О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 203
гр. София, 14.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4247/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. Г. П., срещу решение № 1513 от 19.02.2016 г. по гр. дело № 3915/2014 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ „в” състав.
Ответникът Д. Н. К. в отговора си по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, а ответникът Г. А. П. не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Софийски градски съд /СГС/ е обезсилил решение от 09.12.2013 г. по гр. дело № 17574/2012 г. на Софийски районен съд /СРС/, І гражданско отделение, 28 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от К. Г. П. срещу Г. А. П. искове – по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, за прогласяване нищожност на договор за покупко – продажба на недвижим имот, предмет на нотариален акт № 150, том ІV, рег. № 11682, дело № 720/2009 г., одобрен от нотариус В. Връблянска, с район на действие – Районен съд, [населено място], поради липса на основание, по чл. 29 ЗЗД, за унищожаване на същия договор, поради измама, върнал е исковата молба в посочената част и е прекратил производството в същата част, както и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените от К. Г. П. срещу Д. Н. К. искове на същите основания. С въззивното решение са присъдени в полза на въззиваемия Д. Н. К. разноски за въззивното производство в размер на сумата 200 лв. За да постанови този резултат СГС е приел следните правни изводи:
По реда на чл. 269 ГПК е мотивирал съображения за процесуална недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове са отхвърлени срещу ответника Г. П.. В тази част недопустимостта на решението е обоснована с липсата на правен интерес от търсената съдебна защита, която според решаващият състав произтича от обстоятелството, че Г. П. не е страна по посочения договор, както и че имотът, предмет на сделката е бил индивидуална собственост на ищцата, а продажбата не засяга патримониума на съпругът й. Изложената хипотеза е преценена, като обуславяща правен интерес от предявяване на исковете единствено против приобретателят по сделката, какъвто е ответника Д. К..
Относно искът по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, СГС е обосновал разбирането, че неплащането на цената по договора за покупко – продажба представлява неизпълнение на задължение, поето от купувача, пораждащо право в полза на продавача да претендира от купувача изпълнение на престацията, с обезщетение за вредите, последица от неизпълнението или при липса на интерес от изпълнение, правото да развали сделката. Предвид тези мотиви въззивният съд е приел недоказаност на твърдението за липса на основание за сключване на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, аргументирал е съображения за неотносимост на твърденията за нищожност на процесния договор към основанието по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, изведени от дефинирането на понятието за основание на правната сделка, разбирано като основната и непосредствена цел на сделката, в случая прехвърляне на собствеността срещу договорената цена. Съдът е констатирал, че тази цел е била осъществена, респективно основанието е доказано.
Относно искът по чл. 29 ЗЗД въззивният съд е развил съображения за недоказаност на твърдението на ищцата, че при сключване на договора е била въведена умишлено в заблуждение. Изводите на СГС са, че продажбата на имота по цена в размер на неговата данъчна оценка се основава на притежаваната от страните договорна свобода за определяне на продажната цена, която може да бъде, както в размер на данъчната оценка на имота, така и да е, под и над нея.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са обосновани общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, произтичащи от мотивите на въззивния съд за процесуална недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове са отхвърлени срещу ответника Г. П.. СГС е аргументирал съображения, очертаващи разбирането за липсата на правен интерес от предявяване на исковете против посочения ответник, по които не са формулирани правни въпроси, а лаконично е отбелязано, че приетото е „неоснователно и необосновано”. Липсата на правен въпрос, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по тази част от приложението.
В следващата му част е изложен следният текст:
„Основният материално правен въпрос, който е обусловил изхода на спора, е възприетото от въззивния съд,от една страна, че въпреки представените пред съда доказателства,формалната и материалната доказателствена сила на съставения нотариален акт предпоставят приемането на отразения в НА факт за плащане на договорената цена от страна на ответника Д. К., а от друга, че претенцията за унищожаване на процесната сделка е неоснователна поради недоказаност на умишленото въвеждане в заблуждение при сключването на договора на К. П..
Свързан с горния е и въпросът, доколко в такива случай, когато се цели въвеждането и, или поддържането на заблуждение у някого предполага наличието на свидетели,освен ако самите те не са свързани пряко с целта на заблудата“.
Касаторът поддържа, че „От една страна по тези въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предвид следните постановени решения – Р№65 по гр.д.№39/12г на Сл О С,Р №654 по в.гр.д.№793/13г. на Пл Ап С, Р № 101 по гр.д4117/13г на БРС, Р № 330 по гр.д.№1403/12г на СлРС, р№250 по гр.д № 170/11г. на ВрОС, Р по гр.д. № 5428/10 г на СЗОС, Р по гр.д. №11774/15г. на В..РС, Р по гр.д №782/14г, Р по гр.д. №752/15г на В..РС, Р по гр.д. №1853/09 г на СтЗРС, Р по гр.д. № 782/14 г. на Пловд.Окр.съд, които са в противоречие с практиката на ВКС“.
Цитирания текст, както се вижда от съдържанието му, не съдържа правни въпроси, свързани с конкретни изводи на въззивния съд, изложени по – горе, които обективират решаващите мотиви на съдебния състав за недоказаност на фактическите състави на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 29 ЗЗД. Въззивният съд се е произнесъл по относимостта на фактическите твърдения на ищцата към съставите на чл. 26, ал. 2 и чл. 29 ЗЗД и след тълкуване на същите разпоредби е формирал правни разрешения относно приложимостта им към отношенията между страните, по които в изложението си жалбоподателката не е въвела общи основания за допускане на касационен контрол. В решаващите мотиви на СГС са обосновани отговори на въпросите за относимостта на твърдението за неизпълнение на задължение по договор за продажба на недвижим имот към фактическия състав на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, за продажбата на имот по цена в размер на неговата данъчна оценка към фактическия състав на чл. 29 ЗЗД, по които в изложението не са формулирани правни въпроси, както и не е обосновано отклонение на изводи на въззивната инстанция от съдебна практика. Цитирани са съдебни решения, означени неясно, без изписване на съда, който ги е постановил, посочени са съкратени наименования на съдилищата, а освен това липсва и мотивирано изложение, в което да е обосновано твърдението на страната за противоречието между изводите в обжалваното решение и съдебната практика. Последната е цитирана, без да е приложена, съответно не може да се третира, като съдебна практика, тъй като касаторът е задължен да приложи актовете, на които се позовава с данни, че са влезли в сила, когато са обжалваеми. В допълнение към изложеното е необходимо да се посочи, че излагането на приети от въззивния съд мотиви, без от тях да е изведен правен въпрос, както е процедирала страната, не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е правен въпрос и текста, изложен както следва: „Свързан с горния е и въпросът, доколко в такива случай, когато се цели въвеждането и, или поддържането на заблуждение у някого предполага наличието на свидетели,освен ако самите те не са свързани пряко с целта на заблудата“, тъй като касаторът П. не го е свързала с конкретен извод на СГС или с конкретно негово процесуално действие.
Несъобразени с разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС са и доводите на жалбоподателката по едновременното поддържане на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със съдебната практика и същевременно се поддържа, че липсва съдебна практика. Освен това се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не се мотивира наличието на допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, предвид промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика – каквото се поддържа в случая в изложението, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретни норми. Не са съобразени при изготвяне на изложението разясненията в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС. По отношение на цялото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се има предвид приетото в цитираното по – горе ТР на ОСГКТК на ВКС тълкуване на закона, съгласно което касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретно дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, като липсата на правен въпрос /какъвто е разглеждания случай/ обуславя, като правен резултат недопускането от касационния съд на касационното обжалване. В приложението се съдържат и оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК и с които не се обосновават предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК има за правна последица недопускането на касационен контрол.
Предвид изложените мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1513 от 19.02.2016 г. по гр. дело № 3915/2014 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ „в” състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: