О П Р E Д Е Л Е Н И Е № 2/05.01.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на петнадесети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 5956 по описа за 2015 г.
Производството е по реда на чл. 248, ал. 3, изр. 2, вр. чл. 274, ал. 2 ГПК.
Обжалвано е определение № 13 503/ 01.07.2015 г. по гр. д. № 1115/ 2015 г., с което Софийски градски съд е оставил без уважение молбата на [фирма] да измени своето въззивно решение в частта по разноските и да намали до минималните размери по Наредба № 1/ 09.04.2004 г. на Висшия адвокатски съвет възложеното в тежест на дружеството възнаграждение, което въззивникът С. С. Т. е заплатил на своя адвокат.
Определението се обжалва от [фирма] с оплаквания, че е постановено в нарушение на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответникът по частната жалба С. С. Т. възразява, че е неоснователна. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема частната жалба с допустим предмет и възложена в негова компетентност. Преценката за това е съобразно изискванията на ГПК след ЗИДГПК (ДВ бр. 50/ 03.07.2015 г.). Частната жалба е подадена след влизането на това изменение на ГПК в сила, но е извън обхвата на § 14 от преходните му и заключителни разпоредби. Съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, определението по искането за допълване или изменение на решението в частта по разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Въззивното решение е по гражданско дело по искове с правна квалификация съответно чл. 344, ал. 1, т. 1 и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ и е допустим предмет на касационно обжалване – аргумент от чл. 280, ал. 3 КТ. След ЗИДГПК (ДВ бр. 50/ 03.07.2015 г.) разпоредбата на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК се явява специална по отношение на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Общата предвижда, че когато определенията по чл. 274, ал. 1 ГПК са постановени от окръжен съд като въззивна инстанция те подлежат на обжалване пред съответния апелативен съд. Случаят на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК безспорно е „изрично посочен в закона“ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, но аргументът за това, че подобна частна жалба е във функционалната компетентност на ВКС, следва от съотношението между двете норми, но и от това, че разрешението на законодателя не може да е различно в зависимост от обстоятелството дали е подадена и касационна жалба срещу въззивното решение. Касационната жалба поставя въпросът и по частната жалба срещу определението за разноските в компетентност на касационната инстанция, а липсата на касационна жалба прави винаги допустимо самостоятелното разглеждане на частната жалба срещу определението на въззивния съд по разноските. Тя обаче не е в състояние да предположи разлики във функционалната компетентност. Частната жалба е подадена от легитимирана страна – дружеството, чиято искане по чл. 248 ГПК е отхвърлено от въззивния съд с обжалваното определение. Спазен е и срокът по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но тя е неоснователна. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за (един) адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Претенцията за разноски следва да бъде заявена най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция (т. 11 от ТР № 6/ 2013 г. по тълк. д. № 6/ 2012 г). Това е най-късният възможен етап и за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Дружеството-жалбоподател е упражнило своевременно това възражение, но неговата основателност въззивният съд е отрекъл и с решението, и с обжалваното определение.
При възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е длъжен да съобрази обективните предели на отговорността за разноските по делото, привеждайки дължимото в съответствие с пределите, зададени от законодателя. Всеки един от съставите на чл. 78, ал. 1, 3 и 4 ГПК е източник на гражданска отговорност за страната, която неоснователно или недопустимо е предизвикала правния спор. Ако за другите разноски спорът за обективните предели на отговорността е излишен, защото техният размер е определен от закона (платената държавната такса) или от съда при участието на страните (тези по събиране на доказателства), чл. 78, ал. 5 ГПК допуска пред съда да бъде поставен и решен въпросът за съответствието (съразмерността) на адвокатското възнаграждение с конкретното дело (съобразно неговата действителна правна и фактическа сложност). Страната, която с поведението си е предизвикала правния спор, е длъжна да понесе онези разноски, които насрещната е принудена да направи за установяване на действителното положение, но точно (само) тях. Тя е трето лице в отношението по договаряне на адвокатското възнаграждение и възможността й за пряка намеса е изключена (чл. 20а ЗЗД). Ако страната, чието поведение е съответно на действителното (установеното с решението) положение, е оценила труда на своя адвокат в еквивалент, надхвърлящ дължимото, несъразмерността на платеното остава в нейна тежест без значение на изхода на делото. Надплатеното няма за причина правният спор. Нарушен е принципът на еквивалентност и единствената причина за това е в поведението на страната, надценила труда на адвоката си. Липсата на възражение за несъразмерност по чл. 78, ал. 5 ГПК законът приравнява на признание от длъжника по вземането, че уговореното и платено от кредитора адвокатско възнаграждение е съответно (съразмерно) на положения труд. В тази хипотеза е изключена намесата на съда по установяване на причинно-следствената връзка (аргумент от буквалния прочит на чл. 78, ал. 5 ГПК, включително от историческо тълкуване с чл. 64, ал. 4 ГПК от 1951 г). Когато възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е въведено, въведен е и спор за причинно-следствената връзка между платеното на адвоката и действителният еквивалент на неговия труд. Този спор съдът е длъжен да реши, като прецени обективните предели на гражданската отговорност при репарирането на тази направена разноска. Така законовата забрана съдът да слезе под минималните размери по чл. 36 ЗА следва да се възприеме като фикция. До размерите в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения законодателят фингира причинно-следствена връзка между разхода за адвокатско възнаграждение и поведението на длъжника по вземането без значение на характеристиката на спора (на неговата действителна правна и фактическа сложност). За да уважи искането по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е длъжен не само да приеме за прекъсната причинно-следствената връзка, но и да приеме, че платеното е прекомерно (значително надхвърлящо паричния еквивалент на труда).
В аспекта на изложеното и по причина, че платеното от ответника по по частната жалба възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция надхвърля минималния размер по Наредбата (чл. 7, ал. 2, т. 2), възражението на дружеството-жалбоподател по чл. 78, ал. 5 ГПК е проявява на неговото становище, че второинстанционното производство не разкрива никаква правна и фактическа сложност. Това е и същинският довод в частната жалба. В. съд е отказал да го сподели, базирайки се на събраните и обсъдени множество доказателства по установяване на описаните в заповедта за дисциплинарно уволнение деяния, тяхната противоправност и преценката за съответствие на наложеното наказание с извършеното. Позовал се е и на това, че като е констатирал основателността на оплакванията в жалбата, с въззивното решение е постановил обратния резултат. Като инстанция по същество е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените искове. В. съд е определил и минималния законов размер на дължимото адвокатско възнаграждение за представителството на въззивника-ищец във втората фаза на исковото производство – сумата 660 лв. Съотнасяйки го с размера на платеното (1 200 лв.), е изключил и извода, че платеното е прекомерно. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено от настоящата инстанция, тъй като с него въззивният съд е приложил правилно разпоредбите на чл. 78, ал. 5 ГПК и на чл. 248 ГПК.
Претенцията на ответника по касационната жалба за пресъждане на разноските пред настоящата инстанция е неоснователна. Липсват доказателства за извършени такива.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на [фирма] срещу определение № 13503/ 01.07.2015 г. по гр. д. № 1115/ 2015 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.