6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№197
София.03.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 4514/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник адвокат А. А., срещу решение № 335 от 24.06.2013 г. по т.д. № 310/2013 г. на Апелативен съд – П., Търговско отделение, в следните му части: в частта, с която е потвърдено решение № 606 от 16.11.2012 г. по т.д. № 480/2012 г. на Окръжен съд – Пловдив за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата 104 240 лв., представляваща цена на доставен, но незаплатен бетон по 12 броя фактури /надлежно конкретизирани/; в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част – за разликата над 22 441.46 лв. до 28 015.49 лв. е уважен този иск; в частта, с която е потвърдено допълнителното решение от 21.12.2012 г. за присъждане на законната лихва върху главницата от 104 240 лв., считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и в частта за присъдените по делото разноски.
В жалбата са инвокирани основанията по чл.281, т.3 ГПК, като са развити подробни фактически и правни доводи по всички обективно кумулативно съединени искове, предмет на спора. Претендира се отмяна на въззивното решение, с произтичащите от това последици.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси: „ 1. Следва ли въззивният съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 ГПК, като събере сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства; 2. Следва ли въззивният съд да даде на страната указания съобразно чл.146, ал.2 ГПК, когато счита, че определени твърдяни от нея факти не са били доказани в първоинстанционното производство; 3. относно цената на осъществените стокови престации и престации на услуги и за задължението на съда да назначи служебно вещо лице за изясняване на въпроса относно цената, при направено възражение; 4. Фактът, че има издадена фактура означава ли непременно, че е доставена стока или услуга и, че собствеността на стоката е прехвърлена на купувача и възникнало ли е данъчно събитие по смисъла на ЗДДС и 5. Дължи ли се обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, ако между страните са постигнати други договорки. По процесуалноправните въпроси касаторът твърди наличие на допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решения по гр.д. № 177/2010 г., ІІ г.о. на ВКС, решение по гр.д. № 587/2010 г., ІV г.о. и определение по гр.д. № 214/2010 г., ІV г.о. По третия въпрос касаторът счита, че решението на въззивния съд противоречи както на т.10 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, така и на решение по т.д. № 709/2008 г. , ВКС, ІІ т.о. и решение по т.д. № 864/2011 г. на АС- Пловдив. По четвъртия и петия правни въпроси се поддържа основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по гр.д. № 2640/2011 г. на РС- Плевен и съответно на решение по гр.д. № 799/2007 г. на РС- Кюстендил.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното осъдително решение по предявените от [фирма] обективно съединени искове, въззивният съд е приел за доказано сключването на валидни договори за покупко-продажба на определено количество бетон на посочената във фактурите цена, за транспорт на същия срещу определената цена и за полагането му с бетон помпи, също на отразената цена, оформени с дванадесет на брой фактури: фактура № 3603/03.09.2009 г., № 3646/21.09.2009 г., № 3648/21.09.2009 г., № 3694/02.10.2009 г., № 2787/28.10.2009 г., № 3785/28.10.2009 г., № 3880/21.11.2009 г., № 3834/10.11.2009 г., № 5169/08.03.2011 г., № 5177/11.03.2011 г., № 519018.03.2011 г. и № 3938/05.12.2009 г. Съобразено е съдържанието на тези първични счетоводни документи, /по които са извършени частични плащания/, осчетоводени и от двете дружества – страни в процеса, които са намерили отражение в документацията по ЗДДС, при упражнено от ответника право на приспадане на данъчен кредит, с извод, че по този начин материализираните във фактурите волеизявления са потвърдени и с оглед разпоредбите на чл.301 ТЗ. Заедно с това са преценени и представените в производството пред първата и въззивна инстанции експедиционни бележки, установяващи фактите, свързани с предаването и приемането на конкретните количества бетон. За неоснователни са счетени възраженията на ответното дружество, че експедиционните бележки не удостоверяват предаването на стоките, тъй като някои от тях са подписвани от лица без представителна власт, а други не са подписани. В тази насока въззивният съдебен състав е приел, че не се налага изследване кои лица са подписали експедиционните бележки от името на [фирма], тъй като са налице други доказателства, формиращи извод за приемането на описаното във фактурите количество стока, респ. за осъществяване на фактурираните превоз и приемане на полагането на бетона. Изложени са подробни правни доводи във връзка с упражненото от ответното дружество право на приспадане на данъчен кредит по чл.68 ЗДДС. Направен е и извод, че всяка една от двустранно подписаните фактури е издадена на дата, последваща датата на изготвяне на относимите към тях експедиционни бележки, като отразяването на съдържащата се във фактурите информация в счетоводството на ответника трябва да се приеме за признание, че описаното в тях количество бетон е получено, а услугите извършени.
Горните изводи са счетени за релевантни и към фактурите с № 5169/08.03.2011 г., № 5177 от 11.03.2011 г. и от 18.03.2011 г., към които са приложени експедиционни бележки с клиент – [фирма], по съображения, че с подписването и осчетоводяването на фактурите от ответника е изразена воля той да се задължи в полза на трето за спора лице/ с данни от ТР двете дружества да са свързани лица по см. на § 1, ал.2 ТЗ/.
Решаващият състав не е споделил доводите на ответника за завишаване на фактурираните цени на бетона. Показанията на свидетелката К. са счетени за недопустими, с оглед разпоредбата на чл.164 ГПК, а от друга страна е прието, че дори и да имало уговорка между страните за доставка на бетон на по-ниски цени или на съпоставими с цените на друг бетонов възел в [населено място], то тази уговорка е предхождала сключването на всеки един от обективираните във фактурите договори, преценявани с оглед разпоредбата на чл.20а ЗЗД и свободата на договаряне.
По отношение на акцесорните искови претенции за заплащане на обезщетения за забава, считано от издаване на всяка една от фактурите, въззивният съд е съобразил допуснатата от него и приета счетоводна експертиза, като е уважил тези искове в пълните им размери – общо за 28 015.49 лева.
По отношение на обезщетения за забавени плащания по част от фактурите е констатирано произнасяне от първата инстанция свръх петитум, обусловило частично обезсилване на първоинстанционното решение, в която част ищецът не е подал касационна жалба.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение. Съобразявайки тази тълкувателна практика следва да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно разглеждане на делото.
Процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на въззивния съд във връзка с доклада и по-конкретно с указанията към страните във връзка с попълване на делото с относими и необходими доказателства, както и с приложимостта на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК, са обосновани от касатора изцяло с твърдения за допуснати от въззивната инстанция нарушения на съдопроизводствени правила, което е недопустимо. От друга страна, видно от данните по делото е, че решаващият състав на АС-Пловдив се е произнесъл мотивирано по всички доказателствени искания на страните – въззивници /определение № 809 от закрито заседание на 15.03.2013 г./. В случая не са налице данни за допуснато отклонение както от задължителната практика на ВКС, така и от постановеното след подаване на касационната жалба ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС / т.1 и т.2/ относно задълженията на въззивния съд във връзка с доклада и неговите правомощия при произнасяне по спорното материално право.
Въпросът, свързан с приложението на чл.326, ал.2 ТЗ не съответства на основната предпоставка за допускане на обжалването, тъй като по него изобщо липсва произнасяне от въззивния съд. От друга страна, този въпрос е изведен от възражения на ответника/сега касатор/ във връзка с цената на бетона, които са отхвърлени като неоснователни от решаващия съдебен състав. Това е относимо и към въпрос № 5 за дължимостта на лихви в отношенията между търговци.
По въпроса, свързан с доказателственото значение на фактурата, отразена в счетоводството на ответника както и в дневниците за покупко-продажби и упражнено право на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС, за надлежно възникнало правоотношение между страните по договор за продажба/ услуги, въззивният съд е съобразил изцяло задължителната практика на ВКС. В решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 46/27.03.2008 г. по т.д. № 454/2008 г., решение № 42 от 15.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г., решение № 109 от 07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., решение № 166 от 17.01.2013 г. по т.д. № 636/2011 г., решение № 114 от 26.07.2013 г. по т.д. № 255/2012 г. и др. е налице произнасяне, че дори и при неподписана от купувача по договор за търговска продажба или от възложителя по договор за изработка, издадената от продавача/изпълнителя фактура може да послужи като доказателство за сключване на договора и за възникване на отразените във фактурата задължения, ако съдържа реквизити за съществените елементи на конкретната сделка, а отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, обективирани във фактурата. Наличието на задължителна практика /т.2 от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС/, с която е уеднаквена съществуваща до този момент противоречива практика на съдилищата, изключва приложението на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, а1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 335 от 24.06.2013 г. по т.д. № 310/2013 г. на Апелативен съд – П., Търговско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: