5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 198
гр. София, 12.03.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2987 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № по регистъра на СОС /Софийски окръжен съд/ – 3875/09.05.2019 г. на „Вуков Транспорт“ ЕООД, гр. Самоков против решение № 96 от 20.03.2019 г. по гр. дело № 105/2019 година на СОС, първи въззивен граждански състав.
Ответникът – И. К. И. не е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила от въззивника, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което следва да се приеме, че е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
Състав на СОС е уважил искове, предявени от И. К. И. против „Вуков Транспорт“ ЕООД, гр. Самоков, както следва: иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на заповед № 1/10.04.2018 г. на „Вуков Транспорт“ ЕООД, гр. Самоков за прекратяване на трудов договор с И. К. И. на основание чл. 71, ал. 1 КТ; иск за признаване за установено, че трудовият договор между И. К. И. и „Вуков Транспорт“ ЕООД, гр. Самоков е прекратен по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ; иск за заплащане на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на сумата 539.55 лв., ведно със законната лихва от 03.10.2018 г. до окончателното изплащане. За това е потвърдил решение № 198 от 13.12.2018 г. по гр. дело № 1052/2018 г. на СРС /Самоковски районен съд/, ІІІ състав, постановено по посочените искове, включително в частта, с която първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати на ищеца 405 лв., разноски, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 210 лв., държавна такса и сумата 70 лв., разноски. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, въззивният съд е приел, че трудовият договор няма клауза за изпитване, поради което незаконосъобразно работодателят е уволнил работника по реда на чл. 71 КТ. Изводът е мотивиран след преценка на установените факти, а като такива решаващият състав е приел наличието на два екземпляра от процесния договор, разминаване в съдържанията им (констатацията в мотивите е, че в екземпляра на работодателя, след изписване на правното основание – „чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ“ има ръкописна добавка на ръка – „и чл. 70 КТ“, както и добавка „до 25 число“). Изложено е, че оспорване съдържанието на трудовия договор засяга верността на представения от ищеца договор, която стои извън въпросите за автентичност и истинност, свързани единствено с авторството на материализираното изявление. Развити са съображения, съгласно които доказването засяга съдържанието на частен документ, което не може да се установи със свидетелки показания, предвид забраната за допускането им, уредена в чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Съдът е приложил чл. 178, ал. 2, изр. първо ГПК и е оценил доказателствената сила на документа с оглед на всички обстоятелства по делото, а именно мотивирал е извод, че страните са постигнали съгласие само относно съвпадащите по съдържание клаузи, като ръкописната добавка „ и чл. 70 КТ“ не изразява действителната им воля. Разгледан е и другият документ – акт за встъпване в длъжност, като е прието, че в него също ръкописно е добавено – „на основание чл. 67, т. 1 и чл. 70 КТ“. Отразено е, че в трудовия договор не е посочен срока по чл. 70 КТ и това обстоятелство е тълкувано от съдебния състав като още една индиция, че уговорка по чл. 70 КТ изначално липсва. Оплакването не въззивника за необсъждане на свидетелските показания от районния съд е отхвърлено с мотива, че те са недопустими за обстоятелството, за което е поискано изслушване на свидетел, а и не допринасят за изясняване на спорния въпрос, дали трудовият договор е бил сключен с уговорка за изпитване. По иска с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че ищецът е уведомил ответника, че прекратява договора по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, като последният от своя страна е съобщил на ищеца, че считано от 11.04.2018 г. ще бъде освободен от работа. В съответствие с практика на ВКС, цитирана в решението е аргументирано разбирането, че трудовото правоотношение се счита прекратено по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от момента на получаване от работодателя на писменото предизвестие и този правен резултат не е обусловен от настъпване на фактите, формиращи основанието за преустановяване на договорноправната връзка. Съдът е обосновал извод за доказване на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, въз основа на процесното уведомление на работодателя до ищеца, съдържащо данни за неизплатени дължими трудови възнаграждения, както и е анализирал счетоводната експертиза, отразяваща дължими суми – 534.64 лв. до края на месец февруари 2018 г., от които са изплатени 500 лв., 2240.50 лв. за месец март, от които са изплатени 1500 лв., разликите за месеците февруари и март и заплатата за месец април, които са заплатени на 02.05.2018 г.; по иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че предвид изводите за основателност на иска по чл. 357, ал. 1 КТ, работодателят дължи обезщетение, което е установено по размер от счетоводната експертиза и е присъдил сумата 539.55 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва: „Представеният и оспорен препис на трудовия договор от ищеца, но непредставен в оригинал, следва ли да се обсъжда като годно писмено доказателство по делото и въз основа на него съдът да приеме, каква е била действителната вола на страните при сключване на трудовото правоотношение между работодателя и работника по отношение на срока на договора и срока за изплащане на трудовото възнаграждение?“. Касаторът не мотивира твърдението си за противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС. Доводи в тази насока в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са отразени, като са цитирани решения на състави на ВКС, без да се съпоставят разрешенията им с изводите на окръжния съд. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 година на ОСГКТК на ВКС, изложението към касационната жалба трябва да съдържа правен въпрос, формиращ общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и мотивиране на допълнителни основания. В настоящия случай допълнително основание е чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но то не е мотивирано. Оплакванията в касационната жалба за кредитиране от въззивната инстанция на преписа на процесния трудов договор, представен от ищеца са основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се обсъждат в настоящето производство, а мотивиране на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва. Въпросът на касатора не е съобразен с изводите на въззивния съд, тъй като се отнася до автентичността на частен документ, а съображенията, с които е аргументирано разбирането на съда за съществуването на трудово правоотношение между страните по чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ се отнасят до верността на сключения договор. Когато правният въпрос не е изведен от решаващи мотиви на съда /в случая има за предмет друга правна категория – автентичност на частен документ/, същият няма правно значение за селектиране на касационната жалба. Само на това основание, съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, касационен контрол не се допуска, поради което настоящата инстанция приема, че липсват предпоставки за разглеждане на жалбата по същество. Друг аргумент, обуславящ горното разрешение е липсата на противоречие по идентични въпроси, което да произтича от разрешения на въззивния съд, направени в отклонение от приложената практика на състави на ВКС. В изброените касационни решения /по гр. дела №№ 890/2018 г., ІV г.о., 5665/2013 г., ІІІ г.о., 1992/2013 г., ІІ г.о., 1050/2012 г., ІV г.о., 662/2012 г., ІІ г.о., 325/2010 г., ІІ т.о., 73/2010 г., І т.о./ се третира въпрос за автентичността на документи, когато не е представен оригинала, който няма отношение към въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд. В настоящето дело, въззивният съд е указал на ответника по исковете да докаже твърдението си за наличието на трудово правоотношение по чл. 70, ал. 1 КТ, но последният не е установил твърдението си – поисканото доказателство, разпит на свидетел, е отхвърлено от съдебната инстанция като недопустимо, предвид забраната, съдържаща се в чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК и съставът е приложил чл. 178, ал. 2, изр. първо ГПК. По посочените разрешения, касаторът не е поставил правни въпроси, поради което не е обосновал предпоставките, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставен е въпросът – „И следва ли съдът да не кредитира приети като доказателства по делото и неоспорени от другата страна трудов договор и акт за встъпване в длъжност на работника, които не са били оспорени от ищеца?“. Този въпрос е по съществото на спора, тъй като се отнася до възприемане на фактическата обстановка и обсъждане на събраните доказателства, като съгласно т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС не съставлява общо основание и за това няма правно значение за селектиране на касационната жалба. Несъответстващо на процесуалните действия на ищеца е и отразеното в него обстоятелство, че екземплярите от трудовия договор и акт за встъпване в длъжност на работника, представени от ответника, не са оспорени от ищеца. Хипотезата, обективирана във въпроса, като неотговаряща на процесуалните действия на страната по делото, респективно на правните разрешения на въззивния съд не релевира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо по цитирания въпрос не е налице основание за допускане на касационен контрол.
Въпросите, поддържани на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани, както следва: „2/Основателна ли е претенцията на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, при условие, че незначителна част от трудовото възнаграждение не е било изплатено на датата за плащане – 25 – то число на месеца, следващ месеца на положения труд?“ ; „3/ Представлява ли закъснение на изплащането на трудово възнаграждение за съответния месец, ако е направено предварително плащане в предходния месец и на падежа за месеца се изплати разликата до пълния размер на възнаграждението на работника?„ ; „4/ Приложим ли е чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ при закъснение на изплащане на командировъчни пари, които не са част от трудовото възнаграждение на лицето договорено с трудовия договор и при условие, че работника не е представил отчет за командировката?“. Тези въпроси не са общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са фактически, отнасят се до възприемане на фактическата обстановка, а не са изведени от решаващи изводи на въззивния съд. Освен това касаторът не е съобразил отразените в т. 4 от ТР на ОСГКТК на ВКС разяснения относно изискванията за обосноваване наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се аргументира основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, страната трябва да се позове на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или да обоснове наличието на съдебна практика, нуждаеща се от промяна, вследствие изменението на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика да аргументира необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от нея разпоредби, когато поддържа, че съдържащата се в тях правна уредба е непълна, неясна или противоречива. Мотивиране на основанието не е реализирано с поставяне на въпроси, по които са формирани решаващи изводи на въззивния съд и с обосноваване на допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е съобразил при изготвяне на изложението разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. За това и по тази част от изложението не следва да се допусне касационно обжалване.
Въз основа на горните съображения, следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези мотиви, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 96 от 20.03.2019 г. по гр. дело № 105/2019 г. на Софийски окръжен съд, първи въззивен граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: