5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
Гр.София, 26.02.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1883 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – А. Д. Г., [населено място] срещу решение № 275/22.10.14г., постановено по в.т.д.№ 245/14г. от Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 15/05.02.14г. по т.д.№ 30/13г. на Добричкия окръжен съд и е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против [фирма] – А. Д. Г., [населено място] частичен иск за заплащане на сумата от 2000 евро, представляващи договорна неустойка по раздел ІV.1 от договор за учредяване на право на строеж, като част от 18000 евро поради осъществено прихващане с насрещно вземане за сторените в имота подобрения на основание чл.74 ЗС и чл.59 ЗЗД. С въззивното решение е потвърдено решение № 15/05.02.14г. по т.д.№ 30/13г. на Добричкия окръжен съд в частта за разваляне на договор, сключен с нотариален акт № 74, н.д.№ 565/08г. на нотариус К., с който [фирма], [населено място] е учредил на [фирма] – А. Д. Г., [населено място] правото на строеж за изграждането при свободно застрояване на сграда в [населено място],[жк], [улица], а учредителят си е запазил правото да получи в собственост отделни обекти, описани в договора.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба. Поддържа, че същата е недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за отхвърляне на иска по чл.92 ЗЗД. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Настоящият състав на ВКС приема, че касационната жалба е допустима и в частта срещу въззивното решение по иска с правно основание чл.92 ЗЗД, доколкото решението по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД е обуславящо за разрешаването на спора по иска за неустойка.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения на 08.08.08г. договор за учредяване на право на строеж, който съдържа и елементи на договор за изработка. Решаващият състав е констатирал несъответствие в клаузите на договора относно уговорения срок за изпълнение – 36 месеца „след откриване на строителна площадка за обекта”, „но не по-късно от 36 месеца от сключване на договора”. Тълкувайки клаузите на договора във връзка едни с други и съобразно с уговорките относно изпълнението на СМР, въззивният съд е приел, че с оглед на добросъвестността и по правилото на чл.72, ал.1 ЗЗД уговореният 36-месечен срок тече от деня на съставяне на протокола за откриване на строителна площадка – 10.04.09г. и съответно изтича на 10.04.12г. Според договора при забава, продължила повече от 12 месеца от началото на просрочието, същият се прекратява, като развалящият не е необходимо да дава допълнителен срок за изпълнение и да доказва значимостта на неизпълнението. Сочената съществена забава е настъпила след датата на предявяване на иска и е съобразена от съда съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Възраженията за обективна невъзможност за изпълнение от страна на изпълнителя са счетени за неоснователни. Прието е, че от представения протокол обр.10 от 26.10.10г. не се установява твърдяната от изпълнителя забрана за извършване на строителни работи по чл.198 ЗУТ, а същият съдържа само констатации за състоянието на строежа към датата на преустановяване на строителните действия. Във въззивното решение е обсъдено въведеното от изпълнителя възражение за прихващане на негово насрещно вземане за извършени подобрения с претендираното от ищеца вземане за неустойка. Предвид на изпълнените в обекта СМР е направена съпоставка между вложените средства и увеличената стойност на вещта, като насрещното вземане е определено в размер на сумата от 103000 лв., надхвърлящ размера на частичното претезание за неустойка, поради което искът по чл.92 ЗЗД е отхвърлен изцяло.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи две групи основания: касационни основания по чл.281 ГПК – за нищожност, недопустимост или неправилност на въззивното решение и основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да е поставен с ясна и точна формулировка от касатора, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Касаторът е посочил като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросите за това: „от кога започва да тече срокът за разваляне на договора – от предвиденото в договора изтичане на договорния срок или е възможно това да бъде сторено и преди това; за правното значение на акт обр.10 в процеса на строителството и валидността му, при положение, че не е подписан от страните по делото и дали същият представлява обективна пречка за осъществяване строителството; за определянето на приложимия закон при обезщетяването за извършени подобрения по развален договор за суперфиция – чл.72-74 ЗС или чл.55 ЗЗД; за отчитане правата на третите лица, придобити правомерно и добросъвестно по време на действие на договора за суперфиция, развален с обжалваното решение” и за задължението на съда да изгради фактическите си и правни изводи след преценка на всички релеванти за делото факти и представените в тяхна подкрепа доказателства. Въведен е довод и за недопустимост на иска, тъй като срокът за изпълнение бил уговорен на три години и същият не бил изтекъл към датата на предявяване на иска.
Първият въпрос за това „от кога започва да тече срокът за разваляне на договора” е некоректно поставен, тъй като нито законът определя срок за разваляне на договора, нито въззивният съд е приложил някакъв срок за разваляне или е съобразявал изтичането му. Съставът на апелативния съд е коментирал срока за изпълнение на договора и чрез тълкуването на отделните клаузи е приел за начало на течението 36-месечния срок за изпълнение по-благоприятния за касатора момент. Тълкуването на договора по правилото на чл.20 ЗЗД е част от решаващата дейност на съда по същество, поради което въпросите, свързани с тази дейност биха представлявали правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ЗЗД, ако са обвързани с доводи за несъобразяване с критериите, посочени в правната норма. Нарушението на правилата за тълкуване следва да е ясно и точно посочено от касатора с оглед на конкретните обстоятелства по спора, докато обсъждането единствено на събраните по делото доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивния акт, която не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК.
Въпросът за „правното значение на акт обр.10” и свързаните с него допълнителни въпроси са обвързани от касатора с въведеното в процеса позоваване на обективни причини за неизпълнението. В случая въззивният съд е приел, че такава причина липсва, тъй като с посочения акт само се установява състоянието на строежа към посочената в документа дата. Тезата на касатора, развита и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е че с този подписан от общинската администрация акт е постановено спиране на строителството. Такова условие било уговорено в договора и съобразно с него сроковете спирали да текат при постановена строителна забрана. Посочените твърдения не съответстват на установените по делото факти, които са обсъдени от въззивния съд – актът не е съставен от представител на общинската администрация, не постановява забрана за спиране на строителството, а съдържа констатация, че от строежа се е оттеглила консултантската фирма, като актът не отразява спиране на строителните дейности, а само степента на извършените СМР в обекта. В този смисъл „правното значение” и характеристиката на акта не биха могли да се определят като правни въпроси, тъй като обективираните в документа изявления не съответстват на твърдените от касатора факти, които същият счита за относими към спора и към поддържания от него довод за обективна невъзможност за изпълнение.
„Отчитането на правата на третите лица” е въпрос, който е изцяло извън предмета на спора и поради това не е обсъждан от въззивния съд. Развитата теза от касатора, че след като трети лица са придобили права върху обекти в сградата, договорът „няма как да бъде развален” не се основава на конкретна правна норма. Правило в посочения смисъл не е законодателно уредено, а правата на третите лица са посочени в чл.88, ал.2 ЗЗД, като същите не са предмет на настоящото производство.
По отношение на твърдяната недопустимост на иска касаторът се основава на изтичане на срока за изпълнение на договора след предявяване на иска. Въззивният съд е приел, че съществената забава в изпълнението, при настъпването на която развалящият не следва да дава срок за изпълнение, е настъпила след предявяване на иска, а не че е изтекъл срокът за изпълнение, поради което твърденията на касатора и в тази част са некоректни. Независимо от това, следва да се отбележи, че инстанциите по съществото на спора са приложили нормата на чл.235, ал.3 ГПК, като са взели предвид всички факти, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спора.
Заявеният от касатора въпрос за „задължението на съда да изгради фактическите си и правни изводи след преценка на всички релеванти за делото факти и представените в тяхна подкрепа доказателства” няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпросът „за определянето на приложимия закон при обезщетяването при извършени подобрения по развален договор за суперфиция – чл.72-74 ЗС или чл.55 ЗЗД” следва да се определи за относим към заявеното в процеса възражение за прихващане. С въззивното решение искът по чл.92 ЗЗД е отхвърлен изцяло именно поради извършена съдебна компенсация, като и във въззивната жалба не е оспорвана основателността на претенцията за неустойка. И при така приетия размер на вземането за подобрения, същият надхвърля претенцията за неустойка, поради което е без значение за крайния резултат от спора и съответно няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. Касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за настоящото производство в размер на 3000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 10.02.15г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 275/22.10.14г., постановено по в.т.д.№ 245/14г. от Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – А. Д. Г., [населено място], съдебен адрес: [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 3000 лв. (Три хиляди лв.) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.