О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
гр. София 11.02.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 09 февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4511 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника В. Г. Г., чрез адв. Д. Х. против решение № 552/19.03.2014 г. по гр.дело № 4435/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6351/03.09.2013 г. по гр. дело № 5029/2012 г. на Софийски градски съд, с което е обявен за окончателен предварителен договор от 30.09.2002 г. за покупко-продажба на недвижим имот, с който А. И. Й. продава на В. Г. Г. недвижимия имот – апартамент № 10 с идентификатор 68134.4089.349.1.73, находящ се в [населено място], кв.Г. б., ул.*, № 5-Б със застроена площ 114.33 кв.м. за сумата 42000 щатски долара и е осъдена А. И. Й. да заплати на В. Г. Г. сумата в размер на 31300 щатски долара, представляваща насрещно неизпълнено задължение по предварителен договор от 30.09.2002 г. за покупко продажба на недвижим имот в двуседмичен срок от влизане на решението в сила, включително чрез прихващане на платените от него за сметка на ответника задължения към държавата. Неразделна част от решението на СГС е решение № 6762/10.10.2013 г. по същото дело, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение, като в диспозитива на същото се чете – В. Г. Г. продава на А. И. Й. и след гараж № 5 на ред 19 от същия диспозитив се допълва текста „самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4089.349.1.155.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. въззивният съд длъжен ли е при направено възражение за наличие на недействителност /симулативност/ на сключени сделки по иск за обявяване на предварителен договор за окончателен да се произнесе по приложение на материално правната норма на чл.17,ал.1 ЗЗД и това произтича ли от задълженията на решаващия съд да спазва основните начала в гражданския процес по чл.5,чл.6, ал.2 и чл.10 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 86/18.07.2011 г. по т.дело № 682/2010 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК, 2. по въпроса налице ли е симулативност на сделките, има ли явно и прикрито съглашение между страните по два договора, подписани на една и съща дата, между едни и същи страни и имащи за предмет едни и същи обекти –апартамент с принадлежащото му избено помещение и гараж – в единият договор, обозначен като предварителен с обещание за продажба „след снабдяване на продавача в необходимите документи за собственост”, а в самия предварителен договор при описа на приложенията е описан документ за собственост с титуляр на всички обекти продавача по договора. По същия договор – предварителния внесените суми като капаро и вноски за закупуване на обектите са били признати от купувачката като задължения по наемния договор. Вторият договор е бил договор за наем с определени клаузи за срока на договора, за заплащане на наемната цена и със същата клауза, задължаваща наемодателя да предложи, ако реши да се разпорежда с имота именно на наемателката-купувач по предварителния договор. Дали тези договори са представлявали две отделни съглашения, нямащи никаква връзка помежду си или от съдържанието и анализа на връзката между тях може да се направи извод, че страните не са желаели към момента на сключване на предварителния договор постигане на посочения резултат-продажбата на обектите, въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС – посоченото решение № 86/2011 г. по т.дело № 682/2010 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК, решение № 1415/19.01.2009 г. по гр.дело № 4852/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, решение № 475/14.07.2010 г. по гр.дело № 621/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 3. решаващият съд длъжен ли е при представяне на два договора, сключени на една и съща дата с едни и същи страни, едни и същи обекти с клаузи за обещано предлагане за закупуване на обектите, с воля внесените суми по предварителен договор да се считат като суми за погасяване дължимите вноски по договор за наем, с направено предложение за закупуване именно по договора за наем и с провеждани преговори по съществените елементи на договора за покупко-продажба пак по договор за наем да тълкува волята на страните съгласно чл.20 ЗЗД и по двата договора и от там да извлече изводът кои правила да се приложат – дали правилата, уреждащи поотделно договорите или правилата, уреждащи привидността на едната сделка и прикритото съглашение по другата, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – решение № 807/05.05.1997 г. по г.дело № 1516/96 г. на ВКС, V г.о., решение № 559/17.05.1993 г. по гр.дело № 1724/92 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на ГПК/отм./, решение № 65/24.04.2012 г. по т.дело № 333/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 832/01.12.2009 г. по гр.дело № 1709/2008 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, 4. ако страните по един договор са постигнали съгласие за промяна на съществени уговорки по него/ в случая по цената/, поради изтичане на повече от пет години от сключването му, но не са стигнали до окончателно съгласие, налице ли е основание за разваляне на договора по чл.87,ал.2 ЗЗД, поради безполезност на същия за страната, която има интерес от предоговарянето, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 5. допустимо ли е да бъде обявен за окончателен предварителен договор след като вече е бил развален с едностранно писмено волеизявление на изправния кредитор, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение № 28/01.07.2011 г. по т.дело № 207/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 5/10.09.2010 г. по т.дело № 32/2009 г. на ВКС, II т.о., постановени по чл.290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба А. И. Й., чрез адв. Д. К. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.19,ал.3 ЗЗД.
Прието е за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че ищцата А. Й. е надлежна страна – купувач по предварителен договор за продажба на недвижим имот от 30.ІХ.2002 г., а жалбоподателя-ответник В. Г. е продавач. Прието е, че в договора е отразено съгласие ответника да продаде апартамент № 10, с идентификатор 68134.4089.349.1.73, находящ се на ІV етаж в жилищна сграда на [жилищен адрес]@@23@ [населено място] със застроена площ от 114.33 кв.м, заедно с избено помещение № 10 с площ от 10.49 кв.м., заедно с прилежащите му 2.047% ид.ч. от общите части на сградата на вх.3 и 4 и правото на строеж, гараж № 5 , находящ с в същата сграда, със застроена площ от 24.19 кв.м. ведно с прилежащите му 0.422% ид.ч. от общите части. Приел е, че в договора е определена цената, която ищцата-купувач следва да заплати 42000 щ.д., от която продавачът следвало да получи от купувача при подписването на договора сума от 4200 щ.д., до 31.ХІІ.2002 г. още 4200 щ.д., а останалата част от договорената продажна цена сума в размер на 33600 щ.д. следвало да бъде изплатена в едногодишен срок от подписване на договора, при изповядване на сделката по нотариален ред, но не по-късно от един месец след снабдяване на продавача с необходимите документи за собственост на продаваемия имот.
Въззивният съд е приел за установено, че към момента на подписване на предварителния договор продавачът не е бил собственик на процесния имот, но е получил сумата от 4200 щ.д. капаро по предварителния договор, като последният служи, като разписка за това, че ответникът е получил сумата. Прието е, че към момента на подписване на предварителния договор процесният апартамент е бил в режим на СИО. Прието е също, че ликвидирането на семейната имуществена общност е станало с договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписи и дата рег. № 10799 от 21.ХІІ.2009 г. Прието е, че от тази дата 21.ХІІ.2009 г. започва да тече общата погасителна давност, предвидена в чл. 110 ЗЗД.
Възивният съд е преценил за неоснователни твърденията на ответника за липса на всички елементи от фактическия състав на чл.19,ал.3 ЗЗД. Прието е, че предварителния договор е в писмен вид, съдържа всички необходими елементи на договора за продажба на недвижим имот – описан е имота, определена е цената, посочен е начинът на плащане. Според въззивния съд продавачът по предварителния договор е станал собственик на имота в края на 2009 г.и от този момент е започнала да тече давността и задължението на продавача да прехвърли имота. Приел е за установено от представените по делото две разписки от 29.ХІІ.2002 г. и от 23.V.2003 г., че ищцата е изпълнила задължението по договора – заплатила е втората и трета вноска по същия, че ответникът-жалбоподател е получил сумите 4200 щ.д. и 2300 щ.д. като вноски по предварителния договор за покупко – продажба на процесния апартамент.
Преценено е за неоснователно твърдението на ответника, че предварителния договор всъщност е договор за наем. Прието е за установено, че между страните по делото на една и съща дата са сключени два договора – процесният предварителен договор и договор за наем за същия имот. Приел е също, че между страните са съществували две паралелни облигационни отношения – обещание за продажба на недвижим имот и договор за наем на същия имот, че по договора за наем ищцата е наемател, а ответника – наемодател, че е уговорена цена и срок на договора, че в договора за наем няма препратка към предварителния договор.
Приел е, че договорът за наем и двата анекса към него се отнасят за договора за наем и, че нямат нищо общо с предварителния договор. Съдът е приел, че в предварителния договор в т.Х е отразено, че отношенията между страните, в случай, на невъзможност да бъде извършено нотариално прехвърляне на собствеността, се уреждат при условията на договора за наем, като купувачката заплаща 200 щ.д. месечно, че тази уговорка е постигната, тъй като към момента на подписване на предварителния договор продавачът не е бил собственик на недвижимия имот и е липсвала яснота дали ще стане такъв, че тази клауза е уговорена за защита интереса на купувача. Направил е извода, че волята на ответника е ясна в предварителния договор. Приел е, че при подписването на предварителният договор ответникът, след като не е бил собственик на имота, не е могъл да го прехвърли и поради това страните по същия договор уговорили в т. ІХ удължаване на предвидения срок посочен в т.1 от договора или връщане на сумата получена от продавача над 2400 щ.д. Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд, че предварителния договор съдържа всички условия необходими да обявяването му за окончателен.
Преценено е за неоснователно възражението за разваляне на договора, тъй като според съда страната която твърди, че е упражнила правото си да развали договора, следва да докаже, че е настъпила невъзможност за изпълнение, за която длъжникът носи отговорност, или е настъпила безполезност на изпълнението, настъпила в резултат на виновна забава на длъжника. В тази насока са възприети изводите на първоинстанционния съд, а именно, че в съгласно чл.87,ал.1 ЗЗД развалянето на договора е допустимо ако в предоставения от изправната страна срок длъжникът не изпълни задължението по него, че това правило е неприложимо при настъпила безполезност на престацията. Възприет е и извода, че съгласно текста на чл.87,ал.2 ЗЗД развалянето настъпва при установяване на безполезност на престацията, като последица от забавата на длъжника и че в този случай тежестта на доказване е върху кредитора, че ответникът не е доказал тези обстоятелства.
Въззивният съд се е произнесъл и по доводите на ответника за неправилност на първоинстанционното решение, поради непредставяне на доказателства по чл. 264, ал.2 ДОПК и чл. 25, ал.8 ЗННД. Същите са преценени за неоснователни. Прието е, че съгласно ДОПК, писмени декларации, които се представят пред нотариус при прехвърляне на собствеността на недвижим имот или по ЗННД, че страните нямат непогасени, подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци и др. публични задължения, на осн. чл. 362, ал.1 ГПК, не е основание да се отхвърли иска. Прието е, че такива декларации по чл. 264, ал. 2 ДОПК и по чл. 25, ал.8 ЗННД страната следва да бъде задължена да представи в двуседмичен срок от влизане на решението в сила, че непредставянето на такива декларации, не е основание съдът да не обяви предварителният договор за окончателен.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението.
С решение № 86/18.07.2011 г. по т. дело № 682/2010 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правните въпроси – допустимо ли е въззивното решение, като постановено по предявения иск, с оглед на твърденията на ищеца в исковата молба, симулативна ли е продажбата с окончателния договор, ако сделката е сключена при цена, различна от уговорената в предварителния договор и допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински, без същият да е оспорен от страните в процеса. В посоченото решение по първите два въпроса е прието, че съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД привидните договори са нищожни, като тази норма следва да се тълкува във връзка с разпоредбата на чл. 17 ЗЗД. Посочено е, че привидността на договора е обусловена от уговорка между страните, с която те прикриват действителната си воля чрез сключването на съглашение за пред третите лица, че съгласието може да се изразява в липсата на воля договорът да породи правни последици – абсолютна симулация или във воля сделката да породи правни последици, различни от външно изявените – относителна симулация. Прието е, че законът разпорежда, че при относителната симулация се прилагат правилата за прикритото съглашение, ако са налице изискванията за неговата действителност. Според съдебния състав искът по чл.26,ал.2, пр.5 ЗЗД би могъл да е предявен за разкриване на относителната симулация или за прогласяване на абсолютна симулация, че при твърдение на ищеца за абсолютна симулация възраженията на ответника могат да се основават на съществуването на действително прикрито съглашение, в който случай по силата на чл.17,ал.1 ЗЗД съдът следва да приложи правилата за прикритото. Прието е, че правомощието на съда произтича от материално правната норма на чл.17,ал.1 ЗЗД, както и от основните начала на гражданския процес по чл.5, чл.6, ал.2 и чл.10 ГПК.
С обжалваното решение въззивния съд не е разрешил правния въпрос в отклонение от посочената практика. Въз основа на всички събрани по делото доказателства, които съдът подробно е обсъдил е направен правния извод, че сключения предварителен договор от 30.09.2002 г. за продажба на процесния апартамент е валиден. Поради това въззивният съд не се е произнасял по приложението на разпоредбата на чл.17, ал. 1 ЗЗД, което от своя страна не сочи на противоречие с цитираната практика на ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по въпросите по п.2-ри от изложението. Съдът посочва хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като е посочено решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./. Формулираните въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а са такива по правилността на обжалваното решение. Съгласно тълкуването, дадено в т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставените въпроси по п.2-ри представляват такива по правилността на обжалваното решение и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на предпоставките, визирани в чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по третия въпрос от изложението, по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по четвъртия и пети въпроси. Всеки от тях е поставен общо и хипотетично от жалбоподателя – т.е. при изложени от същия факти и обстоятелства, каквито не са приети за установени от въззивния съд. С оглед на това въззивният съд не е извеждал и решаващи правни изводи, така както са посочени в изложението. Въпроса по п.3-ти е формулиран, като е изведен от установено според жалбоподателя обстоятелство за провеждани преговори от страните по предварителния договор по съществени елементи на същия договор и то по договора за наем, каквото обстоятелство не е прието за установено от въззивния съд. Въпросът по п.4-ти е изведен, като са посочени обстоятелствата за постигнато съгласие между страните по предварителния договор за покупко-продажба за промяна на съществени уговорки по договора – на цената, но не са стигнали до окончателно съгласие, каквото обстоятелство въззивният съд също не е приел за установено. Относно въпроса по п.5-ти същият е поставен при хипотеза на вече развален предварителен договор с едностранно писмено волеизявление на изправния кредитор – отново обстоятелство, каквото въззивният съд не е намерил за установено. Следователно всеки от тези въпроси не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – не са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на предпоставките, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник В. Г. Г..
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по жалбата следва да се присъди сумата 1500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 552/19.03.2014 г. по гр.дело № 4435/2013 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 6305/27.05.2014 г., подадена от ответника В. Г. Г., чрез адв.Д. Х., съдебен адрес [населено място], [улица].
Осъжда В. Г. Г. от [населено място],[жк], ул. „740”, № 5-Б да заплати на А. И. Й., [населено място],[жк], [жилищен адрес] съдебен адрес [населено място], [улица], ет4, офис № 8, чрез адв. Д. К. сумата 1500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: