1
9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2
гр. София, 03.01.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2046 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. З. Караколева и С. А. Караколева чрез процесуалния им представител адвокат П. К. срещу решение № 662 от 20. 03. 2018 г. по гр. д. № 5738/2017 на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав в частите, с които е потвърдено решение № 4159 от 12. 06. 2017 г. по гр. д. № 16959/2015 г. на СГС в частите, с които предявените от С. З. Караколева и С. А. Караколева срещу ЗД „Бул Инс“ АД искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. К. при ПТП на 7. 12. 2014 г. са отхвърлени за разликите над 70 000 лв. до 120 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели сочат, че съдът е уважил възражението за съпричиняване на вредите от пострадалия на основания, различни от въведените от ответника, и оспорват изводите на съда относно извършени от починалия нарушения на правилата за движение по пътищата в качеството му на пешеходец в причинна връзка с вредоносния резултат. В жалбата е изразено становище, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди са определени в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Касаторите молят да се отмени въззивното решение в обжалваните части и да бъде осъден ответникът да заплати разликите над присъдените суми от 70 000 лв. до 120 000 лв. Претендират и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА на представлявалия ги адвокат.
Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – застрахователно дружество е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касационните жалбоподатели и извърши преценка за предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части, въззивният съд е приел, че справедливите по смисъла на чл. 52 ЗЗД /отм./ обезщетения за претърпените от ищците С. Караколева и С. Караколева неимуществени вреди от смъртта на А. К., съпруг на първата и баща на втората, при ПТП на 7. 12. 2014 г. възлизат на 100 000 лв., като е намалил същите на 70 000 лв. поради съпричиняване в размер на 30 %. При определяне размера на обезщетенията въззивният съд е съобразил близките отношения между ищците и починалия приживе, тежките изживявания на ищците по повод смъртта на К. и непреодоляването на загубата от всяка от тях, икономически условия в страната и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователите към датата на произшествието и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на починалия с оглед извършеното от него нарушение на чл. 108 ЗДвП.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационните жалбоподатели поставят в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК две групи въпроси:
Първата група въпроси е свързана с приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни доказателства и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68 г.?; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да търси „някакво компенсиране”?; 4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива води ли до определяне на несправедливо обезщетение?; 5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?; 6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобразни с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на вредата?; 7. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по–нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2004 г. – 2008 г./, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; 7. Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размерът и значението му?; 8. Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 9. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка – длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 10. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?; 11. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?; 12. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 13. Следва ли като критерий, имащ значение за правилно определяне размера на обезщетение за морални вреди на малолетно дете от загуба на родител, да се отчете ниската възраст към момента на настъпване на събитието, както и факта, че предвид неговата незрялост и несамостоятелност, детето преодолява по-трудно и по-продължително загубата?
Втората група въпроси е свързана с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД: 1. Трябва ли въведеното от ответника възражение да е доказано с пълно и главно доказване и може ли съдът да отчете съпричиняване на основание, различно от въведеното от ответника?; 2. При направено в отговора на исковата молба възражение за съпричиняване поради „пресичане от пострадалия на необозначено за целта място“ може ли съдът да приеме съпричиняване на различно от въведеното с възражението основание – неправилно движение по пътното платно?; 3. Допустимо ли е съдът да приеме наличие на съпричиняване на основания, различни от въведените фактически твърдения в отговора на исковата молба от ответника?; 4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?; 3. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на настъпилото ПТП, и може ли да се отчете съпричиняване, при недоказан факт, че при различно движение на пешеходеца ПТП може да бъде предотвратено от който и да е от двамата участници?; 4. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?; 5. Нарушен ли е материалният закон, като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат?; 6. Задължително ли е доказване на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди от страната, направила възражението, за да се отчете съпричиняването?
Касационните жалбоподатели се позовават на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по посочените въпроси.
В изложението се поддържа и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакувания акт.
Формулираните в първата група от изложението въпроси относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по искове по 226, ал. 1 КЗ /отм./, но не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В постановлението е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението в случай на причинена смърт практиката възприема момента на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на увредения, действителното съдържание на отношенията между починалия и лицето, което търси обезщетение, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност.
Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановените по чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 23 от 25. 03. 2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о, решение № 157/28. 11. 2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о, решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането.
В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетенията за неимуществените вреди на ищците, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта. Във въззивното решение са съобразени съществувалите приживе на починалия много близки отношения с ищците С. Караколева и С. Караколева, съответно негова съпруга и дъщеря, тежките негативни изживявания на ищците по повод смъртта на К. и непреодоляването на загубата. Същевременно въззивният съд е отчел момента на настъпване на смъртта и е съобразил икономическите условия в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие, като проявна форма на тези условия, към този конкретен момент. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВКС, което изключва наличието на твърдяните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК за достъп до касация. Следва да се изтъкне, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по втората група въпроси, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Поставените процесуалноправни въпроси, свеждащи се до въпроса: „Дали е допустимо съдът да приеме, че е налице съпричиняване с оглед обстоятелства във връзка с поведението на пострадалия, различни от въведените от ответника?“, не съответстват на данните по делото. В случая приносът на пострадалия е бил надлежно релевиран от ответното застрахователно дружество чрез защитно възражение, направено в отговора на исковата молба, като се е поддържало, че починалият наследодател на ищците е пресичал пътното платно на необозначено за целта място, без да се съобрази с посоката и скоростта на движение на приближаващите го МПС. Така направените фактически твърдения за конкретното поведение на пострадалия съответстват на обстоятелствата, на които се основават исковете, по исковата молба. В последната се твърди, че пострадалият е пресичал пътното платно, когато е бил ударен от управлявания от застрахования делинквент автомобил, като към исковата молба не са били приложени доказателства от наказателното производство. Решаващият извод на въззивния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия пешеходец е формиран на основата на установените в хода на първоинстанционното производство факти за поведението на пострадалия пешеходец – движение по платното /не по съществуващия банкет/, попътно на превозните средства, преценено като противоречащо на нормата на чл. 108 ЗДвП. Тези обстоятелства са надлежно въведени в процеса с оглед невъзможността ответникът да узнае за тях преди прилагане на доказателствата от наказателното производство и приемането на заключенията на автотехническите експертизи, изясняващи механизма на ПТП и поведението на починалия към момента на деликта. Произнасянето на съда по уточненото възражение за съпричиняване следва да се приеме за съобразено и с практиката на ВКС, тъй като в постановените по чл. 290 ГПК решения на касационната инстанция – решение № 98 от 29. 06. 2016 г. по т. д. № 1499/2015 г., I т. о., решение № 41 от 26. 04. 2017 г. по т. д. № 3133/2015 г., I т. о. се приема, че надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението. С решение № 69 от 15. 03. 2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, IV г. о. е разяснено, че при въведено с отговора възражение за съпричиняване, ответникът трябва да изложи фактически обстоятелства за действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането. Той може да направи това, само ако исковата молба съдържа достатъчно ясно описание на обстоятелствата, при които са причинени вредите.
Останалите въпроси на касационните жалбоподатели от втората група, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, са релевантни за делото, но при произнасянето по тях въззивният съд не се е отклонил от формираната константна практика на ВКС. Съгласно тази практика, за да бъде намалено, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая въззивният съд се е произнесъл по релевираното от страна на ответника-застраховател възражение за съпричиняване, като е извършил преценка на ангажираните в производството доказателства – писмени доказателства, включително влязла в сила присъда, свидетелски показания и заключения на автотехнически експертизи, въз основа на които е приел за доказано, че пострадалият се е движил по платното, от дясната страна на което е имало банкет, попътно на движещите се МПС към момента на удара в нарушение на чл. 108 ЗДвП и това му поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Поддържаната от касационните жалбоподатели липса на пълно доказване на поведението на пострадалия, с което да е съпричинил увреждането, е свързана с правилността на изводите във въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК.
По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и с оглед втората група поставени въпроси.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационните жалбоподатели основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорните въпроси за размера на справедливите по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетения за неимуществените вреди на ищците и за приноса на пострадалия за вредоносния резултат не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са твърденията в изложението на основанията за достъп до касация.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваните части.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 662 от 20. 03. 2018 г. по гр. д. № 5738/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: