5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
София,03.04.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3185/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 123 от 05.03.2013 г. по т. д. № 1538/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Пазарджишки окръжен съд решение № 143 от 18.10.2012 г. по т. д. № 108/2012 г., е отхвърлен предявеният от същото дружество срещу [фирма], с К., П. област иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане за сумата 74 859.12 евро – част от сумата 112 920.62 евро по запис на заповед от 24.03.2008 г., предмет на заповед за изпълнение № 3868 от 14.12.2010г. и изпълнителен лист от 16.12.2010 г., издадени по ч. гр. д. № 5601/2010 г. на Пазарджишки районен съд.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушениe на материалния и процесуалния закон. Излага подробни съображения срещу приетата от въззивния съд недължимост на процесната сума, като твърди, че решението съдържа вътрешно противоречие относно платените лизинговите вноски и е основано на заключението на счетоводната експертиза, без да е съобразено обстоятелството, че същото е извършено само на база данните от счетоводството на ответника. Основното оплакване всъщност е за неправилно тълкуване на относимите клаузи от Общите условия на лизингодателя и срещу извода на решаващия състав, че процесният запис на заповед обезпечава единствено неизпълнение на задължението за плащане на лизинговите вноски, но не и задължението за неустойка при предсрочно прекратяване на сключения между страните договор за финансов лизинг по вина на лизингополучателя.
Като значими за делото, с твърдението, че са решени в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, са поставени въпросите: „1. Може ли да се приеме, че запис на заповед като абстрактна сделка обезпечава само изискуеми вземания по договор, но не и уговорената в договора неустойка за неизпълнение на договора; В контекста на този въпрос има ли законова предпоставка да се разделя вземането за изпълнение на договора и вземането, което е породено от неизпълнението му, още повече, че според чл. 92 ЗЗД „неустойката обезпечава изпълнението на задължението”. Записът на заповед също обезпечава изпълнението на задължението; 2. Как следва да се тълкува клаузата на т. 8.5. от Общите условия – в смисъл, че се обхваща само реалното изпълнение или че се включва общо изпълнението на паричните вземания по договора; 3. Във връзка с горния въпрос как следва да се тълкуват клаузите на договора, когато има общи условия – следва ли пак всички клаузи да се тълкуват във връзка едни с други, включително от договора и общите условия, или клаузите на общите условия имат известна самостоятелност. Този въпрос се поставя, защото в клаузата за неустойка по чл. 11 от договора изрично се посочва понятието „лизингова цена”, а това понятие се използва и в т. 8.5. от Общите условия”.
Като релевантна към поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК практика касаторът посочва: Тълкувателно решение № 48 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВС; решение № 189 от 26.03.2010 г. по т. д. № 307/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 162 от 18.11.2010 г. по т. д. № 998/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 171 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 164/2012 г. на Самоковски районен съд; решение № 1057 от 08.06.2012г. по гр. д. № 4089/2011 г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав; решение от 15.08.2012 г. по т. д. № 1760/2011 г. на Софийски градски съд, VІ-5 състав; решение № 803 от 29.04.2013 г. по т. д. № 1737/2012 г. на Софийски градски съд, VІ-8 състав и решение № 35 от 11.01.2011 г. по т. д. № 61282011 г. на Софийски градски съд, VІ-7 състав.
Ответникът по касация – [фирма], с К., П. област – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], с К., П. област иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане за сумата 74 859.12 евро – част от сумата 112 920.62 евро по запис на заповед от 24.03.2008 г., предмет на заповед за изпълнение № 3868 от 14.12.2010г. и изпълнителен лист от 16.12.2010 г., издадени по ч. гр. д. № 5601/2010 г. на Пазарджишки районен съд, въззивният съд е приел, че претенцията е неоснователна, тъй като процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване задълженията на ответното дружество за плащане на лизинговите вноски по сключения между страните договор за финансов лизинг № 1737 от 24.03.2008 г., но не и на други акцесорни вземания, в т. ч. и за вземане за неустойка, каквото именно се претендира от ищеца. Този извод е направен с оглед клаузата на т. 8.5. от Общите условия на дружеството-лизингодател, съгласно която записът на заповед в полза на лизингодателя се издава за сума, включваща лизинговата цена, ведно с дължимите лихви и дължимия ДДС. Поради липсата на други уговорки между страните, решаващият състав е преценил, че записът на заповед изпълнява гаранционно-обезпечителна функция единствено за дължимите от лизингополучателя вноски за периода на действие на договора, като, съобразявайки заключението на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, е счел, че до датата на едностранното прекратяване на договора за лизинг – 31.08.2010 г. – ответникът няма неизпълнени задължения и поради това не е налице основание за плащане на сумата и по издадения от него запис на заповед.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществено общото изискване на закона да са значими за изхода на конкретното дело. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, изводът за това, дали процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задълженията за плащане само на лизинговите вноски по процесния договор за лизинг или представлява обезпечение и на всички други плащания във връзка с договора, в т. ч. и такива, породени от виновното му неизпълнение, е относим изцяло към преценката на събраните по делото доказателства и на конкретни клаузи от Общите условия, приложими към сключения между страните договор за финансов лизинг. Проверката обаче на правилността и обосноваността на тази преценка, която е част от изключителната правораздавателна компетентност на съда, може да бъде извършвана само в рамките на вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по допускането му.
Само по себе си, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Освен това, по отношение на същите не са осъществени и поддържаните основания.
На първо място, не е налице твърдяното от касатора противоречие със задължителната съдебна практика. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано, тъй като представените в негова подкрепа две решения по чл. 290 ГПК са неотносими към заявените въпроси – първото от цитираните решения (решение № 189 от 26.03.2010 г. по т. д. № 307/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.) е постановено по въпроса за началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземания /застрахователно обезщетение/, произтичащи от договор за морска застраховка, а второто (решение № 162 от 18.11.2010 г. по т. д. № 998/2009 г. на ІІ т. о.) – по въпроса за нищожността на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, когато не е уговорен краен срок за начисляването й. По напълно различен въпрос и поради това неотносимо за преценката по чл. 280 ГПК е и Тълкувателно решение № 48 от 1986 г. на ВС – то касае принципно въпроса за дължимостта на неустойка при разваляне на договора поради неизпълнение.
Като недоказано следва да бъде преценено и основанието по чл.280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на СГС по гр. д. № 4089/2011 г., по т. д. № 1737/2012г. и по т. д. № 612/2011 г. са неотносими към заявените въпроси, тъй като те са постановени по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, при който не се изследва връзката на записа на заповед с каузалното правоотношение, както е при положителен установителен иск по чл. 422 във връзка с чл. 417, т. 9 ГПК, каквато е и настоящата хипотеза. Постановеното от СГС решение по т. д. № 1760/2011 г. не следва да бъде съобразявано предвид липсата на данни (поради нечетливост на поставения печат) за влизането му в сила, а решението на Самоковски районен съд по гр. д. № 16482012 г. – не доказва твърдяното противоречие по поставените въпроси, доколкото е постановено по реда на чл. 240 ГПК и съдържа единствено констатация за вероятна основателност, но не и мотиви, от които да се направи извод за аналогичност на разглежданите случаи.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото е мотивирано единствено с „необходимост от правилно тълкуване на договорите и на закона, в това число и на чл. 20 ЗЗД”. Такава необходимост понастоящем обаче не съществува, предвид обстоятелството, че по въпроса за приложимостта на чл. 20 ЗЗД вече е формирана задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК. И тъй като въззивното решение не е в отклонение от тази практика, касационното му обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 123 от 05.03.2013 г. по т. д. № 1538/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: