2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№201
гр. София,06.03.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 860 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място], срещу решение № 128/20.01.2012г. по гр.д. № 306 / 2011г. на Бургаски апелативен съд, ГО, с което е отменено решение № 364/ 08.09.2011г. по гр.д. № 394/2009г. на Бургаски окръжен съд в осъдителната част, като са отхвърлени исковете на касатора срещу [община] за сумата от 108 540 лева- обезщетение за претърпени вреди от евикция, представляващи пропуснати ползи в размер на разликата между покупната цена на закупения от общината чрез приватизационен договор по чл.35 ЗППДОбП коктейл – бар „Бельозка”, [населено място], и пазарната цена на същия имот към момента на съдебното отстраняване, ведно със законна лихва, както и срещу постановеното по същото дело по реда на чл.250 от ГПК допълнително решение №123 от 07.05.2012г., с което е отхвърлен съединения при евентуалност иск за сумата от 119 034 лева – обезщетение за вреди от съдебно отстраняване, изразяващи се в увеличената стойност на закупения имот в резултат на извършените в него подобрения, ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата молба.
В касационните жалби се сочи, че обжалваните решения са неправилни, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът, [община], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на основното решение, съответно – жалбата срещу него, при разглеждането й по същество е неоснователна. По отношение на касационната жалба срещу допълнителното решение не е взето становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.
За да отмени първоинстанционния акт и отхвърли иска за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от евикция, представляващи разликата между покупната цена и пазарната цена към момента на евикцията на закупен по реда на чл.35 от ЗППДОП /отм./ имот, въззивният съд на първо място е приел, че купувачът е знаел по време на продажбата за заявените права на третите лица върху имота и висящите съдебни производства, касаещи собствеността му, поради което, на основание чл.192, ал.1 изр.1 ЗЗД, може да търси единствено връщане на платената цена, но няма право на обезщетение за вреди. Недобросъвестността на купувача е изведена от съдържащата се декларация в приватизационния договор за знание на правното състояние на обекта, предмет и на наличния в общината правен анализ, възложен за целите на приватизацията. Сочи се, че в раздел „Реституционни претенции” от правния анализ е отбелязано, че за имота се предявени реституционни права от бивши собственици, по които са постановени откази от съответните административни органи, но същите са предмет на съдебно обжалване, неприключило с влязъл в сила съдебен акт, каквато констатация се съдържа и в т.5 от заключителната част на анализа за предявени претенции за обезщетяване със съсобственост по чл.2, ал.2 ЗОСОИ. Според решаващия състав, дори правният анализ да не е бил част от приложенията по приватизационната сделка, при направената декларация, купувачът е могъл да се запознае със същия. От заявеното в договора знание за моментното правно състояние на закупения имот е направен извода, че купувачът е могъл да узнае за претендираните от трети лица права и неприключилите съдебни производства и чрез други способи с лично извършени при съответните органи справки. Допълнително са изложени мотиви, че дори купувачът да е бил добросъвестен, той не е претърпял вреда, съставляваща пропусната полза от увеличената пазарна цена на имота в сравнение с покупната, тъй като за това трябва да съществува предвидимост и сигурност за увеличението на имуществото, основаваща се на нормалното в оборота състояние. Посочено е, че увеличението на имуществото, което кредиторът е можел да получи, трябва да изхожда от други правоотношения, които да са били осуетени от неизпълнението, като не могат да се търсят пропуснати ползи в резултат на променените условия на пазара, тъй като повишената стойност на имота при промяна на пазарната конюктура не е пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението на продавача.
В постановеното по реда на чл.250 от ГПК решение съединеният при условията на евентуалност иск за заплащане на вреди от евикцията, изразяващи се в увеличената стойност на закупения имот в резултат на извършените в него подобрения, е счетен за неоснователен с оглед разпоредбата чл.192, ал.1, изр.1 ЗЗД, като изложените мотиви относно знанието на евикирания купувач за правата на третите лица към момента на приватизационния договор се припокриват с доводите, изложени от въззивния съд в основното решение.
Допускането на касационното обжалване и по двете решения е обосновано с твърдението, че съдът се е произнесъл по въпросите кои са обвързващите съда източници за знанието на купувача, че трети лица имат права върху имота и длъжен ли е купувачът да прави допълнителни проучвания за правата на трети лица вън от проверката на предоставените му приватизационни книжа в хода на приватизационната процедура, както и съществува ли презумпция за знание на правата на третите лица, ако купувачът е могъл да получи информация за тях чрез извършване на свои правни и фактически действия, насочени към установяване на претенциите на трети лица върху имота и адресирани до други органи и организации, различни от продавача, но не го е направил, които въпроси са включени в предмета на делото, обусловили са правните изводи на въззивния съд и са решавани противоречиво от съдилищата, съответно последният въпрос е разрешен и в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Въпреки, че горните въпроси са от значение за изхода на делото, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не се доказват релевираните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Във връзка с източниците на знание на купувача за права на трети лица върху продадената му вещ в цитираното от касатора решение № 1138/ 04.01.2007г. по гр.д. № 718/2006г. на ВКС, II ТО, е прието, че знанието по чл.192 ЗЗД на купувача /на правото на строеж/ се извлича от вписванията по партидата на продавача към датата на сключването на договора, но не и от вписванията по партидата на други лица. Даденото правно разрешение е неотносимо към настоящия случай, касаещ сключването на пряко договаряне на приватизационен договор по чл.35 ЗППДОП за обект – общинска собственост, с оглед спецификите на приватизационната процедура, включително относно предоставянето на задължителна информация на потенциалните купувачи при продажба по ЗППДОП /отм./. Ето защо, не може да се приеме за доказано релевираното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – въззивният съд да е разрешил обуславящия изхода на делото правен въпрос по начин, различен от този по приложения казуален съдебен акт.
По отношение на въпроса за съществуването на презумпция за знание от купувача на правата на третите лица върху вещта са представени с изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение №743/ 16.01.2006г. по т.д. № 284/2005г. на ВКС, I ТО и решение № 134/ 29.06.2010г. по т.д. № 999/2009г. на ВКС, II ТО. С първото решение е прието, че счетоводните записвания по търговските книги по чл.55, ал.1 ТЗ не създават презумпция за наличие на парично задължение, вместо на дълг за връщане на дадените на консигнация вещи по договор за продажба на консигнация. Според второто решение, правото на кредитора да прекрати договора в хипотеза на чл.387, ал.2 вр. ал.3 ТЗ възниква при забава на застрахования, поради което това право не може да се упражни преди настъпване на падежа на плащане на разсрочената част от премията, а въвеждането на предположение, че предупреждението се счита за връчено още при подписването на застрахователната полица, обвързва упражняването на правата на кредитора с презюмирането на неизпълнение от страна на длъжника – презумпция, която не е законодателно уредена и уговарянето й противоречи на принципа на недобросъвестност и на забраната за злоупотреба с права, прогласени от гражданското и търговското право. Наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК предпоставя идентичност на въпросите, разгледани от съда по конкретното дело и в приложените съдебни актове, каквато в случая липсва. По настоящото дело се дава разрешение относно съществуването на знание от купувача за конкретни факти /правата на третите лица върху имота/, докато в цитираните решения се разглеждат други въпроси, а именно- дали от вписванията в счетоводните книги може да се направи категоричен извод за вида на дълга по договора за консигнация- парично /при продажба на дадената на консигнация вещ/ или за връщане на вещта /при липса на продажба/, съответно дали е правно валидна уговорка, с която предварително се приема, че дължимото от застрахователя предупреждение за прекратяване на договора за застраховка при неплащане на разсрочената част от премията се счита за връчено при настъпване на забава на изпълнението без реално предупреждението да е достигнало до адресата. От горното е видно, че дадените разрешения в посочените актове са неотносими за настоящия случай, поради което не се доказва осъществяването на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на решението до касация.
Касаторът сочи като съществен за изхода на спора по основното решение и въпросът за дължимостта от продавача на обезщетение за увеличената в резултат на пазарната конюктура стойност на имота при евикция, като се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, предвид необходимостта от преодоляване на отживяла времето си изолирана незадължителна практика по решение №66/1965 на ОСГК на ВС, постановена при условията на планова икономика и регулирани цени, на която се е позовал и въззивният съд. Поддържа се, че разрешаването на въпроса ще допринесе за промяна на създадената, поради неточно тълкуване съдебна практика и/ или за осъвременяване на тълкуването й с оглед съществено изменение на обществените условия, при което е създадена, като липсата на актуална, съответно задължителна практика по повдигнатия въпрос при изменени обществени отношения, обект на правно регулиране, налага изменение на практиката. Твърди се, че законът в тази насока е и непълен – липсва изрична правна норма, която да го регулира, а същевременно се налага да се осъвременят разрешенията на изолираните случаи на оскъдната съдебна практика, поради промяната на обществените условия.
Поставеният въпрос дали продавачът дължи на евикирания купувач обезщетение за увеличената в резултат на пазарните условия стойност на имота не е значим за конкретното дело по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Приетото от въззивния съд, че увеличената пазарна цена на имота в сравнение с покупната, не съставлява пропусната полза, поради несъществуването на предвидимост и сигурност за увеличението на имуществото на купувача, представлява само допълнителен аргумент за неоснователност на претенцията. Решаващите съображения за отхвърлянето на иска са за наличие на знание на купувача по време на продажбата за правата на третите лица, което, съгласно чл.192 ЗЗД, изключва отговорността на продавача за вреди при евикция, но относно този обуславящ въпрос не са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване, с оглед изложеното по-горе.
Доколкото въпросът не предопределя изхода на спора по конкретното дело, съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, това е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 128/20.01.2012г. по гр.д. № 306 / 2011г. на Бургаски апелативен съд, ГО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.