5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 16.04.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1929/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 7 от 08.01.2014 г. по т. д. № 898/20013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 201 от 09.05.2013 г. по т. д. № 783/2012 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 258 ЗЗД за сумата 10 045.36 лв. – част от неплатено възнаграждение за м. август и м. септември 2011 г. по договор за физическа охрана от 01.07.2009 г. и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 29 124.69 лв. – неустойка за забавено плащане на възнаграждението за м. юли, август и септември 2011 г. по същия договор за периода от издаване на фактурата за съответния месец до датата на исковата молба – 27.09.2011 г., заедно със законната лихва върху двете главници, считано от исковата молба до окончателното им плащане.
К. моли за отмяна на въззивното решение като неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Според него, изводът на съда, че клаузата за неустойка в процесния договор не е нищожна поради накърняване на добрите нрави, е в противоречие с разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД и със задължителната съдебна практика по приложението й – Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2009 г. на ОСТК на ВКС. В касационната жалба е изразено несъгласие и по отношение приетото от решаващия състав във връзка с момента на прекратяване на процесния договор за физическа охрана, както и с отказа на съда да уважи направеното възражение за прихващане.
Като обуславящ допускането на касационния контрол, с твърдението, че е решен в противоречие с посочения по-горе тълкувателен акт, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „В кои случаи и при какви предпоставки уговорката в търговските договори за неустойка ще е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационно обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 13.06.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 258 ЗЗД за сумата 10 045.36 лв. въззивният съд е приел за доказано, че ответникът по исковете не е изпълнил задължението си да заплати на ищеца част от възнаграждението за м. август 2011 г. и за м. септември 2011 г. по сключения между тях договор от 01.07.2009 г. за физическа охрана на обект хипермаркет „Алати” в [населено място]. Решаващият състав не е споделил становището на ответника за недължимост на претендираната сума поради прекратяване на процесния договор, считано от 18.07.2011 г., като се е позовал на клаузата на чл. 2 от договора, предвиждаща автоматичното му продължаване за една година при липса на изрично противопоставяне от възложителя в срок от 45 дни преди изтичане на уговорения срок на действие, приемайки същата за приложима за неограничен брой случаи, а не само след изтичане на първия едногодишен срок. Поради това, въззивният съд е приел, че процесният договор не е прекратен на 18.07.2011 г., а е прекратен на 18.09.2011 г., когато е изтекъл 2-месечният срок в отправеното от възложителя до изпълнителя едностранно предизвестие по реда на чл. 3 от договора. Като неоснователно, предвид недоказване на предпоставките по чл. 18, ал. 1 от процесния договор, е преценено и заявеното от ответното дружество възражение за прихващане със стойността на щетите за възложителя в резултат от неправомерни действия на трети лица („посегателства”), изразяващи се във взломни кражби на охраняваното имущество.
С оглед липсата на частично плащане на възнаграждението за м. август и м. септември 2011 г. и забавата в плащането на възнаграждението за м. юли 2011 г., е направен извод за дължимост и на уговорената от страните в чл. 9, ал. 3 от договора мораторна неустойка, като изцяло е уважен и вторият обективно съединен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. По отношение направеното от ответника възражение за нищожност на неустоечната клауза въззивният съд е счел същото за неоснователно. Съобразявайки функцията на неустойката като обезпечение на надлежното изпълнение и обезщетение за неизпълнението, както и прокламираната в закона свобода на договаряне на страните, съдебният състав е застъпил становището, че противоречие с добрите нрави ще е налице само ако размерът на неустойката е определен така, че да не зависи от поведението на длъжника и по тази причина да дава възможност кредиторът да има изгода повече от забавеното плащане, отколкото от реалното изпълнение, какъвто извод, според съда, в случая не може да бъде направен поради това че: в договорната клауза не е налице неопределяемост на срока, за който се дължи неустойка – той е обвързан от изпълнението на длъжника и не зависи от поведението на кредитора, т. е. не са налице условия за неоснователно обогатяване; не е налице липса на вреди от забавеното изпълнение на парично задължение, доколкото вредите от неизпълнение на парично задължение се презюмират (чл. 86 ЗЗД); с оглед обезпечителния характер на неустойката липсва законова пречка за уговарянето й в по-висок размер от законната лихва; дължимата дневна неустойка не надвишава три пъти главницата, както невярно се твърди от ответника, а фактът, че общо дължимата за периода неустойка превишава размера на главницата, е резултат единствено от продължителния период на допуснатата от длъжника забава.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение уважения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 258 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за м. август и м. септември 2001 г. по процесния договор за охрана касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато, тъй като липсва поставен въпрос, свързан с тази претенция, нито е заявено някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания.
Независимо от наличието на изрично поставен въпрос, касационният контрол на въззивния акт не може да бъде допуснат и по отношение на онази негова част, чийто предмет е искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. С оглед начина, по който е формулиран, въпросът има твърде абстрактен характер, а не е отнесен към изложените от въззивния съд мотиви. Освен това, неговият отговор се съдържа в посочената от самия касатор задължителна съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2009 г. на ОСТК на ВКС (т. 3). В случая, не може да се счете, че решаващият състав се е отклонил от тази практика. Именно в съответствие с указанията на ВКС, преценката за валидността на клаузата за неустойка е извършена към момента на сключване на процесния договор; при отчитане на изпълняваните от нея функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна); при съобразяване на конкретните за делото факти и обстоятелства и примерно посочените критерии (вид и размер на обезпеченото задължение, определяемост на срока за начисляване на неустойката, съотношение между дневния й размер и размера на неизпълненото задължение). Що се отнася до направения въз основа на тази преценка правен извод, правилността на същия е предмет на самия касационен контрол и поради това заявените във връзка с нея оплаквания не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 800 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане е удостоверено в приложените към отговора на касационната жалба фактура № 271 от 13.06.2014 г. и фискален бон от същата дата.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 7 от 08.01.2014 г. по т. д. № 898/20013 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1800 /хиляда и осемстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: