая не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Също видно от изложеното по-горе, първият изведен в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос несъмнено е от значение за изхода на правния спор по делото и е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение. По отношение на този правен въпрос, обаче не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е така, защото въззивният съд го е разрешил в пълно съответствие с константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС по тълкуването и приложението на разпоредбите на чл. 17 от ГПК. Съобразявайки се с тази трайно установена практика, окръжният съд е приел, че инцидентният съдебен контрол за валидност на административните актове по чл. 17, ал. 2, изреч. 1 от ГПК не урежда право на иск (т.е. възможност за сезиране на гражданския съд с изричен иск за обявяване нищожност на административен акт, по който да се дължи произнасяне с диспозитива на съдебното решение), а единствено възможността съдът – именно инцидентно – да обсъди в мотивите към решението си въпроса за валидността на административния акт, който е от значение за решаването на гражданскоправния (в широк смисъл – частноправния, респ. – трудовия) спор по делото. Това ясно следва и от тълкуването на разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, съгласно които, ако дадена заповед на работодателя, с която е утвърдено длъжностно щатно разписание, е от значение за основанието и за законосъобразността на уволнението на ищеца, то същата несъмнено следва да бъде обсъдена и преценена в мотивите към решението по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – именно с оглед преценката за законосъобразност на уволнението, независимо дали тази заповед има или не характеристиките на индивидуален административен акт.
С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 18/08.01.2013 г. по въззивно частно гр. дело № 4/2013 г. на Хасковския окръжен съд – в обжалваната част, с която е потвърдено определение № 1060/07.11.2012 г. по гр. дело № 847/2012 г. на Свиленградския районен съд в частта му, с която е прекратено производството по същото първоинстанционно граждански дело относно иска на Т. А. Т. за обявяване нищожност на заповед на директора на А. „М.” за утвърждаване на длъжностно щатно разписание на Митница „С.”.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.