4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 203
Гр.София, 29.02.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1911 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 60/18.03.15г., постановено по гр.д.№ 77/15г. от Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 971/26.11.14г. по гр.д.№ 720/13г. на Сливенския районен съд за отхвърляне на предявения от касатора против В. Ж. Ж. – К. и М. Ж. Ж., [населено място] в качеството им на наследници на Ж. И. Ж. иск за осъждането им да заплатят сумата от 12427.38 лв., представляваща просрочена главница по договор за финансов лизинг № 7855/15.06.07г., просрочена възнаградителна лихва в размер на 1430.57 лв., неустойка за забава в размер на 4097.44 лв., други просрочени задължения в размер на 772.53 лв., неустойка по повод невръщане на лизинговия обект в размер на 7344.69 лв. и мораторна лихва в размер на 6076.65 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответницата М. Ж. Ж., [населено място], чрез назначения особен представител адв.В. Л. оспорва жалбата. Особеният представител претендира възнаграждение по чл.47, ал.6 ГПК.
Ответницата В. Ж. Ж. – К., [населено място] не взема становище по жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 15.06.07г. между касатора и наследодателя на ответниците е сключен договор за финансов лизинг, съгласно който лизингодателят се е задължил да придобие ППС и да го предостави за ползване на лизингополучателя срещу възнаграждение. Лизингополучателят не е плащал в срок лизинговите вноски, поради което договорът бил прекратен на 21.06.09г. след изтичане на последния падеж на вноските – 20.06.09г. Лизингополучателят починал на 08.06.08г. и оставил за наследници двете си дъщери – ответници по иска. Ответницата В. Ж. Ж. – К. се отказала от наследството и отказът е вписан в специалния регистър на съда съгласно определение № 1888 по ч.гр.д.№ 2754/08г. на Сл.РС. Ответницата М. Ж. Ж. не е приела наследството. Ищецът, като кредитор на наследодателя, не е доказал изричното или с конклудентни действия приемане на наследството от М. Ж., както и не е поискал от съда по реда на чл.51, ал.1, изр.2 ЗН да се определи срок на наследника, в който същият да заяви дали приема или се отказва от наследството. Изложени са съображения, че в първоинстанционното производство не са дадени указания на ищеца да установи дали ответниците са приели наследството, а такива се съдържат в решението. С въззивната жалба не са направени доказателствени искания или искане по чл.51, ал.1, изр.2 ЗН и въззивният съд е счел, че няма задължение да указва дали доказателствата са годни и достатъчни за установяване на факта на приемане на наследството, както и служебно да определя на ответника срок по чл.51, ал.1, изр.2 ЗН. Крайният решаващ извод на въззивния съд е, че наследниците на лизингополучателя не са приели наследството, поради което същите не отговарят за задълженията на наследодателя.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя следните въпроси: При констатирана от въззивния съд непълнота на доклада на първоинстанционния съд относно разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд длъжен ли е да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания?; При пропуск на първоинстанционния съд да даде указания на някоя от страните на основание чл.146, ал.2 ГПК, следва ли въззивният съд да даде указания в тази насока и да събере съответните доказателства, които не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила?; При констатирана от въззивния съд непълнота на доклада на първоинстанционния съд относно разпределение на доказателствената тежест (след оплакване във въззивната жалба за това), следва ли същият да допусне относими доказателствени искания, направени с въззивната жалба за първи път във въззивното производство?; Преклудирани ли са доказателствените искания, направени във въззивната жалба, когато в доклада по делото, първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест и не е дал указания на страните относно възможността на предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства?. По всички поставени въпроси касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на обжалваното решение с ТР №1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС.
На така поставените въпроси е даден отговор в ТР №1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС, но за допускане на касационното обжалване следва да са налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК – произнасянето от въззивния съд по въведените от касатора въпроси да е обуславящо за крайния резултат от спора, както и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – касаторът да е обосновал несъответствие на въззивното решение с практиката на ВКС, на която се позовава в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В случая, въззивният съд е констатирал, че на ищеца в първоинстанционното производство не са дадени указания да установи дали ответниците са приели наследството, както и че няма служебно задължение да указва на страните дали сочените от тях доказателствата са годни и достатъчни за установяване на факта на приемане на наследството, както и служебно да определя на ответника срок по чл.51, ал.1, изр.2 ЗН. В този смисъл въззивният съд не е приел, че са преклудирани доказателствените искания на страната, направени с въззивната жалба и се е произнесъл по искането за назначаване на съдебна експертиза. Разпределение на доказателствената тежест не е направено, доколкото страната е била запозната с извода на първоинстанционния съд за недоказаност на релевантни за спора факти, поради което и във въззивната жалба са били заявени доказателствените искания. При направени доказателствени искания с въззивната жалба съдът дължи произнасяне по същите, като събирането на посочени от страните доказателства съгласно разрешенията в ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС се извършва след преценка на тяхната относимост и допустимост. Оставеното без уважение искане е мотивирано с поставения от въззивника правен въпрос – дали са извършени действия, представляващи приемане на наследството. По отношение на изразеното становище за липсата на задължение на съда служебно да определя на ответника срок по чл.51, ал.1, изр.2 ЗН, следва да се съобрази практиката на ВКС, постановена по реда на чл.274, ал.3 ГПК в определение № 315/23.06.15г. по ч.гр.д.№ 3092/15г. на І г.о. и определение № 460/22.07.15г. по ч.гр.д.№ 3616/15г. на ІІІ г.о. Според практиката на ВКС в производството по чл. 51 ЗН се изключва приложението на предвидените в ГПК фикции по чл. 40 и чл. 41 ГПК, както и призоваване чрез залепване на уведомление или чрез „Държавен вестник”, които предполагат назначаване на особен представител. Особеният представител не би могъл да изрази воля в смисъл дали призованият към наследяване приема или се отказва от наследството, което зависи изцяло от личната преценка на призования наследник и се отразява в неговата имуществена сфера. По конкретния спор наследникът е представляван от особен представител, поради което не би могъл да се приложи редът по чл.51 ЗН.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.47, ал.6 ГПК и съгласно т.6 на ТР № 6/12г. от 06.11.13г. на ОСГТК на ВКС на особения представител на ответницата М. Ж. Ж. – адв.В. Л. следва да се определи възнаграждение по чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004г. в размер на 500 лв. Възнаграждението не е било определено от съда и внесено преди администриране на касационната жалба, поради което същото следва да се присъдено като разноски в тежест на касатора.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 60/18.03.15г., постановено по гр.д.№ 77/15г. от Сливенския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на адв.В. Л. К., [населено място], [улица], офис 4 възнаграждение на основание чл.47, ал.6 ГПК в размер на 500 лв. (Петстотин лв.) за процесуално представителство пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.