4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 03.04.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3210/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 790 от 29.04.2013 г. по в. гр. д. № 663/2013 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Карловски районен съд решение № 20 от 08.01.2013г. по гр. д. № 1234/2012 г. за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че [община] дължи на търговското дружество сумата 10 000 лв., представляваща цена на доставено гориво по фактура № [ЕГН] от 13.10.2011 г., съставена на основание борсов договор № 68 от 30.09.2011 г. на [фирма] – П., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 547 от 27.07.2012 г. по ч. гр. д. № 972/2012 г. на Карловски районен съд.
В касационната жалба са развити съображения за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Според касатора, решаващият състав не е обсъдил направените от него възражения за неподписване на заявката, респ. приемането на доставката на процесното гориво от надлежно упълномощен служител на общината. Изразено е несъгласие и с извода за изправност на кредитора като задължително условие за заплащане на цената на стоката с оплакването, че същият не съответства на събраните по делото доказателства.
Като релевантни за допускане на касационното обжалване е посочен въпросът „за предпоставките на иска по чл. 79 ЗЗД”, за който се твърди, че е решен в противоречие с постановените по реда на отменения ГПК две решения на ВКС – решение № 109 от 27.07.2004г. по гр. д. № 1425/2003 г. на ІІ гр. о. и решение № 179 от 28.05.2004 г. по гр. д. № 1466/2003 г. на гр. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 26.07.2012 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [община] иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че [община] дължи на търговското дружество сумата 10 000 лв., представляваща цена на доставено гориво по фактура № [ЕГН] от 13.10.2011 г., въззивният съд е приел, че претенцията е основателна, като се е позовал на съдържащото се в отговора на ответника признание за съществуването на договорни отношения между страните във връзка с доставката на гориво и за извършено от същия частично плащане на процесната доставка в размер на сумата 2 729.60 лв. Дължимостта на сумата 10 000 лв., част от сумата 12 729.60 лв. по фактура № [ЕГН] от 13.10.2011 г., е счетена за доказана и от приетото по делото заключение на счетоводната експертиза, която е установила надлежно осчетоводяване на посочения документ при ответника и извършено плащане на част от цената на полученото гориво.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.
Поставеният от касатора въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на делото по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., тъй като е формулиран абстрактно, без да е отнесен към конкретен правен извод на съда. Общото твърдение, че не е доказана изправността на кредитора на процесното вземане, представлява по естеството си оплакване за необоснованост на съдебния акт, която е едно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му, но е неотносимо към основанията по чл. 280,ал. 1 ГПК за допускането на касационния контрол. Преценката за това, дали кредиторът е изправен, е резултат от обсъждането на конкретните факти и доказателства по делото, което, съобразно задължителните указания в посоченото тълкувателно решение, не може да бъде поставено като въпрос, обуславящ допускането на касационното обжалване.
Отделно от това, поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е и недоказано. Именно защото касаят различни факти и обстоятелства, представените две решения на ВКС, постановени по спорове по чл. 82 ЗЗД, не установяват наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника направените по настоящото дело разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 500 лв., чието заплащане в брой е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие от 25.07.2013 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 790 от 29.04.2013 г. по в. гр. д. № 663/2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [община], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] направените по делото разноски в размер на сумата 500 /петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: