2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
гр. София, 09 март 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3340 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Л. Е. М. срещу решение № 2639/20.04.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 9912/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното възивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред СГС, част – решение от 09.06.2016 г. по гр. дело № 67752/2014 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1, и чл. 213, ал. 2 от КТ – за отмяна като незаконно на дисциплинарното ? уволнение, извършено със заповед № 1067/20.10.2014 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, за възстановяване на заеманата до уволнението ? длъжност „машинен оператор обработка на тютюн” при ответното дружество, за осъждане на последното да ? заплати сумата 10 668 лв. – обезщетение за оставането ? без работа поради уволнението през периода 20.10.2014 г. – 20.04.2015 г., както и на сумата 14 224 лв. – обезщетение за незаконно недопускане до работа през периода 31.01.2014 г. – 20.10.2014 г., ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 08.12.2014 г. до окончателното им изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) налице ли е валидно прекратяване на трудовия договор между работодател, и работник или служител, по отношение на който не е изпълнено изискването на чл. 62, ал. 3 от КТ; това неизпълнение на работодателя и липсата на изпратено уведомление в продължение на две години, докато трае съдебният процес по оспорване на незаконно уволнение, представлява ли признание от страна на работодателя, че трудовият договор не е прекратен законосъобразно; 2) налице ли е необходимост работникът или служителят да докаже, че не е бил допускан до работа за целия период, или е достатъчно да докаже, че не е бил допуснат веднъж до работното си място; 3) необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ищеца води ли до неправилност на въззивното решение и основание ли е за неговата отмяна; 4) съществува ли забрана, въз основа на показанията на свидетели, които са роднини на ищеца, да бъдат приети за установени факти, въз основа на техните свидетелски показания; и 5) следва ли решаващият съд да обсъди показанията и на двете групи свидетели, разпитани по делото, и следва ли да извърши преценка на достоверността им подробно в решението си. По отношение на първите два правни въпроса жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по тях няма произнасяне от ВКС. По отношение на останалите три правни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие, както следва: третия въпрос – с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, четвъртия въпрос – с решение № 131/12.04.2013 г. по гр. дело № 1/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и петия въпрос – с решение № 194/02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 48/14.05.2012 г. по гр. дело № 447/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 176/28.05.2011 г. по гр. дело № 759/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС.
Ответното [фирма] в отговора си излага становище и съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Въз основа писмените доказателства по делото е приел за установено, че страните са били в безсрочно трудово правоотношение, по което жалбоподателката-ищца е заемала процесната длъжност „машинен оператор обработка на тютюн”, като трудовият ? договор е прекратен с процесната заповед № 1067/20.10.2014 г., с която ? е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“ за нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 1, пр. 2, във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, а именно – неявяване на работа през периода 01.09.2014 г. – 08.09.2014 г., без да е предупредила работодателя и без да е представила оправдателен документ за отсъствието си. СГС е установил, че данни за нарушението се съдържат както в самата заповед, така и в неоспорените от ищцата, докладна записка от 09.09.2014 г. и протоколи от 17.09.2014 г. и 29.09.2014 г., с оглед на което е приел, че заповедта е мотивирана съгласно изискванията на чл. 195 от КТ – индивидуализираща обективните и субективните признаци на нарушението. Въззивният съд е приел и че наказанието е наложено в рамките на преклузивните срокове по чл. 194 от КТ, както и че е спазено изискването на чл. 193 от КТ – работодателят е изискал обяснения от ищцата преди налагане на наказанието – с писмо от 15.09.2014 г., получено срещу подпис от нея на 17.09.2014 г. СГС е споделил изводите на първоинстанционния съд, че от съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства по делото категорично се установява, че през периода 01.09.2014 г. – 08.09.2014 г. ищцата не се е явила на работа, което тя не оспорва, като не е представила оправдателен документ за отсъствието си, с което си поведение тя е осъществила състава на дисциплинарното нарушение по чл. 187, т. 1, пр. 2, във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, за което е предвидено дисциплинарното наказание „уволнение“. Въззивният съд е изложил самостоятелни съображения по чл. 189, ал. 1 от КТ, въз основа на които е приел и че в конкретния случай това наказание е съответно на извършеното от ищцата нарушение. Във връзка с това и с иска за недопускане до работа, СГС е извършил и самостоятелна преценка на събраните по делото свидетелски показания. Кредитирал е показанията на разпитаните като свидетели, двама служители на длъжност „охранител“ при ответното дружество, които са били дежурни на посочените от ищцата дати (17.02.2014 г., 10.03.2014 г., 28.03.2014 г., 07.04.2014 г., 22.04.2014 г., 15.07.2014 г., 21.07.2014 г., 08.08.2014 г. 22.08.2014 г. и 02.09.2014 г.), за които дати тя твърди по делото, че се явявала на работа и не била допусната да изпълнява трудовите си функции, като тези двама свидетели са категорични, че на тези дати тя не е идвала на пропускателния пункт нито сама, нито с придружител, както и че не са имали инструкции от работодателя да не я допускат до работното ? място; единият от тези свидетели е заявил, че е видял за последно ищцата на 31.01.2014 г. вечерта, на излизане от работа, когато тя е била заловена, че изнася цигари от предприятието. Въззивният съд е обсъдил и показанията на разпитаните като свидетели, съпруг и майка на ищцата, които са заявили, че са я придружавали на посочените дати и тя не била допускана от охраната на предприятието да влезе в него, като свидетелката е посочила, че не са търсили съдействие от ръководството на предприятието. СГС е намерил, че преценени по реда на чл. 172 от ГПК, тези показания на роднините на ищцата не кореспондират с останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства, отчел е и възможната заинтересованост на тези свидетели, и при прилагане разпределението на доказателствената тежест е приел за неосъществил се факта на незаконно недопускане от работодателя на ищцата да изпълнява работата си, докато е била в трудово правоотношение с ответника.
С така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил последните три процесуалноправни въпроса в изложението на жалбоподателката (доколкото може да се приеме че те имат характера на такива въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК), не в противоречие, а в съответствие с посочените от нея решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
В съответствие с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, градският съд, освен че е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, а и именно като въззивна инстанция – такава по съществото на спора, е обсъдил и е изложил конкретни фактически констатации и правни съображения по всички своевременно наведени с исковата молба и допълнителното становище към нея, доводи и възражения за незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение на ищцата и по иска ? по чл. 213, ал. 2 от КТ – че не са ? били взети обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, че наказанието ? не било съобразено с тежестта на нарушението съгласно чл. 189 от КТ и че не било наложено в сроковете по чл. 194 от КТ, както и че тя не била извършила нарушението „неявяване на работа“, тъй като била незаконно недопускана да работа. Освен това, третият въпрос в изложението на жалбоподателката (необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ищеца води ли до неправилност на въззивното решение и основание ли е за неговата отмяна) е некоректно поставен – формулирано е във въпросителна форма общо оплакване за неправилност на въззивното решение, по което касационната инстанция се произнася с решение по чл. 290 от ГПК, а не с определението си по чл. 288 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
По подобен начин, некоректно е формулиран и следващият процесуалноправен въпрос (съществува ли забрана, въз основа на показанията на свидетели, които са роднини на ищеца, да бъдат приети за установени факти, въз основа на техните свидетелски показания), тъй като в мотивите към обжалваното решение въззивният съд нито е приемал, че има, нито е прилагал такава „забрана“. Напротив – в съответствие с останалите четири решения на ВКС, посочени от жалбоподателката, СГС е разрешил петия процесуалноправен въпрос, като е обсъдил показанията на всяка една от двете групи свидетели по делото, които си противоречат, и е изложил обосновани съображения, защо не кредитира по реда на чл. 172 от ГПК показанията на свидетелите, посочени от ищцата.
Първите два правни въпроса в изложението на жалбоподателката, нито са обсъждани, нито са стояли за обсъждане пред въззивния съд, поради което те не са обуславящи правните му изводи в обжалваното решение и са без значение за изхода на материалноправния спор по делото. Освен това тези два правни въпроса не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 от КТ за уведомяване на НАП има чисто административен и информативен характер, и е последващо, съответно – сключването, изменението и прекратяването на трудовия договор, поради което (не)изпълнението на това задължение очевидно няма никакво отношение към валидността на трудовия договор или неговото изменение, нито към законосъобразността на неговото прекратяване (в този смисъл са и решение № 81/25.02.2011 г. по гр. дело № 930/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 218/05.07.2011 г. по гр. дело № 775/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС). Съгласно приетото в решение № 191/04.05.2011 г. по гр. дело № 656/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (и посочените в него три други решения на ВКС), за основателността на исковете за обезщетения за незаконно недопускане до работа е достатъчно работникът/служителят да докаже, че не е бил допуснат веднъж до работа. Това в случая по настоящото дело, обаче е без никакво значение, тъй като въззивният съд е приел за недоказано, твърдяното от жалбоподателката-ищца явяване на работа, на нито една от посочените от нея дати.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2639/20.04.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 9912/2016 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: