3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№197
гр. София, 03.04.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 11 март, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1544/19 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния представител на „“Джи-Би-Ем Холдинг“АД, ЕИК:[ЕИК] срещу решение №334 от 08.02.2019 г. по в.т.д. № 240/18 на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение на СГС, ТО, VI – 12 състав № 1239/27.06.2017 г., постановено по т. д. № 4239/2015 г., с което съдът е признал и допуснал до изпълнение арбитражно решение от 07.04.2015 г. по арбитражно дело № SСН 5365 на Международен арбитражен център Виена при Австрийската търговска камара, с което „ДЖИ – БИ – ЕМ ХОЛДИНГ“ АД е било осъдено да заплати на „АДВАНС МЕНИДЖМЪНТ ГМБХ“, вписано в ТР на Република Австрия, по ф. д. № 242236f сума в размер на 21 850, 37 евро разноски, както и по ЧКЖ в В ЧАСТТА, с която е оставена без уважение частна жалба на „ДЖИ – БИ – ЕМ – ХОЛДИНГ“ АД срещу определение № 5397/14.09.2017 г., постановено по същото търговско дело, с което е оставена без уважение молба на дружеството за изменение на Решение № 1239/27.06.2017 г. в частта за разноските.
Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон-чл. ІV и V от Нюйоркската конвенция и чл.119 ал.2 от КМЧП и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Твърди се също така, че въззивното решение е недопустимо като постановено по искова молба, към която не са приложени надлежно заверен от арбитражни съд, който го е постановил, препис от арбитражното решение (в оригинал или препис) удостоверение от арбитражния съд, че решението е влязло в сила, като тези два документа следва да бъдат заверени от Министерство на външните работи на Република България. Освен това с обжалваното решение е потвърдено решението на Софийски градски съд, с което се признава и допуска до изпълнение арбитражно решение, което е постановено при произнасяне свръхпетитум и по непредявен иск.
В допълнение към КЖ се прави искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по реда на чл.628 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и е постановено по неоценяем иск, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови решението си в цялост, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:
Представените от „АДВАНС МЕНИДЖМЪНТ ГМБХ“ пред първоинстанционния съд решение и удостоверение за влизане в сила отговарят на изискването на чл. 119, ал. 2 от КМЧП и без формална легализация от МВнР. Решението на арбитражния съд и удостоверението за влизане в сила са подписани от постановилия решението арбитър, чийто подпис е нотариално заверен от нотариус в Братислава, Словакия. Съобразно приетото от назначените по делото експертизи, подписът на нотариуса е положен ръчно с химикална паста, поради което следва да се
приеме, че заверката представлява оригинален документ. Нотариалната заверка попада в обхвата на чл. 10 от Договора между Народна Република България и Чехословашката Социалистическа Република за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, който запазва действието си съобразно предвиденото в чл. 70 от Регламент № 44/2001 г. на Съвета /отм./ и чл. 70 и 71 от Регламент 1215/12 г. на Европейския парламент и на Съвета. Следователно нотариалното удостоверяване, извършено от нотариус в Словакия не се нуждае от друга заверка. Освен това, в случая това удостоверяване е апостилирано по реда на Хагската конвенция за премахване изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Следователно, легализираща заверка на МВнР, съгласно чл. 119, ал. 2 от КМЧП, не е изискуема по отношение на процесното арбитражно решение.
Тъй като съдът не следи служебно за действителността на нотариалното удостоверяване, то може да бъде проверено само по възражение на ответника. Такова възражение е направено в открито съдебно заседание на 28.10.2016 г. и пренесено във въззивната жалба, но същото не е подкрепено с доказателства. Доколкото като решението е оригинален документ, не е необходима заверка, включително на всяка страница, че същото е идентично с оригинала. От изложеното следва, че всички предпоставки за допустимо заявяване на иска по чл. 51, ал. 3 ЗМТА са налице. Представени са оригинал на арбитражно решение, надлежно подписано заверено, че е влязло в сила. Отделно от това, е представено писмо от 19.09.2016 г., изходящо Генерален секретар на Международен арбитражен център Виена при Австрийската федерална икономическа камара, в което е посочено, че на 16.04.2014 г. магистър Р. П. е назначен за едноличен арбитър по арбитраж SСН-5365/СЕ. Представено е и арбитражното споразумение, подписано между страните, обосновало компетентността на Международен арбитражен център Виена при Австрийската федерална икономическа камара да възложи постановяването на процесното арбитражно решение.
Доколкото съдът следи служебно за надлежното упражняване на иск, то по всяко време на производството той може и следва да даде указание на ищеца за представяне на необходими за валидността на извършеното процесуално действие документи, в случая такива, предвидени в чл. 117 КМЧП и чл. III от Нюйоркската конвенция. Ето защо, неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя, че ищецът е представил писмени доказателства извън преклузивните срокове, предвидени в ГПК. Напротив, ищецът е представил доказателства в изпълнение на задължителни указания, дадени от СГС, във връзка с обезпечаване допустимостта на исковото производство.
Относно възражението от ответната страна, че не следва да бъде признавано и допускано изпълнение на арбитражното решение, тъй като същото противоречи на обществения ред въззивният съд е счел същото за неоснователно по следните съображения:
В процесното арбитражно решение са описани действията на страните и обстоятелството, че на всяка от тях е дадена възможност за становище – на 05.11.2014 г. е подадено възражение срещу иска, на 18.11.2014 г. от ищеца е изготвен отговор на възражение по иска, на 03.12.2014 г. е получено вторично възражение от ответника, а на 10.12.2014 г. – опровержение на ищеца. На 11.12.2014 г. страните са се договорили да не бъде провеждано устно изслушване и спорният въпрос да бъде решен въз основа на писмените заявления по иска и свързаните с тях документи. Следователно, за всяко процесуално действие страните са били предварително уведомявани от арбитъра, съответно всяка от тях е имала възможност да заяви становище по изявленията на насрещната. В текста на решението арбитърът е описал подробно изявленията на страните и събраните доказателства, като ги е коментирал.
Разпоредбата на чл. 121, ал. 1 КМЧП ограничава съда в производството по екзекватура да пререшава спора по същество. Преценката дали е налице нарушение на основополагащи принципи на правораздаването следва да бъде направена само от формална страна с оглед събраните по делото доказателства и извън преценката за правилност на арбитражното решение. От изложението на процесното арбитражно решение се установява, че „ДЖИ – БИ – ЕМ – ХОЛДИНГ“ АД е мотивирало искането си за осъждане на „АДВАНС МЕНИДЖМЪНТ ГМБХ“ с приложение на уговореното в чл. 21 от договор SOF-001/15.10.2007 г. Сочената клауза предвижда, че ако не се стигне до подписване на договор между „ДЖИ – БИ -ЕМ – ХОЛДИНГ“ АД и трето лице за продажба на 60 % от акциите на „СЕМЕНА ДОБРИЧ“ АД с посредничеството на „АДВАНС МЕНИДЖМЪНТ ГМБХ“ без каквато и да е вина на посредника и/или продавача, тогава посредникът се задължава да възстанови на продавача 50 % от размера на сумата, дадена като аванс съобразно уговореното в чл. 17 от договора. При тълкуване на разпоредбата, твърденията на страните и събраните доказателства артибитър е стигнал до извод, че не е налице соченото от ищеца вземане срещу ответника, тъй като не се установява хипотеза на безвиновно неизпълнение на възложеното на ответника задължение, съответно е преценил, че не е налице фактическия състав, посочен от ищеца, който да поражда неговото материално право. Въззивната инстанция е счела, че в случая става дума за преценка по същество относно наличието на твърдяното вземане и в това производство такава не може да бъде отново осъществявана, предвид забраната на чл. 121, ал. 1 КМЧП. С произнасянето си арбитърът не е осъществил нарушение на основен принцип от правопорядъка на Република България, накърнявайки диспозитивното начало, тъй като при предявяване на иск винаги се дължи проверка дали твърдяното от ищеца право произтича от сочените от него факти, каквато е направил в случая арбитърът. Тази преценка не излиза извън диспозитивното начало, тъй като не се стига до произнасяне извън заявеното, а до преценка дали е налице правопораждащият соченото от ищеца вземане фактически състав. При изнесените от страните фактически твърдения и доказателства арбитърът е преценил, че не е налице безвиновно поведение и възникване на право да бъде върната половината от дадения аванс на основание чл. 21 от договора. Ето защо, според съда, не се явява накърнен основен принцип на правовия ред, както твърди жалбоподателят.
При служебна проверка относно наличието на пречката, предвидена в чл. V, т. 2, б. „А“ от Нюйоркската конвенция – дали спорът между страните е арбитруем съгласно българското законодателство е взето в предвид, че страните са търговци и са обвързани от търговска сделка като спорът между тях е за наличието на имуществено право в полза на „ДЖИ – БИ – ЕМ – ХОЛДИНГ“ АД и следователно не са налице изключенията, предвидени в чл. 19, ал. 1 ГПК: спорът между тях е арбитруем и следователно: допустимо е уговорена арбитражна клауза в процесния договор.
В заключение, на база изложеното е прието, че предявеният иск с правно основание чл. 51, ал. 3 от ЗМТА. вр. с чл. III от Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, вр. с чл. 117 – 122 Кодекса на международното частно право за признаване и допускане до изпълнение на решение на Международния арбитражен съд на икономическата камара в Австрия по дело № 8СН 5365, постановено на 07.04.2015 г., с което ответникът „ДЖИ – БИ – ЕМ -ХОЛДИНГ“ АД е бил осъден да заплати на „АДВАНС МЕНИДЖМЪНТ ГМБХ“ сума в размер на 21 850, 37 евро, представляваща съдебни разходи, се явява основателен и следва да бъде уважен.
По частната жалба срещу произнасянето от страна на първоинстанционния съд по реда на чл.248 ГПК, въззивният съд е намерил за установено следното:
Действително, според чл. 25 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение в производство по екзекватура е 300 лв., но с оглед високата степен на правна сложност, множеството възражения, срещу които ищецът е следвало да се брани, както и проведените десет открити съдебни заседания съдът приема, че възнаграждението не се явява прекомерно, съответно не следва да бъде намалявано. Следователно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно.
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.
По отношение на релевираните като правни въпроси от значение за спора, по които касаторът претендира да се допусне касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав на ВКС, намира следното:
В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК се навеждат се следните въпроси:
1. Следи ли служебно въззивният съд за допустимостта на обжалваното решение?
2. Какъв е порокът на въззивно решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение, с което се признава и допуска до изпълнение чуждестранно арбитражно решение, което не отговаря на изискванията за заверка и не е придружено от необходимите документи?“ – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по чл. 280, ал. 2 от ГПК, при условие на евентуалност – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК.
3. Какъв е порокът на съдебно решение, което признава и допуска до изпълнение арбитражно решение, постановено при нарушение на принципа на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, при условие на евентуалност чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Тези три въпроса се предпоставят от процесуални пропуски на въззивният съд, каквито, видно от изложеното по-горе не се констатират: в обжалвания акт :изложени са подробни съображения в мотивите, защо искът за екзекватура е допустим, анализирани са предпоставките за неговата основателност и е счетено, че арбитражното решение не е постановено в нарушение на диспозитивното начало в процеса. Ето защо тези въпроси са без значение за изхода по спора.
4. Имат ли право юридически лица, търговски дружества да се ползват от закрилата на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС пред българския съд?“ – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при условие на евентуалност – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при условие па евентуалност чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
5. Длъжен ли е българският съд да се произнесе по твърденията на страните относно нарушенията на правата и свободите, гарантирани от ЕКЗПЧОС и протоколите към нея.
Въпроси под №№ 4 и 5 не биха се отразили на крайния изход по спора за екзекватура, доколкото предпоставките за уважаването му са уредени в чл. 119, ал. 2 от КМЧП и чл. III от Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения и съдът е счел,че същите са изпълнени. Изложените в мотивите допълнителни съображения за неприлагане на ЕКЗПЧОС са в отговор на доводите и възраженията на ответната страна, но не са решаващи за спора.
6.Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона
7. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да излага собствени мотиви.
8. Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение па задължението му за мотивиране на съдебните актове?
За тези въпроси важи същото, изложено от настоящия състав на ВКС за първите три въпроса.
9. Задължен ли е въззивният съд при направено във въззивната жалба оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствсните правила от първоинстанционния съд във връзка с доклада, да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия.
В случая въззивният съд се е позовал на т. 2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС , според която задължителна тълкувателна практика, въззивният съд не прави доклад по делото, а само дължи даване на указания относно възможността на страната да ангажира доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради непълнота, отсъствие или неточност на доклада като е счел, че оплакванията в тази насока от страна на въззивника са неоснователни. Следователно решаващият съдебен състав е действал съобразно цитираното ТР по приложението на процесуалния закон и липсва основание за допускане на касация. Преценката за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба е относима към правилността, а не към основанията за допускане на касация.
10. Длъжен ли е въззивният съд в производството по екзекватура да установи съдържанието на чуждото право.
Въззивният съд е установил същото, видно от изложеното в мотивите- т.е отново въпросът се предпоставя от пропуск на съда, какъвто не е налице, поради което не се явява обуславящ изхода по конкретния спор.
11. Какъв е порокът на съдебно решение, с което се признава и допуска до изпълнение чуждестранно арбитражно решение, което противоречи на обществения ред на Република България.
Изложени са подробни съображения в мотивите на обжалвания акт за това, защо се приема точно обратното.
12. На ищеца или на ответника в производството по екзскватура е доказателствената тежест да докаже, че представеният препис от арбитражно решение е надлежно заверен и че отговаря на изискванията на чл. IV, т. 1, б. „б“ от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения.
13. Изисква ли разпоредбата на чл. IV, ал. 1, б. „а“ от Конвенцията за признаване н изпълнение па чуждестранни арбитражни решения, представеното към молбата за екзекватура арбитражно решение (дори с оригинален подпис на арбитър) да има заверка от секретаря на арбитражния съд, че същото представлява заверено копие от оригинала на решението, който се намира по арбитражното дело. 14.Изисква ли разпоредбата на чл. IV, ал. 1, б. „а“ от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, представеното към молбата за екзекватура арбитражно решение (дори с оригинален подпис па арбитър) към заверката от секретаря на арбитражния съд да има и подпис от името на председателя на съответната Търговска камара и необходимо ли е върху арбитражното решение да бъде поставен и печат на Търговската камара? Необходимо ли е към така завереното арбитражно решение да бъде представено удостоверение – апостил, което да удостоверява подписа и качеството па председателя на съответната Търговска камара?“ – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (при условие на евентуалност – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
15 . Необходимо ли е, за да бъде уважена молбата за екзекватура, към чуждестранното арбитражно решение да се прилага удостоверение от арбитражния съд, че същото е влязло в сила и че подлежи на изпълнение.
Въпроси под №№12-15 не са относими към настоящия спор, доколкото по делото е изпратена и приета цялата оригинална документация, съдържаща се в арбитражното дело, която се съхранява в касата на съда, ведно със съответното придружително писмо с печати от арбитражния орган.
16. Може ли да послужи като валидно изпълнително основание арбитражно решение, постановено от арбитражен съд в една държава, което е представено в производство по екзекватура във втора държава н е с нотариална заверка, която не е за вярност с оригинала, от нотариус на трета държава
17 . Необходимо ли е чуждестранното арбитражно решение, чието признаване и допускане до изпълнение се иска в производството но екзекватура, да е заверено за вярност с оригинала от нотариус в държавата по произход? Какви са последиците, ако заверката не е за вярност с оригинала и е извършена от нотариус от трета държава, различна от държавата па постановяване на арбитражното решение и от тази, в която се иска неговото признаване и изпълнение.
Въпросите под №№16-17 не са обусловили изхода по спора, доколкото не са били надлежно релевирани като доводи и възражения в инстанциите по същество на спора и въззивният съд не е постановил правораздавателната си воля въз основа на техните отговори. Не е допустимо поставянето им за пръв път пред касационната инстанция.
18. Длъжен ли е арбитражният съд да се произнася в пределите на исканията на страните?
Този въпрос се отнася до правилността на арбитражното решение, а не до допускане до касация нвна въззивното решение в спора по екзекватура.
Отчитайки изложеното следва да се приеме, че отговорите на поставените от касатора въпроси не биха се отразили на крайния изход на спора.
Като основанията за очевидна неправилност се сочат следните оплаквания:
Въззивният съд е отказал да събира доказателства за съдържанието на австрийското право и обявил делото за решаване, преди същото да е било изяснено от фактическа страна; въззивният съд е нарушил задължението си да даде указания на дружеството- доверител какви факти и обстоятелства следва да доказва във връзка с допуснатите от първоиистанционния съд нарушения при извършването на доклада по делото; въззивният съд е приел, че публичен характер на чуждестранно арбитражно решение може да бъде придаден от нотариус от трета страна, не от държавата, в която е постановено решението и при това без заверка за вярност с оригинала на решението, който остава по арбитражното дело; въззивният съд не е взел предвид липсата на надлежно издадено удостоверение, че арбитражното решение е окончателно и подлежи на изпълнение; съдът не е взел предвид, че арбитражното решение е постановено при нарушение на обществения ред нарушението на състезателното начало, на диспозитивното начало н на равенството иа страните. Решението е очевидно неправилно и защото е явно необосновано. То е постановено при нарушение на правилата на формалната логика. То е постановено в нарушение на основните начала на гражданския процес – за диспозитивното начало, състезателното начало, правилата за събиране на доказателства и др.
За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в чл.280 ал.2 ГПК е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт , с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти.
Изложените оплаквания не притежават качеството очевидност-във всички случаи се изисква нова преценка на релевантните факти, въз основа проверка на събраните доказателства. Отделен е въпросът, че част от оплакванията касаят произнасянето на арбитражния орган, а не обжалваното въззивно решение по спора за екзекватура.
От гореизложеното следва,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване,нито съгласно чл.280 ал.2 ГПК, нито по чл.280 ал.1 ГПК
По делото е депозирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз с подробно развити в него въпроси от страна на касатора с искане за спиране на касационното производство.
Произнасянето по тези искания предполага допуснато по реда на чл.288 ГПК касационно обжалване и висящност на спора по самите основания за касация. Само в рамките на производството по същество на касационната жалба , ВКС би могъл да преценява, дали правилното решаване на спора се нуждае от тълкуване на съответната разпоредба от правото на ЕС, с оглед нейното прилагане за конкретния спор, съответно: от съдържанието и приложението в случая на определен акт на органите на ЕС. Следователно, при недопускане на касационно обжалване, искането по чл.629 ГПК следва да се остави без уважение.
По отношение на ЧКЖ срещу въззивното решение В ЧАСТТА, с която е оставена без уважение частна жалба на „ДЖИ – БИ – ЕМ – ХОЛДИНГ“ АД срещу определение № 5397/14.09.2017 г., постановено по същото търговско дело, с което е оставена без уважение молба на дружеството за изменение на Решение № 1239/27.06.2017 г. в частта за разноските се навеждат като правни въпроси, които се свеждат до критериите за редуциране на размера на възнаграждението за процесуално представителство на страната в процеса във връзка с направено възражение по чл.78 ал.5 ГПК. Позовава се на противоречие по този въпрос със задължителната тълкувателна практика на ВК-т.3 от ТР №6/06.11.2013 г. по тълк.д. №6/12, според която съдът е свободен да намали възнаграждението до предвидения в Наредба №1/2004 г. размер.Подобно противоречие, обаче, липсва, тъй като , нито в законовия текст, нито в цит. наредба има задължение за съда да стори това. Напротив: това е предоставено в зависимост изключително от преценката на съда, като критериите за това са действителната фактическа и правна сложност на конкретния правен спор. В случая, като се е ръководил изцяло от тези критерии, съдът се е произнесъл напълно в съответствие с цитираното ТР и следователно не е налице основание за допускане на касация.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС,Второ т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №334 от 08.02.2019 г. по в.т.д. № 240/18 на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение на СГС, ТО, VI – 12 състав № 1239/27.06.2017 г., постановено по т. д. № 4239/2015 г..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №334 от 08.02.2019 г. по в.т.д. № 240/18 на Софийски апелативен съд В ЧАСТТА, с която е оставена без уважение частна жалба на „ДЖИ – БИ – ЕМ – ХОЛДИНГ“ АД срещу определение № 5397/14.09.2017 г., постановено по същото търговско дело, с което е оставена без уважение молба за изменение на първоинстанционното решение. в частта за разноските
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.