О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
гр. София, 26.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2268 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], [населено място] , чрез пълномощника адв. В. В. срещу решение № 122/08.04.2015 г. по в.т.д. № 41/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 118 от 26.11.2014 год., постановено по т.д. № 118/2013 год. по описа на Окръжен съд – [населено място], с което е признато за установено по отношение на Г. М. А., съществуването на вземания на касатора, за които са издадени: Заповед № 551 от 06.06.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и Изпълнителен лист от 06.06.2013 год. и двете по ч.гр.д. № 837/2013 год. по описа на Районен съд-Димитровград, произтичащи от договор за банков кредит „Бизнес револвираща линия“ № BL 733 от 02.03.2006 год., сключен между банката и ответницата, упражняваща търговска дейност като едноличен търговец с наименование „Вимонд – Г. А.“ и вместо това е постановено отхвърляне на предявения от касатора против Г. М. А. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване, че банката има вземане против лицето, произтичащо от Заповед № 551 от 06.06.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист от 06.06.2013 год., издадени по ч.гр.д. № 837/2013 год. по описа на Районен съд – Димитровград, произтичащи от договор за банков кредит „Бизнес револвираща линия“ № BL 733 от 02.03.2006 год., сключен между банката и Г. М. А., упражняваща търговска дейност като едноличен търговец с наименование „Вимонд – Г. А.“ както следва: главница в размер на 140 050.88 лева, дължима за периода 21.08.2012 год. – 03.06.2013 год. ; договорна лихва в размер на 27 481.68 лева, дължима за периода 21.03.2012 – 03.06.2013 год. ; такси на банката в размер на 1 158.96 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.06.2013 год. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията – Г. М. А., чрез особения представител адв.В. З. оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за особен представител.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да отхвърли предявеният иск по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел, че страните са сключили договор за банков кредит тип „Бизнес револвираща линия“ № BL 733 от 02.03.2006 год., по който кредитополучателката е ползвала паричен ресурс за своите търговски цели, изменян в насока размер, срокове за погасяване, преоформяне на просрочени погасителни вноски с последващи анекси. П. е намерил, че поради допуснатите просрочия от страна на длъжника, а именно пет вноски за договорни лихви, дължими за периода 21.03.2012 год. – 21.07.2012 год. и четири вноски за главници, дължими за периода 21.08.2012 год. – 21.11.2012 год. и на основание чл. 25, б. „г“ и чл. 26, б. „в“ от процесния договор за банков кредит, във връзка с чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, като е изпратила уведомление за това на кредитополучателя. Въззивната инстанция е изложила съображения, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения негов остатък за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора. В дадения случай апелативният съд е приел, че касаторът е изпратил писмена покана до длъжника за доброволно погасяване на натрупания дълг, съдържаща и предупреждение със значение на обявяване от страна на банката на кредита за предсрочно изискуем, ако не се плати така посочения дълг в определения с поканата срок. П. е разгледал начина на осъществяване на връчване на цитираното уведомление до Г. А.- чрез куриерска фирма, която е посетила посочения адрес на кредитополучателката, но тъй като не е открила същата връща писмото-пратка в клона на банката, без да са удостоверени факти, че адресатът е бил търсен няколкократно, за да му бъде връчено лично писмото, респ. да е било търсено връчване на друго лице, което е съгласно да го приеме. Въззивната инстанция е акцентирала, че няма данни за оставено от куриерската служба уведомление на вратата или на пощенската кутия, в което да се посочва, че до лицето Г. А. има адресирана пратка и следва да се яви на посочено място и в определен разумен срок за получаването й. Поради което и съдът е заключил, че банката не доказва връчване на писмото-покана за доброволно изпълнение, с произтичащите при неизпълнението последици, на длъжника кредитополучател. Волята на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем не е достигнала до ответницата, а това според П. означава, че фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въззивният съд не е споделил довода на касатора, че чл. 30 от цитирания по-горе договор за кредит– по волята на страните с достигането на съобщенията до посочените от тях в договора адреси те се считат за получени, а при промяна на адреса, ако достигането на съобщението до стария адрес е преди уведомяването на другата страна за промяната, то се счита, че е налице редовно получено съобщение, има действие. На осн. чл.60,ал.2 ЗКИ банковата институция има задължението да уведоми ответницата за волята на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Според съда грижата на добър търговец и принципът за добросъвестност при изпълнение на задълженията предполагат банката да е изчерпала всички предвидени по закон възможности за уведомяване на кредитополучателя за волята си да направи кредита предсрочно изискуем и едва след това да се позове и ползва от правата, които чл. 60, ал. 2 ЗКИ й дава в тази насока. С оглед на което и е бил отхвърлен искът по чл.422 ГПК.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите: „1/ Задължена ли е банката-кредитор да докаже реално получаване на уведомление по чл.60, ал.2 от ЗКИ, за да възникне валидно потестативното право за предсрочна изискуемост ? Следва ли реалното получаване да се докаже чрез неколкократно търсене на лицето от куриер; чрез връчване на друго лице, което е съгласно да го приеме или оставено уведомление на вратата или на пощенската кутия за явяване на посочено място и в определен разумен срок ?; 2/ Надлежно ли е изпълнение на задължението за уведомяване по чл.60, ал.2 ЗКИ при спазване на уговорения между страните начин на уведомяване съгласно чл.30 от договор за банков кредит?; 3/ По какъв начин кредиторът следва да докаже, че е упражнил потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем?; 4/ Необходимо ли е реално връчване на съобщението, в което е обективирано волеизявлението, на получателя или е достатъчно последното да е достигнало до адреса за кореспонденция на адресата, в случай, че в договора между страните е уговорена такава клауза, както и какво е действието и приложението на тази клауза ? ”. Въвежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
ВКС намира, че поставените от касатора правни въпроси изпълняват изискванията за общо основание по чл.280, ал.1 ГПК като отговорите на въззивния съд по тях са обусловили решаващите му мотиви за постановяване на крайния изход по спора. Същевременно тези отговори – че е необходимо банката-кредитор да уведоми длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита; това уведомяване да е реално, т.е. да е налице надлежно връчване на съобщението до кредитополучателя съобразно избрания способ за връчване, като последното подлежи на доказване със съответните доказателства; за непораждане на правни последици между страните по договор за кредит на клауза предвиждаща фингирано връчване на съобщението до длъжника, не са в противоречие със съществуващата задължителна съдебна практика – ТР № 4/2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и служебно известните на съда решения по чл.290 ГПК.
С т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че обявяването на предсрочната изискуемост по см. на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на заявлението не са били изискуеми. Изрично се приема, че постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Също така е прието, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В съответствие с тези постановки са и разрешенията дадени с Решение № 7 /15.04.2015г.по т.д. № 4196/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. решение № 40 от 17.06.2015г. по т.д. №601/2 014г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 132/02.10.2015г. по т.д. №1907/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 123/09.11.2015г. по т.д. № 2561/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., а именно, че моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на задължението по кредита, трябва да предхожда депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.
Следователно не се обосновава да е налице основанието на чл.290 ал.1, т.1 ГПК за допускане до касация.
По отношение селективните основания по чл.280 ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане до касация, то същите не се установяват да са изпълнени – противоречивата практика на съдилищата се уеднаквява с приемане на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при наличие на задължителна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване се произнася и ОСГТК на ВКС в мотивите по т.4 на ТР 1/2009 от 19.02.2010 г..
Тъй като ответницата по касацията е представлявана от особен представител, назначен при условията на чл.47, ал.6 ГПК, касаторът следва да заплати в полза на особения представител сумата в размер на 4 192,50 лв., на осн. чл.9,ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №122/08.04.2015 г. по в.т.д. № 41/2015г. на Пловдивски апелативен съд .
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на адв.В. З., АК-Х. сумата от 4 192,50 лв., представляваща възнаграждение за особен предствител по чл.9,ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: