4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
[населено място], 30.03.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№ 1972 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. К. срещу решение №1413 от 12.06.2019г. по в.гр.д. №842/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение от 26.11.2018г. по гр.д.№8937/2017г. на Софийски градски съд, ГО, І – 17 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. С. К. против ЗД „Бул Инс” АД, [населено място], иск по чл.432 ал.1 от КЗ за разликата над сумата 8 000 лева до претендирания размер от 26 000 лева, съставляващи обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 24.02.2017г., ведно със законната лихва от 14.07.2017г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, без да са взети предвид действително претърпените от него неимуществени вреди. Поддържа също, че въззивният съд не е взел предвид икономическата и обществената конюнктура към момента на настъпване на ПТП, както и установените лимити на застрахователните обезщетения.
Ответникът ЗД „Бул Инс” АД, [населено място], поддържа, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 24.02.2017г., възлиза на 8 000 лева.
Касационният жалбоподател е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за приложение на принципа за справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателят се позовава на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г., както и в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №749 от 05.12.2008г. на ВКС, II т.о. и други.
Поставеният от касатора въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.432 ал.1 от КЗ, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие, с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат.
Съобразяването на критериите за размера на обезщетението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие със задължителната практика на ВКС или да бъде противоречиво решаван от съдилищата. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по всеки конкретен спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване.
В случая при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида на настъпилите телесни увреждания, отчел е, че се касае за най – лека степен на мозъчно увреждане, преценил е продължителността на възстановителния период, както и периодът, в който болките са били с по – висок интензитет. Също така е изтъкнал, че няма остатъчни явления от уврежданията и е налице пълно възстановяване. Решаващият съд не е отказал изрично да съобрази нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, а се е произнесъл по направеното във въззивната жалба оплакване на В. К., че лимитите не са съобразени, като се е позовал на решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о. В същото се приема, че конкретните икономически условия в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането, като една от възможните проявни форми на тези условия, следва да бъдат отчетени при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но те нямат самостоятелно и водещо значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. Дори и да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значимите за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1413 от 12.06.2019г. по в.гр.д. №842/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.