3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
гр. София, 20.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 1173 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Ш. В. срещу определение № 115/16.01.2017 г., постановено по частно гр. дело № 5950/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (потвърдено е) определение № 19940/18.08.2016 г. по гр. дело № 1715/2016 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е оставена без разглеждане (върната е) исковата молба на жалбоподателя, с която е направено искане да бъде признато в Република България решение за развод между жалбоподателя и Я. В., постановено от Върховен равински съд – Йерусалим, и е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора по частното производство пред въззивния съд, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.
В изложението си на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че правните изводи в обжалваното въззивно определение са в противоречие с решение № 248/26.10.2012 г. по гр. дело № 241/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 278/06.11.2013 г. по гр. дело № 1108/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 485/26.07.2013 г. по ч. гр. дело № 3074/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В изложението, обаче, не е формулиран конкретен правен въпрос, по отношение на който да е налице това противоречие.
Макар съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, съставляващ общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, да е достатъчна за да не се допусне касационното обжалване, следва да се отбележи, че не е налице и противоречие между обжалваното въззивно определение и трите акта на ВКС, посочени от жалбоподателя.
За да сподели извода на първоинстанционния съд, че исковата молба на жалбоподателя е недопустима, въззивният съд е приел следното: Общият режим на признаване на чуждестранно съдебно решение единствено чрез нарочно производство пред СГС е променен с влизане в сила на КМЧП, като този режим е запазен само за допускане изпълнението на чуждестранните решения – чл. 119 от КМЧП. В приложимата в настоящия случай разпоредба на чл. 118 от КМЧП са уредени два вида признаване на чуждестранно съдебно решение: пряко от органа, пред който то се представя, без необходимост от съдебно производство – чл. 118, ал. 1 от КМЧП, и непряко признаване по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск пред СГС – чл. 118, ал. 2 от КМЧП, като и при двата вида последиците са еднакви – чуждото решение има в държавата – адресат на признаването, същото действие, каквото има в държавата по произход. Само ако съответният български орган приеме, че не е налице някое от условията по чл. 117 от КМЧП, тогава заинтересованото лице може да иска признаване на чуждестранното решение по съдебен ред, като предяви установителен иск пред СГС, съгласно чл. 118, ал. 2 от КМЧП. Отказът на органа да признае чуждестранното решение е процесуална предпоставка за завеждането и допустимостта на този иск. Неговата допустимост е обусловена от наличие на правен интерес от завеждането му, който изисква да е налице „спор относно условията за признаване на чуждестранното решение“ – чл. 118, ал. 2 от КМЧП. Когато заинтересованото лице не е упражнило субективното си преобразуващо право пред компетентния орган, е недопустимо да използва съдебния ред за непряко признаване.
Нищо различно не е прието в трите акта на ВКС, посочени от касатора. Действително, в тях изрично не е обсъждана абсолютната процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск по чл. 118, ал. 2 от КМЧП – наличието на правен спор относно условията по чл. 117 от КМЧП за признаването на чуждестранното съдебно решение, респ. – отказ на компетентен български орган да го признае, след като то е било представено пред него. Въпрос относно тази процесуална предпоставка обаче не бил повдиган и поставян по делата, по които са постановени тези три акта на ВКС, а и изискването за нея е ясно установено и следва от буквалното тълкуване на чл. 118, ал. 2 от КМЧП: „При спор относно условията за признаване на чуждестранното решение може да се предяви установителен иск пред Софийския градски съд“, както и при систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 118, ал. 1 от КМЧП: „Признаването на чуждестранното решение се извършва от органа, пред който то се предявява“.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 115/16.01.2017 г., постановено по частно гр. дело № 5950/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. 2