5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София,06.06.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3743/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 829 от 26.04.2013 г. по т. д. № 413/2010г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 395 от 20.04.2010 г. по т. д. № 792/2009 г. С първоинстанционния акт са уважени изцяло предявените от [фирма], [населено място] срещу дружествата-касатори, при условията на солидарност, обективно и субективно пасивно съединени искове: иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата 44 062.23 евро – неплатен наем за периода от 01.12.2008 г. до 17.06.2009 г. по договор за наем от 24.06.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2009 г. до окончателното й изплащане; иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 933.53 евро – неплатена такса за управление и поддръжка на общите части за периода от 01.12.2008 г. до 17.06.2009 г. по същия договор за наем, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2009 г. до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 093.31 евро – неустойка за забавено плащане на наема за периода от 06.12.2008 г. до 24.05.2009 г.
Касаторите молят за отмяна на въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразяват несъгласие с извода на решаващия състав, че като ответници по исковете именно те е следвало да докажат факта на опразване на процесния имот и предаването му на наемодателя-ищец след прекратяване на наемния договор с отправеното на 17.12.2008 г. предизвестие. Поддържат, че след като по делото е установено наличието на готовност от тяхна страна да предадат имота на наемодателя, за което обаче им е било необходимо съдействие от негова страна, то в тежест на ищеца е да докаже, че това негово бездействие/отказ от съдействие не е било неоправдано.
Като релевантен към допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен процесуалноправният въпрос: „При твърдение на ответника за неоказване на съдействие от страна на ищеца за изпълнение на задължението му, водещо до забава на кредитора по чл. 95 ЗЗД, в тежест на ответника ли е да докаже тази забава”. По отношение на същия се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 394 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ІІІ г. о., както и че е от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 05.08.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса. Същата обаче е процесуално допустима само частично – по отношение на иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД. По отношение на останалите два иска – иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, с оглед обстоятелството, че цената на същите (съответно 2 933.53 евро и 3 093.31 евро) е под установения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимум от 10 000 лв. за търговските дела, каквото е и настоящото, касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е приел за изцяло дължима претендираната сума за наем по сключения между страните договор за наем от 17.06.2008 г. за периода от 01.12.2008 г. до 17.06.2009 г., когато същият е прекратен с изтичането на 6-месечния срок за предизвестие, отправено от дружествата-ответници на 17.12.2008 г. В тази връзка решаващият състав е съобразил клаузата на чл. 8.01, б. „в” от договора, в която е уговорено преобразуващото право на всяка от страните едностранно да прекрати наемния договор преди изтичане на срока, за който е сключен, с шестмесечно предизвестие, като с оглед на нея е преценил, че за срока на предизвестието се дължи една и съща сума в размер на наемната цена във всяка от предвидените хипотези – както ако в срока на предизвестието наемателят е ползвал имота, така и ако е опразнил имота и го е предал на наемодателя преди изтичането на този срок. Направен е извод, че въпросът за действителното ползване на имота през исковия период на предизвестието е относим не към размера на задължението, доколкото и в двете хипотези то е съизмеримо с наемната цена, а е относим към основанието за възникването му, съответно – като наемна цена, по смисъла на чл. 232, ал. 2 ЗЗД, или като обезщетение за пропуснати ползи от неспазеното предизвестие. С оглед обстоятелството, че наемателят, чиято именно е доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, че е опразнил наетия имот и е предал фактическата власт върху него на наемодателя, въззивният съд е преценил, че искът правилно е уважен на основанието по чл. 232, ал. 2 ЗЗД.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато, тъй като поставеният от касаторите въпрос няма характер на обуславящ изхода на конкретното дело. Въззивният съд не е обсъждал дали непредаването на имота преди изтичане на предизвестието се дължи на липса на оказано съдействие от страна на наемодателя, а изводът му за дължимост на исковата сума е обоснован единствено с това, че наемателят не е ангажирал доказателства да е извършил предаване на имота преди изтичане срока на предизвестието. Ето защо, въпросът за доказателствената тежест за установяване факта на забавата е ирелевантен за разрешаването на правния спор. Освен това, решаващият състав е счел исковата сума за дължима независимо от обстоятелството дали имотът е върнат на наемодателя преди срока на предизвестието или не, като е преценил, че този факт е от значение единствено за основанието за нейната дължимост, а не за недължимостта й. Следва да се отбележи също, че въпросът налице ли е забава на кредитора не би могъл да е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и поради обстоятелството, че възражение в този смисъл е направено от ответниците по иска едва във въззивната жалба, т. е. след преклузивния срок по чл. 131 ГПК (същите не са подали писмен отговор и изобщо не са участвали в първоинстанционното производство), поради което за въззивния съд не е съществувало задължение за обсъждането му.
Независимо от изложеното, дори да се приеме, че поставеният от касаторите въпрос е релевантен за спора, същият не може да обоснове допускане на касационния контрол. Отсъствието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК произтича от това, че не е налице твърдяното противоречие между въззивното решение и представената практика на ВКС, касаеща доказването на отрицателните факти. Въззивният съд не се е отклонил от процесуалното правило, че на доказване подлежат само положителните факти, доколкото именно такъв факт – предаване на наетия имот на наемодателя – е преценил за недоказан от страна на наемателя, като ползващ се от този факт. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не следва да бъде обсъждано предвид ненадлежното му заявяване – твърдението на касаторите е, че поставеният от тях въпрос е „от значение за развитието на правото”, т. е. релевирано е само част от посоченото основание, което, съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, включва като елемент и значение „за точното прилагане на закона”.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 829 от 26.04.2013 г. по т. д. № 413/2010г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата 44 062.23 евро – неплатен наем за периода от 01.12.2008 г. до 17.06.2009 г. по договор за наем от 24.06.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2009 г. до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба в останала й част по отношение на предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 933.53 евро – неплатена такса за управление и поддръжка на общите части за периода от 01.12.2008 г. до 17.06.2009 г. по същия договор за наем, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.05.2009 г. до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 093.31 евро – неустойка за забавено плащане на наема за периода от 06.12.2008 г. до 24.05.2009 г.
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, настоящото определение може да бъде обжалвано с частна жалба пред друг състав на Търговска колегия на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до страните за постановяването му. В останалата част същото е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: