4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№202
гр. София, 06.03.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 948 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Г., [населено място], срещу решение № 674 от 26.04.2012г. по в.т.д. № 219 / 2012г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е оставено в сила решение № 5661 от 31.10.2011г. по гр.д. № 366 / 2007г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора иск по чл. 254 ГПК /отм./ за установяване, че не дължи на Н. Д. Н. сума в размер на 100 000 евро по запис на заповед от 27.09.06г., с падеж 04.10.06г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът, Н. Д. Н., поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол на решението, съответно – жалбата, при разглеждането й по същество, е неоснователна. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди отхвърлянето на отрицателния установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./, въззивният съд е приел, че записът на заповед, по който касаторът е посочен като издател, а насрещната страна – като поемател, не е нищожен, поради упражнено насилие върху издателя т.е. ценната книга не е недействителна, поради липса на изявена правновалидна воля. Посочено е, че въпреки известното противоречие във фактическите твърдения в исковата молба относно начина, по който е положен подписа за „издател” в записа на заповед, твърдението е, че то е направено от ищеца вследствие на упражнена спрямо него физическа принуда, като исковата молба се основава на посочената причина, а не просто на оспорване на автентичността на документа. Апелативният съд се е позовал и на приетите от първоинстанционния съд в с.з. на 14.10.2010г. и 06.10.2011г. тройни СГЕ, според които ценната книга най- вероятно е подписана от издателя, като разминаването с типичните признаци на подписа се дължи на умишлено изменение /маскировка/. Въз основа на това е направен извод, че издателят не е установил при условията на пълно доказване твърдяната от него неавтентичност на подписания документ, за която носи тежестта на доказване. Посочено е, че резултатите от химическата експертиза, съставляват само косвено доказателствено средство. Актът на въззивната инстанция е мотивиран и със задължението на гражданския съд да зачете законната сила на постановената спрямо поемателя оправдателна присъда, според която ответникът не е извършил деянието, описано в исковата молба като насилствен начин на полагане на подписа върху записа на заповед. На последно място, в обжалваното решение са изложени съображения, че формалното твърдение на издателя, че липсва каузално правоотношение, във връзка с което да е издаден процесния запис на заповед, не означава, че в тежест на поемателя е да установи същото.
На първо място, искането за допусне на касационния контрол се основава на твърдението за недопустимост на решението, с оглед произнасяне на въззивния съд по един непредявен иск за установяване несъществуване на оспореното вземане, поради подписване на процесния запис на заповед от ищеца вследствие на упражнено над него насилие, при твърдение на ищеца за неподписване от него на записа на заповед. Видно от исковата молба, предмет на заведения от касатора отрицателен установителен иск е установяване на несъществуването на вземането по процесния запис на заповед, като първият факт, от който се извежда недължимостта на вземането е именно насилие спрямо издателя, вследствие на което е подписана ценната книга. Това обстоятелство е било предмет и на оправдателната присъда и апелативният съд е зачел нейния задължителен характер за това, че деянието не е извършено. Неоснователно е и твърдението, че въззивната инстанция не се е произнесла относно неавтентичността на менителничния ефект, тъй като изрично са изложени мотиви защо е прието за недоказано оспорването на истинността на документа в частта относно подписа на издателя на записа на заповед. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че въззивният съд се е произнесъл по искането, с което е сезиран, въз основа на наведените факти в исковата молба, поради което не е налице сочената евентуална недопустимост на атакувания акт.
Допускането на касационното обжалване е обосновано и с твърдението, че процесуалноправният въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото е решен в обжалвания акт в противоречие със задължителната практика на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, материализирана в решение № 217/ 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV ГО и решение № 235/ 04.07.2011г. по гр.д. № 513/2010г. на ВКС, ГК, ГО, който въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на САС при постановяване на решението, тъй като в нарушение на чл.188, ал.1 ГПК /отм./, въззивният съд не е обсъдил приетите по делото заключения на единичната и първата тройна съдебно – почеркови експертизи. Поддържа, че така поставеният въпрос е решаван и противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се представя казуална практика на ВС.
По отношение на посочения по-горе въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация, тъй като дори да бъдат обсъдени посочените от касатора експертизи, това не би довело до промяна на изхода на спора, предвид останалия събран по делото доказателствен материал и приетото от въззивния съд разпределение на тежестта на доказване на неавтентичността на частния диспозитивен документ, изходящ от оспорващото истинността на документа лице, и необходимостта от доказването на неистиността при условията на пълно и главно доказване. Правилността на тази преценка не може да бъде предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и са относими за правилността на акта, поради което могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация. Доколкото въпросът не обуславя изхода на спора по конкретното дело, съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, това е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
На последно място, касаторът сочи като значим за спора и процесуалноправния въпрос относно разпределението на тежестта на доказване при оспорване на съществуването на правоотношение, който, според него, е разрешен по начин, противоположен на този по приложените към изложението казуални решения, тъй като въззивният съд приема, че не е в тежест на кредитора да докаже съществуването на твърдяното каузално вземане, което обуславя съществуването на абстрактното вземане. Въпреки, че въпросът е от значение за изхода на делото, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не се доказва сочената ат касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Решението на АС-София няма характер на „съдебна практика” по смисъла на цитираното тълкувателно решение, поради липсата на доказателства то да е влязло в сила. Предмет на останалите представени от касатора решения са отрицателни установителни искове относно недължимост на цена на топлинна енергия, на вземане във връзка с трудово правоотношение и за несъществуване на право на собственост върху недвижим имот. Дадените в тях правни разрешения са неотносими към настоящия случай, предвид различния предмет на делото – съществуване на вземане по абстрактна, а не по каузална сделка, като посочените актове не разглеждат и спецификата при разпределението на доказателствената тежест при относително възражение за недължимост на вземане по запис на заповед. Следователно, въз основа на приложените съдебни решения не може да се приеме за доказано релевираното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – въззивният съд да е разрешил обуславящия изхода на делото правен въпрос по начин, различен от този по приложените казуални съдебни актове.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Въпреки изхода на делото и направеното от ответника искане, на същия не се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като такива не се доказва да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 674 от 26.04.2012г. по в.т.д. № 219 / 2012г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.