О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№202
София, 24.02.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1250 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. И. Б., приподписана от адвокат А. Й., против решение № 136 от 11.06.2010 г., постановено по гр.д. № 153 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Стара Загора, с което е потвърдено решение № 33 от 15.01.2010 г. по гр.д. № 391/2008 г. на Районен съд-Чирпан за отхвърляне на предявения от Б. И. Б. против Т. Г. Д. ревандикационен иск по отношение ? ид.ч. от дворно място от 570 кв.м., представляващо УПИ V.115 в кв.40 по ПРЗ на[населено място], общ.Б. Д., ведно с всички построени в него сгради и за отмяна на нотариален акт за дарение № 86, том І, рег.1296, дело № 256/1999 г. на нотариус Л.И. с район на действие РС-Чирпан над размера от ? ид.ч. от имота.
Ответникът по жалбата Т. Г. Д. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира направените разноски.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че Б. Б. и Т. Д. са единствени наследници /син и дъщеря/ на И. С., поч.15.04.1991 г. и Т. С., поч.1995 г., от които наследили процесния имот. Установил е, че през 1995 г. в имота заживяла Т. Д. със съпруга си, през 1998 г. същата се снабдила с констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност и през 1999 г. дарила имота на дъщеря си Т. Д., като запазила за себе си и съпруга си правото на ползване. След смъртта на Т. Д. през 2002 г. в имота живели съпругът й и ответницата Т. Д.. Направен е извод, че по силата на договора за дарение Т. Д. е придобила само ? ид.ч., която е била собствена по наследство на дарителката. Разгледано е възражението за придобиване по давност на другата ? ид.ч. и е прието, че правата на ищеца са били завладяни от сестра му още през 1995 г., като в селото се знаело, че имота е на Т., а Б. се оплакал, че няма нищо, дори стаичка, като съпругата му свидетелства, че не са имали багаж и ключ за имота, ходила са „на гости” и са ги „посрещали там”. При обосновката на този извод освен гласните доказателства е отчетено и, че останалите наследствени имоти – земеделски земи са били поделени доброволно, като неподелен е останал само процесния имот, което също е индиция за уговорката между брата и сестрата имота да остане за Т. Д., последната се заселила в него, стопанисвала го, подобрявала го. Счетено е, че чрез тези действия явно е демонстрирано владението, тъй като всеки е можел да разбере, че се упражнява фактическа власт с намерение за своене. Прието е, че Т. Д. е присъединила владението на своята майка, като го е продължила след договора за дарение – първо чрез майка си Т. Д., а след нейната смърт – лично и е придобила правата на ищеца чрез 10 годишно недобросъвестно владение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочено, че въззивното решение противоречи на приложените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на ГПК-отм. по въпроса, че когато юридическото основание, с което е придобита собствеността не е опорочено, то тогава се осъществява владение върху собствена вещ и е недопустимо да се придобие собствеността на друго основание. Счита, че след като съда е установил, че Т. Д. по сделката за дарение от 23.02.1999 г. е придобила голата собственост върху съсобствения на вуйчо й майка й имот, а Т. Д. е запазила за себе си и съпруга си правото на ползва, в противоречие на приложената практика по поставения въпрос, е направил извод, че Т. Д. е владяла имота чрез майка си и в периода 23.02.1999 – 2002 г., когато дарителката е починала, без да обосновава извода си по какъв начин дарителката Т. е владяла имота за дъщеря си, след като е запазила с действителна сделка за себе си и съпруга си правото на ползване върху имота.
В случая не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като от една страна поставеният въпрос е неотносим към изхода на спора, а съответно не е налице и противоречивото му разрешаване. Даденото в решение № 807 от 30.10.1998 г. по гр.д. № 143/1998 г., І г.о. тълкуване е обосновало извода, че по иск по чл.30 ЗН ответникът не може да се позовава на придобивна давност след придобиване на собствеността, тъй като вече я е придобил по силата на завещателното или дарствено разпореждане. Самото тълкуване е свързано с юридическото основание за придобиване на собствеността, а не на фактическата власт, с оглед на което е неприложимо към настоящия правен спор.
Доводът, че съдът неправилно е приел, че своенето на собствената на ищеца ? ид.ч. от имота е стигнало по безспорен начин до последния, поради което е налице явно и несъмнено владение е свързан с касационните основания „необоснованост” и „неправилно приложение на материалния закон” по чл.281, т.3 ГПК в какъвто смисъл е обосновката в касационната жалба. Във връзка с този довод обаче, нито в жалбата, нито в изложението към нея не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр.д. № 1366/2005 г., ІV г.о., според което „собствеността не се губи само защото собственикът не ползва собствената си вещ” и „общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият /собственикът/ няма възможност /поради неведение/ да се брани, както и на решение № 872 от 13.02.2006 г. по гр.д. № 259/2005 г., І г.о., според което „за да бъде придобита по давност наследствената част от другия сънаследник, не е достатъчно да е настъпила промяната в намерението, с което се упражнява фактическата власт върху тази част, а именно от държане във владение, а е необходимо тази промяна да се обективира по начин, е да достигне до знанието на другия сънаследник”, също е обосновано с тезата на касатора как е следвало да бъдат тълкувани и какви факти да се приемат за установени от свидетелските показания. Посочените решения са постановени по спорове, които от фактическа страна не съвпадат с настоящия и съответно не удостоверяват наличие на противоречива съдебна практика.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение, като касаторът следва да възстанови на ответницата по жалбата направените по повод настоящото производство разноски в размер на 300 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 136 от 11.06.2010 г., постановено по гр.д. № 153 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Стара Загора.
ОСЪЖДА Б. И. Б., ЕГН 38010676461[населено място], ул.”Ц. С. В.” бл.2, вх.Б, ап.60 да заплати на Т. Г. Д., ЕГН [ЕГН],[населено място]”, област С. З. разноски за настоящото производство в размер на 300 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: