7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№201
София.28.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 799/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/в несъстоятелност/, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 376 от 26.03.2010 г. по в.т.д.№ 867/2009 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 279 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 44/2006 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявен от ищеца иск, в качеството му на кредитор на Т. клуб”Л.” – Пловдив, за заплащане на сумата 1 579 813 лева от Община – Пловдив, с която сума общината се е обогатила, а клубът се е обеднил в резултат на извършени от ищеца подобрения по сключен договор от 02.04.1994 г. между [фирма]/н/ и Т. клуб”Л.” – Пловдив, както и в резултат на извършени подобрения в същия имот, чрез възлагане на трети лица.
В жалбата се поддържат касационни доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за отмяната му по изложените от касатора подробни фактически и правни съображения.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. предпоставките за наличие на активна процесуална легитимация за водене на иск по чл.134 ЗЗД – кога е налице качеството на кредитор по смисъла на цитираната норма; 2. дали наличието на иск по чл.59 ЗЗД срещу собственика на имота, в който са извършени подобренията, признат по силата на т.11 от ППВС № 1/1979 г., лишава ищеца от правото на иск срещу неговия пряк контрахент по договорно правоотношение, въз основа на което са възложени и изпълнени от ищеца подобренията, и възможността да се предяви иск по чл.134 ЗЗД, ако съконтрахента-подобрител бездейства и не осъществява правата си за подобренията срещу собственика на имота; 3. относно разпределението на доказателствената тежест в процеса; 4. при констатираната в мотивите към решението липса на активна процесуална легитимация с какви правомощия разполага въззивния съд и дали следва да прекрати производството по делото с определение или да се произнесе по същество за отхвърляне на иска и 5. кога е налице незаконно строителство по смисъла на З./отм./ Твърди се, че тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, с позоваване както на задължителна, така и казуална практика. Алтернативно се поддържа и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а именно, че произнасянето по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [община], чрез процесуалния си пълномощник, счита жалбата за неоснователна, по съображения в писмен отговор, с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Т. клуб „Л.”- Пловдив – носител на защитаваното от субституента материално право и третото лице помагач – [фирма],[населено място] не са заявили становища.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди отхвърлителното решение на първостепенния съд по предявения от [фирма]/н/ косвен иск, съдебният състав на Апелативен съд – Пловдив е приел за недоказани предпоставките за предявяване на иска по чл.134 ЗЗД, а именно: ищецът/процесуален субституент/ да има качеството на кредитор спрямо дадено лице – да има вземане на договорно или извъндоговорно основание, а длъжникът на ищеца и титуляр на правата, които се защитават с иска, да бездейства и да не упражнява тези свои имуществени права. След преценка на писмените доказателствени средства по делото, касаещи сключения между ищеца и ТК”Л.” договор от 02.04.1994 г., по силата на който ищецът е поел задължение за финансова издръжка на клуба, като предоставя за своя сметка парични средства за цялостната издръжка на състезателите; покриването на разходи, свързани с реконструкция, ремонт, поддръжка и експлоатация на материалната база на клуба, срещу задължението на клуба да извършва рекламна дейност в полза на [фирма] и да прехвърли вземания от договори за реклама и за излъчване на тенис турнири, както и след преценка на експертните заключения на вещото лице М., въззивният съд е направил извод за липса на фактическия състав, даващ право на [фирма] да развали едностранно договора за финансово подпомагане на клуба. Тези изводи са обосновани както с отделните договорни клаузи/ т.6 от договора от 02.04.1994г., вр. с т.3 и т.5, б.а”/, така и с липсата на доказателства за надлежно реализирано право, чрез едностранно волеизявление, за разваляне на облигационния договор съобразно общите правила на ЗЗД. Поради това е изразено становището, че предвидените в договора последици от преустановяване на договорната връзка – връщане на сумите, с които [фирма] е финансирал клуба, не са настъпили. Отделно от това, решаващият състав е изложил и съображения във връзка със собствеността на процесните тенис площадки и прилежащи площи, като е прието за безспорно, че те са собственост на Община – Пловдив. Обсъдено е и основанието за ползването на имота от страна на ТК”Л.” – Пловдив – сключен на 20.04.1994 г. договор между общинското дружество [фирма] и клуба, като е направен извод, че извършените от дружеството – ищец подобрения са за сметка на собственика, а не за сметка на държателя на имота и не е налице фигурата кредитор – длъжник, при която клубът да е кредитор на общината, а последната – длъжник. Формиран е решаващият извод, че жалбоподателя/ищец/ не може да претендира вземането си чрез иск по чл.134 ЗЗД, тъй като не е кредитор на тенис клуба, а на собственика – Община[населено място] и, че [фирма] разполага с право на пряк иск срещу ответника, тъй като нормата на чл.134 ЗЗД дава права само на лице, което се легитимира като кредитор и само относно действителни права, които принадлежат на длъжника, а това не е налице.
В мотивната част към решението са изложени и допълнителни съображения за незаконността на извършената реконструкция и модернизация на тенис кортовете, предвид констатациите на вещото лице Т. и влезлият в сила констативен акт № 15 от 16.03.2000 г. на Р. – Пловдив за липса на строителни книжа за обекта. Направен е извод, че констативният акт е основание за започване на административно производство по чл.160 З./отм./, а незаконното строителство не би могло да се преценява като подобрение по отношение на имоти държавна или общинска собственост.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение, намира, че касационно обжалване не следва да се допусне.
По първия формулиран от касатора правен въпрос – относно предпоставките за упражняване имуществени права на длъжника чрез предявяване на косвен иск по чл.134 ЗЗД от неговия кредитор, макар и да е значим за изхода на делото, не е доказано, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на трайната съдебна практика и в частност на цитираното в изложението Решение № 1517/06.06.1973 г., І г.о. на ВС. Както в съдебната практика, така и в доктрината липсват противоречиви разрешения и становища по предпоставките за възникване и упражняване на правото на длъжника по реда, предвиден в чл.134 ЗЗД, включително и за установяване качеството кредитор на ищеца/процесуален субституент/ и тежестта на доказването му. В цитираното от касатора решение е отразено принципно становище по законовите предпоставки за възникване на правото по чл.134 ЗЗД и разпределението на доказателствената тежест, като липсва основание да се приеме, че се касае за противоречиво разрешавани от съдилищата правни въпроси по смисъла на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. В основната си част мотивите в изложението към този въпрос са относими към твърдяната в жалбата неправилност на съдебния акт.Съобразявайки обаче задължителните указания по приложението на процесуалния закон, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, съгласно които липсва припокриване между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания за неправилност на въззивното решение, тези доводи не следва да се преценяват в производството по чл.288 ГПК. Отделно от това, отговорът на формулирания от касатора въпрос „кога е налице качеството на кредитор по смисъла на чл.134 ЗЗД” винаги е в резултат на конкретни обстоятелства по всяко дело, а изводите на съда относно установяването или неустановяването на това качество произтичат от същинската правораздавателна дейност на инстанцията по същество.
По втория поставен от касатора правен въпрос не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация, тъй като въззивният съд не е преценявал субсидиарността на исковата защита по чл.59 ЗЗД, нито предпоставките, при които би могло да се иска от неоснователно обогатилия се връщането на полученото от него до размера на обедняването. Позоваването от страна на касатора на т.11 от ППВС № 1/28.05.1979 г. според която възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл.59, ал.1 ЗЗД спрямо трети лица, които са се обогатили и по отношение на които не разполага с друг иск, е ирелевантно, тъй като ищецът по иск по чл.134 ЗЗД действа не като титуляр на спорното материално право, а като процесуален субституент на носителя на правото, в качеството му на негов кредитор.
Процесуалноправният въпрос, свързан общото правило на чл.127 ГПК/отм./ и аналогичната разпоредба на чл.154, ал.1 ГПК за резпределение на доказателствената тежест между страните, безспорно е значим за всяко дело. Като неоснователни следва да се преценят обаче доводите на касатора за допуснато от въззивния съд противоречиво разрешаване на този въпрос в сравнение с разрешенията, дадени в цитираните в изложението решения на ВС и ВКС, попадащи в обхвата на влезли в сила съдебни решения по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че липсва идентичност между отделните дела, по които са постановени цитираните решения и настоящото дело, а разпределението на тежестта на доказване произтича от съответните приложими материалноправни норми и релевантните към спорното материално право факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици. В случая, за да обоснове качеството си на кредитор на бездействащия длъжник – ТК”Л.” – Пловдив, с уточнението на исковата молба /при новото разглеждане на делото/ ищецът се е позовал на последиците от развалянето на договора за финансиране на тенис клуба. Конкретизираната обстоятелствена част на исковата молба в този смисъл е във връзка с предпоставките, които следва да бъдат установени, за да може да се упражнят правата на длъжника, а правилността на преценката на въззивния съд дали надлежно е реализирано правото на ищеца да развали договора от 02.04.1994 г. за финансиране на клуба, не може да бъде предмет на производството по селекция на касационните жалби.
Формулираният от касатора правен въпрос относно процесуалната легитимация на ищеца, не може да се счете за значим за изхода на делото. Установяването на вземане срещу длъжника, чието право кредиторът желае да упражни е една от предпоставките по чл.134 ЗЗД за упражняване на правата на длъжника, а недоказването й води до неоснователност на сурогационния иск. Следователно, не би могло да се счете, че е налице вероятност за постановяване на недопустим съдебен акт и съответно за допускане на касационен контрол, съгласно указанията, дадени в т.1 от цитираното ТР № 1/2001 г.
По материалноправния въпрос относно незаконността на строителството по смисъла на З./отм./ не може да се приеме за доказана общата предпоставка за достъп до касация. Действително, в съобразителната част към решението съдебният състав е изразил становище и по този въпрос, но то касае евентуални преки претенции на ищеца към Община – Пловдив.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 376 от 26.03.2010 г. по в.т.д.№ 867/2009 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: