О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 195/02.04.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на деветнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 218 по описа за 2015 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2491/ 11.06.2014 г, допълнено с решение № 3913/ 19.09.2014 г, с което Окръжен съд отменя решение № 9413/ 20.12.2013 г. на Районен съд – Благоевград в осъдителните му части и отхвърля иска на С. Д. С. срещу К. А. М. с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС за периода 01.01.2003 – 01.01.2005 г. и за сумата 1 416. 87 лв, ведно със законната лихва от 02.08.2007 г.
Решението се обжалва от ищцата С. Д. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост по процесуалноправния въпрос: Допустимо ли е въззивният съд да отмени обжалваното решение изцяло и да отхвърли иска, въпреки че с първоинстанционното решение искът е уважен частично и въззивната жалба е само от ответника? По този въпрос, допълнен и уточнен при условията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС в духа на конкретните касационни оплаквания, касаторът обосновава допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК с решенията, приложени към изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Прави и искане за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправния въпрос: Възникването на вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС осуетено ли е само поради това, че съсобствената сграда не е въведена в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ и чл. 178 ЗУТ забранява тя да се ползва? К. счита, че и този въпрос обуславя изводите на въззивния съд. По него извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърденията, че решението противоречи на ТР № 7/ 02.11.2012 г по тълк. д. № 7/ 2012 г. ОСГК на ВКС. Претендира разноски.
Ответникът К. А. М., ответник и по касационната жалба, възразява, че жалбата е с недопустим предмет – цената на иска по гражданското дело е до 5 000 лв. Това е така, защото първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила за сумата над 1 416. 87 лв. до първоначално предявения (пълен) размер на иска от 8 900 лв. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на ВКС намира, че не обжалваемият интерес, а цената на иска е критерият за това дали въззивното решение по гражданското дело подлежи на касационно обжалване. А. следва от действащата, а не от първоначалната редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касационната жалба е с допустим предмет, тъй като въззивното решение е постановено по гражданско дело с цена на иска 8 900 лв. При претенция за пресъждане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на такава сума, тя представлява и паричната оценка на предмета на делото (чл. 68 ГПК). Въпросът се поставя и решава пред първата инстанция до приключване на първото по делото открито заседание (арг. от чл. 70 ГПК), а предметът на обжалване на постановените решения по реда на инстанционното тяхно обжалване обосновават обжалваемия интерес. Не и цената на иска. Цената на иска, а не обжалмаемият интерес, обосновава допустимостта на касационната жалба (аргумент от чл. 280, ал. 2 ГПК в действащата, а не в първоначалната редакция). Касационната жалба е подадена от легитимирана страна – ищцата, предявила иска, който въззивният съд е отхвърлил (до уважената с първоинстанционното решение част). Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Касационната жалба е редовна и допустима, но липсват основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Настоящият състав на ВКС намира, че в диспозитива на обжалваното решение има известна неяснота относно предмета на произнасяне. Самото решение я преодолява. При постановяването му въззивният съд е посочил, че за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска изцяло, е сезиран с въззивната жалба от ответника (ответник и по касационната жалба). Във въззивната жалба искането е за отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която осъдителният иск е уважен. Това означава, че с въззивното решение първоинстанционното решение е отменено само в осъдителната част (за сумата 1 416. 87 лв) и искът с правна квалификация чл. 32, ал. 1 ЗС е отхвърлен за нея. До пълния предявен размер от 8 900 лв. искът е отхвърлен с първоинстанционното решение и въззивна жалба ищцата не е подавала. Следователно и само по причина на изложеното в него от въззивното решение личи, че по установителната част на първоинстанционното решения няма произнасяне, защото тази част е влязла в сила (чл. 219, б. „б” ГПК от 1952 г. – производството попада в приложното поле на § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК). Повдигнатият от касатора процесуалноправен въпрос не обуславя въззивното решение.
В. съд е зачел задължителното действие на влязло в сила решение между страните, което установява качеството им на съсобственици на процесната сграда и притежаваните дялове (чл. 220 ГПК от 1952 г). Приел е от фактическа страна, че исковият период 01.01.2003 – 01.01.2005 г. предхожда датата, на която тя е въведена в експлоатация (удостоверение № 209/ 27.12.2005 г. на главния архитект на Б.). И само по причина на забраната на чл. 178 ЗУТ да се ползват строежи, които не са въведени в експлоатация, е изключил възникването на вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС. Приел е за доказано, че ответникът е допуснал трети лица да ползват съсобствената вещ и е събирал наеми, но е квалифицирал тези факти като неотносими. Мотивирал се е с това, че за своето поведение ответникът по касация носи единствено административно-наказателна отговорност.
Настоящият състав намира, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, обосновава изводите на въззивния съд, но въззивното решение не е в противоречие на ТР № 7/ 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/ 2012 г. ОСГК на ВКС. С извършеното нормативно тълкуване се прие, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Предоставянето на съсобствената вещ на трето лице в нарушение на забраната на чл. 178 ЗУТ не изключва личното ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, но изводите на въззивният съд да е доказано, че ответникът по касация е събирал наеми за това, изключват дефиницията на понятието, дадена с тълкувателния акт, а оттук – и противоречието на въззивното решение с него. Изложеното изключва допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането на въззивното решение до касационен контрол. За извода няма значение това, че в обжалваното решение относимите факти въззивният съд е квалифицирал като неотносими. От значение е единствено това, че ги е приел за доказани.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищцата следва да се възложат разноските, които ответникът е направил и пред касационната инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2491/ 11.06.2014 г. по гр. д. № 238/ 2014 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА С. Д. С. ЕГН [ЕГН] да заплати на К. А. М. [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 350 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.