О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
гр. София, 31.03.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2052 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса, [населено място] срещу решение № 159/01.07.2019г., постановено по в.гр.д.№ 168/2019г. от Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 68/20.02.2019г. по гр.д.№ 527/2018г. на Плевенски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на УМБАЛ „Д-р Георги Странски” ЕООД, [населено място] сумата от 414165 лв., представляваща стойността на извършена болнична медицинска помощ по КП на задължително здравноосигурени лица за месец октомври и месец ноември 2016г. – надлимитна дейност по договор № 150504/23.02.2015г. за оказване на БП по КП и допълнително споразумение № 63/26.05.2016г. към него; договор № 151240/17.05.2016г. за извършване на амбулаторни прегледи и договор № 151232/17.05.2016г. за оказване на БП по КП, ведно със законната лихва върху сумата от 20.07.2018г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2, т.3 и ал.2 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът по иска – настоящ ответник по касационната жалба е регистрирано лечебно заведение по ЗЛЗ и е изпълнител на болнична медицинска помощ на задължително здравноосигурени лица по клинични пътеки, съгласно сключен на основание чл.59, ал.1 ЗЗО договор № 150504/23.02.2015г. за оказване на БП по КП и допълнително споразумение № 63/26.05.2016г. към него, сключено на основание чл.59, ал.3, изр.2 ЗЗО, както и е изпълнител по договор № 151240/17.05.2016г. за извършване на амбулаторни прегледи и договор № 151232/17.05.2016г. за оказване на БП по КП. По посочените договори възложител е НЗОК чрез РЗОК – Плевен, който е поел задължение да заплаща дейностите съгласно ПМС № 94/24.04.2014г. и договор № РД-НС-01-2/29.12.2014г. при условията, в сроковете и по реда, определени в Методиката за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ по Приложение № 2 към ПМС № 94/24.04.2014г. Претенцията е основана на съставени фактури и първични медицински документи за извършените дейности. На база на заключението на изслушаната икономическа експертиза решаващият състав е приел, че надлимитните дейности са в размер на претендираната искова сума. Апелативният съд е анализирал уговорките в сключените договори и е приел, че по договор № 150504/23.02.2015г. се предвижда възложителят да извършва заплащане на извършените дейности по отчетни цени, като не се надвишава пределната цена за група и тип медицински дейности. Съгласно чл.42, ал.1 от договора стойността не следва да надвишава размера на определените стойности на изпълнителя по реда на чл.4 ЗБНЗОК за 2015г., а отхвърлената за заплащане дейност като надлимитна се изплаща с решение на НС на НЗОК. В договора е предвидена и възможност да се осъществи актуализация на стойностите и дейностите, които се заплащат. По останалите два договора в мотивите на съда е възпроизведен начинът на отчитане на извършените дейности, като и за трите договора е прието, че изпълнителят е спазил изисквания за отчет на дейността, като по делото е безспорно, че претендираната сума представлява стойността на отчетената надлимитна дейност.
Според състава на апелативния съд съгласно чл.52 от Конституцията на Република България гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ. Конституционното право е развито в разпоредбата на чл.81 от Закона за здравето и в Закона за здравното осигуряване. Въз основа на тези нормативни актове въззивният съд е посочил, че един от основните принципи при осъществяване на задължителното здравно осигуряване е свободен избор от осигурените на изпълнители на медицинска помощ – чл.5, т.10 ЗЗО. За осъществяване на дейностите по ЗЗО НЗОК и Българският лекарски съюз подписват Национален рамков договор /чл.55 ЗЗО/, въз основа на който се сключват договори с лечебните заведения /чл.58 ЗЗО/ с поети от изпълнителите задължения да осигуряват договорената болнична медицинска помощ. Изводите на Великотърновския апелативен съд са, че за изпълнителя – ответник по касационната жалба не съществува правна възможност в рамките на гарантирания здравен пакет да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурени лица на каквото и да е било основание, включително и поради изчерпване на средствата, разпределени му по лимитирания бюджет. В този смисъл с превишаване на лимита не е налице неизпълнение на поетите с договора задължения. Допълнително са изложени съображения, че съгласно ЗБНЗОК от 2016г. НС на НЗОК е овластен да използва преизпълнението в приходната част на бюджета за допълнителни здравноосигурителни плащания, поради което е прието, че бюджетът очертава обещаните средства, но не лимитира отговорността на НЗОК. Разпоредбата на чл.40, ал.3 от Договор № 150504/23.02.2015г., която не дава право на изпълнителя да се отчита за дейности, надвишаващи стойността за съответния месец е обявена на нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД като противоречаща на чл.35 ЗЗО, чл.55, ал.3, т.2 и т.5 и т.6 ЗЗО, поради което отчетената дейност следва да се заплати в пълен размер.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпрос, по който иска да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а именно: „Подлежат ли на заплащане на изпълнителя на болнична медицинска помощ случаите на отчетени от него дейности, които надвишават утвърдените бюджетни стойности затова, определени нормативно и чрез сключения индивидуален договор с него, както и следва ли те да бъдат заплатени на изпълнителя, въпреки, че не е спазена процедурата по тяхното отчитане“. Според касатора въззивното решение противоречи на Решение № 2/22.02.2007г. по конституционно дело № 12/2006г. Развити са съображения, че според решението на Конституционния съд обхватът и обемът на пакета от здравни дейности не е неограничен и същият се определя съгласно нормативните актове, както и че няма разпоредба в осигурителен закон, която да третира по различен начин нуждаещите от здравна помощ, като с бюджетното регулиране не се отричат конституционните права на гражданите.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът би могъл да се уточни като въпрос относно това дали е законосъобразно определянето на месечни стойности за заплащане от страна на НЗОК на отчетените дейности от изпълнителите на медицински дейности по сключените между тях договори с оглед разпоредбите на Конституцията на РБ, Закона за бюджета на НЗОК за съответната година и Закона за здравното осигуряване. Така формулиран въпросът е относим към поддържаната от касатора теза, че задължение на НЗОК е да заплаща извършването само на определените с процесните договори дейности, отчетени по съответния ред, и то в рамките на предварително определените стойности по реда на чл. 4 от ЗБНЗОК за 2016 г., както и с оспорването на мотивите на съда, че уговорките за заплащане на осъществените дейности в рамките на утвърдените месечни стойности са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С поставените въпроси касационният жалбоподател по същество оспорва законосъобразността на решаващите изводи на въззивния съд и следователно правилността на съдебното решение, която не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. На следващо място, приетите разрешения от въззивния съд не противоречат на цитираното решение на Конституционния съд, в което произнасянето е относно Закона за бюджета на НЗОК, а не по поставения от касатора правен въпрос. Втората част на въпроса за процедурата за отчитане на дейностите е фактологически и не попада в приложното поле на касационното обжалване.
На основание чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпроса: „След като искът с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД не е доказан по своето основание и решаващият съд не е изследвал и съответно посочил в какво се състои неизпълнението на административния орган, то следва ли да бъде вменено на последния (НЗОК/Директора на РЗОК – Плевен) да плати сумата, представляваща цената на този същия този иск?“
Съставът на ВКС намира, че въпросът е изцяло по правилността на въззивното решение, а не по тълкуването и прилагането на законова разпоредба с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото. От една страна, формулировката на въпроса предпоставя, че искът не е доказан по основание – обратно на приетото в решението на въззивната инстанция, а от друга – съдържа неточности, че не е посочено в какво се състои неизпълнението, което при осъдителен иск за парично вземане е ясно определено и в случая е намерило израз в мотивите на апелативния съд.
Касаторът се е позовал и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, което е аргументирал с довода, че изводът на въззивния съд за нищожност на договорната клауза е недопустим, тъй като въззивният съд е излязъл извън правомощията си предвид на обстоятелството, че договорните клаузи отразяват изцяло законодателната воля.
Основанието за допускане на касационно обжалване при вероятна недопустимост на решението е приложимо в случаи на произнасяне по непредявен иск или на разгледан иск на непредявено основание. Процесуалният закон и съдебната практика не разглеждат като основания за обжалване „недопустими изводи“ в мотивите на обжалвания съдебен акт, включително и при твърдения за произнасяне по незаявени доводи от страните. В последния случай обжалваното решение би било неправилно, а не недопустимо.
По изложените съображения ВКС не допуска касационно обжалване на въззивното решение.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение съгласно представения договор от 21.08.19г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 159/01.07.2019г., постановено по в.гр.д.№ 168/2019г. от Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса, [населено място], ул.“Кричим“ № 1 да заплати на УМБАЛ „Д-р Георги Странски” ЕООД, [населено място], ул.“Георги Кочев“ № 8а сумата от 500 лв. (петстотин лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.