4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
гр.София, 20.02.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1151 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столичен инспекторат към Столична община срещу решение от 15.05.2012 г., постановено по гр.д. № 2163 по описа за 2012 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV „А” въззивен състав, с което е потвърдено решение от 16.09.2011 г. по гр. д. № 52626 по описа за 2010 г. на СРС, 59 състав, за отмяна на извършено със заповед № РД 09 СИ 222 от 17.09.2010 г. на Директора на Столичния инспекторат дисциплинарно уволнение на В. С. Р. и за възстановяването му на предишната длъжност.
Касаторът Столичен инспекторат към Столична община твърди, че решението на Софийския градски съд е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Поставя следния процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.235, ал.3 от ГПК: Длъжен ли е съдът да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на исковата молба? Въззивният съд е отказал да се съобрази с решение № 94 от 1.3.2012 г. на ВКС, І НО, с което ищецът е осъден да изтърпи наказанието лишаване от право да упражнява контролна дейност в държавни или обществени органи. Ако беше се съобразил с това решение, съдът би следвало да отхвърли иска за възстановяване на предишната длъжност. По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора и задължителна според него съдебна практика, която задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска. Счита, че е необходимо да се изтълкува понятието обективно възпрепятстване на явяването на работа. Съдът погрешно е приел, че на 16.09.2010 г. ищецът не се е явил на работа по обективни причини. Моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението.
Ответникът по жалбата В. Р. счита, те тя не следва да бъде допускана до касационно обжалване, като я оспорва и по същество. Претендира за 500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Ищецът, който е работил по силата на трудово правоотношение като старши инспектор в Районен инспекторат „Искър”, е уволнен заради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни- от 13.09.2010 г. до 16.09.2010 г. включително. В исковата молба той е заявил, че до 14.15 часа на 14.09.2010 г. му е била наложена мярка за процесуална принуда „задържане под стража”, поради което не е могъл да се яви на работа. На следващия ден, 15.09.2010 г., той е отишъл на работното си място, където представител на работодателя му е заявил, че е дисциплинарно уволнен и е иззел служебната карта. Изземването на картата е довело на практика до недопускането на работното място, тъй като е въведен специален пропускателен режим. От постановление на СГП № 10196 от 11.09.2010 г. се установява твърдението на ищеца, че му е била наложена мярка за процесуална принуда „задържане под стража”, считано от 14,15 часа на 11.09.2010 г. до 14,15 часа на 14.09.2010 г. На 15.09.2010 г. ищецът е присъствал на среща в Столичния инспекторат, на която е обяснил от негова гледна точка събитието на 10.09.2010 г., довело до задържането му под стража. В края на срещата му е била отнета служебната карта, осигуряваща достъп до работното място. При тази фактическа обстановка съдилищата са приели, че на 13 и 14 септември 2010 г. ищецът обективно е бил възпрепятстван да се яви на работа, за което е уведомил работодателя на 15 септември. На 16 септември 2010 г. документът за достъп до работното място е бил отнет от работодателя, поради което според съдилищата служителят също по обективни причини не е работил на тази дата. Касаторът счита, че отнемането на служебната карта не е било пречка ищецът да дойде на работа на 16 септември 2010 г. В тази връзка смята за необходимо да се допусне касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за тълкуване на понятието „обективно възпрепятстване на явяването на работа”, което е от значение за точното прилагане на закона. Съдът намира, че наличието на обективно препятствие за явяването на работа е понятие, което е достатъчно ясно, не се нуждае от тълкуване и е приложено правилно от въззивния съд в настоящия случай по отношение на отсъствията на ищеца на 13 и 14 септември 2010 г. Безспорно е, че задържането под стража е осуетило възможността ищецът да работи на 13 и 14 септември 2010 г. На 15 септември 2010 г. ищецът се е явил, за да даде обяснения на своя работодател за задържането му поради опит за вземане на подкуп. Обективната невъзможност наистина не се отнася за отсъствието на ищеца на 16 септември 2010 г. Тогава той не се е явил на работа, но не поради невъзможност, а защото работодателят го е отстранил. Отнемането на служебната карта и на служебния мобилен телефон на ищеца представляват действия по отстраняване на ищеца от работа. Посредством тези действия работодателят всъщност му е заявил, че не го допуска повече да изпълнява служебните си задължения. Оттук следва изводът, че не е налице фактическият състав на чл.190, ал.1, т.2 от КТ-неявяване на работа в течение на два последователни дни. На 13 и 14 септември 2010 г. служителят е бил възпрепятстван от мярката за неотклонение. На 15 септември 2010 г. се е явил пред работодателя, макар и късно и не на работното си място, а на 16 септември 2010 г. е бил всъщност отстранен от работа по волята на своя работодател. Следователно допускане на касационното обжалване с цел да се тълкува кога е налице обективна невъзможност за явяване на работа, не би се отразило на крайния извод за незаконност на дисциплинарното уволнение на посоченото от работодателя основание и оттам-на изхода на спора.
В обжалваното решение не е допуснато противоречие с нормата на чл.235, ал.3 от ГПК и с цитираната от касатора практика на ВКС, която задължава съда да вземе предвид настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право. Влязлата в сила присъда, която лишава ищеца от правото да упражнява контролна дейност в държавни или обществени органи, не е факт, който погасява правото му да иска възстановяване на предишната длъжност на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ след отмяната на незаконното дисциплинарно уволнение. Тази присъда е основание по чл.330, ал.2, т.1 от КТ за прекратяване на трудовия договор без предизвестие-право, което касаторът лесно може да упражни с оглед голямата обществена значимост на случая, обоснована в касационната жалба.
В обобщение следва да се приеме, че поставените от касатора въпроси не отговарят на предвидените в чл.280, ал.1 от ГПК критерии за селекция на касационните жалби, поради което касационното обжалване не трябва да бъде допускано.
При този изход на спора касаторът дължи на В. Р. 500 лв. разноски за касационното производство.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.05.2012 г., постановено по гр.д. № 2163 по описа за 2012 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV „А” въззивен състав.
ОСЪЖДА Столичен инспекторат, [населено място], [улица], да заплати на В. С. Р., ЕГН [ЕГН], сумата 500/петстотин/ лв., представляваща разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: