О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
Гр. София, 24.3.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ-ро отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
търговско дело № 2268/2016 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците Герджикови, чрез процесуалния пълномощник адв. Р. П., срещу решение № 205 от 23.06.2016 г. по в.т.д. № 277/2016 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено изцяло решение № 198 от 28.12.2015 г. по т.д. № 147/2013 г. на ОС – Пазарджик в обжалваната му част, с която е обявен за относително недействителен спрямо [фирма] /н/ обективираният в нот. акт № 153, том I, рег.№ 2171, д. № 119/2012 г. на Нотариус П.М., вписан с вх.№ 4825, акт 9, т. XX, д. № 1851/2012 г. на СВ – [населено място], договор за дарение, с който Г. Д. Г. и Е. Р. Г. са дарили на сина си А. Г. Г. поземлен имот, придобит в режим СИО, с идентификатор 55155.504.625 и адм. адрес – [населено място], [улица], целия с площ 743 кв.м., ведно с построените в него: сграда с идентификатор 55155.504.625.1, сграда с идентификатор 55155.504.625.2 и сграда с идентификатор 55155.504.625.3, относно ? ид.ч. от имота, при запазено пожизнено право на ползване на дарителите върху същия.
В касационната жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно поради наличието на всички предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли се за отмяната му, ведно с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси: 1.1 „От кой момент възниква вземането /придобива качеството на кредитор/ на ищеца по иска по чл. 135 ЗЗД, когато в отделно гражданско/търговско производство и след извършване на разпоредителната сделка на основание споразумение /ненаименуван договор/ между трети лица се е снабдил с изпълнителен лист по чл. 404, т.1, пр.2 ГПК и по силата на съдебно решение, влязло в сила също след извършване на разпоредителна сделка?“. 1.2. „Кой е приложимият закон /каква е правната квалификация/ – нормата на чл. 135, ал.1 или ал.3 ЗЗД, когато сделката на разпореждане с недвижим имот – дарение на низходящ, е сключена на 08.06.2012 г., а ищецът е станал кредитор на основание споразумение /ненаименуван договор/ между трети лица /чл.7 от споразумението от 12.04.2005 г., сключено между Г. Г. и [фирма]/ и по силата на ИЛ, издаден на осн. чл. 404, т.1, пр.2 ГПК на 26.07.2012 г. и съдебно решение от 02.07.2013 г. /по в.т.д. № 235/2013 на П./, влязло в сила на 26.11.2014 г.?“. Поддържат се допълнителните предпоставки по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на решение № 452 от 16.11.2011 г. по т.д. № 621/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 180 от 25.04.2015 г. по т.д. № 4157/2013 г. на ВКС, II т.о. и решение № 169 от 21.02.2011 г. по т.д. № 27/2010 г. на ВКС, II т.о. 2.1 „Следвало ли е първоинстанционният съд да определи изрично правната квалификация на спора по коя от двете хипотези на чл.135 ЗЗД /по ал.1 или ал.3/, а не само общо да приема, че е по чл.135 ЗЗД и от там да разпредели доказателствената тежест?“. 2.2. “Следвало ли е въззивният съд да се произнесе служебно по правна квалификация на първоинстанционния съд, с оглед произнасянето му по (не)предявен иск, т.е. с оглед (не)допустимостта на решението?“. Поддържа се допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр.д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – [фирма] /н/ [населено място], чрез пълномощниците адв. Р. и адв. Б., е представил отговор, в който поддържа, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл.283 ГПК, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил фактическите констатации на първата инстанция за извършено през 2012 г. дарствено разпореждане с имот, придобит в режим на СИО, в полза на низходящ /син/. Ищецът е кредитор на дарителя Г., видно от влязлото в сила решение по т.д.№ 141/2011 г. по описа на ПзОС, с вземане в размер на 191 683.72 лв., както и има други съдебно установени вземания. На следващо място въззивният съд е преценил, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по правилността му, с оглед нормата на чл.269 ГПК, е изложил следното:
Първата предпоставка за реализация на правото по чл.135 ЗЗД е вземането да е изискуемо, без значение какъв е неговият вид – парично или непарично. На второ място е необходимо действието, чиято отмяна се иска, да е увреждащо за кредитора, т.е. да създава пречки за удовлетворяване на вземането или да го затруднява. Самото увреждане трябва да е съзнавано от длъжника. В разпоредбата на чл. 135, ал.3 ЗЗД е предвидена отмяна и в случаите, когато към момента на извършване на действието вземането все още не е възникнало. В тази хипотеза законодателят е предвидил и допълнително изискване – сделката между длъжника и третото лице да е сключена с единствената цел кредиторът да бъде увреден. В този случай тежестта за доказване е на кредитора, тъй като тук не се прилага презумпцията по на чл. 135, ал.2 ЗЗД. Искът обаче не е основан на твърдения, попадащи в хипотезата на чл. 135 ал. 3 ЗЗД. Преценката за наличието на увреждане следва да се прави на база разпоредбата на чл. 133 ЗЗД, съгласно която цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него. От това следва, че всяко действие по разпореждане с това имущество следва да се третира като целящо да затрудни кредитора при удовлетворяване на вземането. От разпоредбата следва също, че кредиторът, при липса на доброволно изпълнение, е свободен в избора си по отношение вида на имуществото, към което да предприеме действия за удовлетворяване на своето вземане, т.е. при липсата на воля за изпълнение всяко действие на длъжника, водещо до намаляване на имуществото му, следва да се счита за затрудняващо възможността за удовлетворение. При формиране на извода за увреждане не следва да се преценява и дали е или не е налице друго имущество, което да покрива вземането на ищеца, тъй като от една страна при наличието на такова е логично дългът да се погаси доброволно, а от друга – в тези случаи винаги ще липсва яснота дали това друго имущество ще е налично към момента на принудителното изпълнение и каква ще е неговата стойност тогава. Освен това нормата на чл. 133 ЗЗД дава основание на неудовлетворения кредитор да иска да се запази в патримониума на длъжника всяко едно притежавано от него имущество в периода на съществуване на вземането. Въз основа на горните изводи въззивният съд е решил, че е налице увреждане, което, съобразено с липсата на оспорване в жалбата досежно наличието на другите елементи на фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД, налага обявяването за недействително на извършеното дарение до размера на ? ид.ч. от предмета му.
Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Въпросите по п.1, така, както са формулирани, са свързани с правилността на решението, тъй като са основани на конкретни факти по делото и тяхната преценка, с оглед становището на касаторите, че разпоредителната сделка е извършена в хипотезата на чл.135 ал.3 ЗЗД – преди възникване на вземането на ищеца, станало изискуемо едва след влизане в сила на осъдителното решение за сумата 191 683.72 лв., а не в хипотезата на чл.135 ал.1 ЗЗД, в която съдът се е произнесъл. Подобни оплаквания и твърдения не са били изложени във въззивната жалба, от пределите на която съдът е обвързан, на основание чл.269 изр.2 ГПК. Поради това в решението не е обсъждан наново въпросът за момента на възникване на вземането на ищеца, нито е правена коригираща преценка на качеството му на кредитор с изискуемо вземане, а са възпроизведени констатациите на първоинстанционния съд в тази насока. Що се отнася до правната квалификация на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, въззивният съд се е ръководил от основанията, заявени с исковата молба, за наличие на признати от съда вземания по Споразумение от 12.04.2005 г., сключено с ответника Г. Г., предмет на т.д.№ 141/2011 г. и др. дела. С оглед изложеното, въпросите не съответстват на основния селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото, т.е. да са част от предмета на спора и да са обусловили решаващата правна воля на съда, но не и правилността на изводите му.
Въпросите по п.2 са също свързани с правната квалификация на предявения иск, в аспекта на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, касаещи както допустимостта на обжалваното решение, така и разпределението на доказателствената тежест в процеса. Видно от изложеното по-горе, няма вероятност въззивният акт да е недопустим, като постановен по непредявен иск, в който случай касационният съд би бил длъжен и по свой почин да допусне обжалваното решение до касационна проверка. Що се отнася до тежестта на доказване, която съдът следва да разпредели с извършването на доклада по делото, съобразно чл. 146 ал. 2 ГПК, приложими са постановките на ТР № 1/2013 г. от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 2 от тълкувателното решение е изяснено, че въззивният съд няма служебни задължения относно доклада при липса на подобни оплаквания на страните, а такива възникват, ако той установи неправилно дадена правна квалификация от страна на първоинстанционния съд. В случая, както първоинстанционният, така и въззивният съд са разгледали именно спора, с който са били сезирани, на надлежното правно основание, като въззивното решение не противоречи на цитираната от касаторите задължителна съдебна практика. По тези съображения поставените по п.2 правни въпроси не могат да обосноват извод за уважаване на искането за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 205 от 23.06.2016 г. по в.т.д. № 277/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: