О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София, 12.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3591/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№10370/12.6.2017 г., подадена от адв. И. П. – процесуален представител на ищеца В. Д. А. от [населено място], и по касационна жалба, вх.№8382/15.5.2017 г., подадена от Б. С. – прокурор от Апелативна прокуратура – София, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, против въззивно решение №1003/02.5.2017 г. по гр.д.№4444/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 1-ви състав.
С обжалваното решение е отменено решение №2087/14.3.2016 г. по гр.д.№10806/2014 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, І-2 състав, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Д. А., на обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за разликата от 15000 лева до 60000 лева, и искът за тази разлика е отхвърлен. В останалата отхвърлителна част решението на първоинстанционния съд е потвърдено.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „От събраните по делото пред първата инстанция гласни доказателствени средства се установява, че към момента на повдигане на обвинението ищецът, на 25г. имал дете на две години и живеел със съпругата си в [населено място]. Според св.П./баща на съпругата на ищеца/ повдигнатото обвинение се отразило неблагоприятно на общото му състояние от весел и контактен човек се затворил в себе си и дистанцирал от социални контакти. Бил изключително притеснен в началото за семейството и детето си, особено след задържането, видимо отслабнал, не желаел да контактува с никой и срещал трудности при намиране на работа именно заради воденото срещу него наказателно производство. В отношенията със съпругата му нямало сериозна промяна или конфликти по повод на делото, само известно напрежение в началото. Сходни са обстоятелствата се сочат в показанията на другия свидетел Д.Б. /сестра на ищеца/, която описва състоянието на брат си по същия начин – притеснен за семейството си, подтиснат и изолиран от социален живот, а наред с това търпял трудности при намиране на работа вследствие на наказателното дело.
При тези безспорно установени факти правилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е доказан по основание при наличие на законово изискуемите предпоставки за това, визирани в разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3, предл. първо ЗОДОВ – повдигнато обвинение за престъпление по НК и приключило с оправдателна присъда наказателно производство, поради което действията по повдигане и поддържане на обвинението се считат незаконни и дават основание да се ангажира отговорността на съответния правозащитен орган – Прокуратура на РБ.
Поради изложеното са неоснователни оплакванията в жалбата на прокуратурата против наличието на материалноправните предпоставки за реализиране на отговорността по ЗОДОВ.
От събраните писмени и гласни доказателства е установено, че е налице повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищеца за тежко умишлено престъпление, във връзка с това обвинение спрямо ищеца е била взета най-тежката мярка за неотклонение – задържане под стража в продължение на два месеца, заменена в „парична гаранция”, наказателното производство е продължило извън всякакви разумни срокове близо шестнадесет години /11 години в досъдебното производство и 5 години във съдебната фаза/, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди.
Тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение се преценява като обстоятелство, което е от значение за справедливото овъзмездяване на оневинения обвиняем /подсъдим/. Това обстоятелство, наред с продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, интензивността на проведените процесуално-следствени действия са от съществено значение за определяне обема на вредите, но освен тях правно релевантно е как обвинението се е отразило върху обвиняемия /подсъдимия/ с оглед на специфичните за всеки случай факти и обстоятелства.
Показанията на свидетелите потвърждават част от описаните в исковата молба вреди, изразяващи се в стрес, притеснение за себе си и семейството с оглед изхода на делото, допълнително утежнени от обстоятелството, че към този момент е имал съвсем малко дете, което би било лишено от грижи. Неблагоприятното отражение на незаконното обвинение върху неговата психика и емоционално състояние е намерило външен израз в съвсем нормалната човешка реакция на изолация от социални контакти, затваряне в себе си вследствие на преживените негативни емоции при обвинение, което не е извършил, включително ограничените основните човешки права, съпътстващи задържането под стража. Неоснователни са доводите на прокуратурата за липса на вреди, респ. за съществено занижаване на техния паричен еквивалент поради наличието на други осъждания, сочещи за престъпно поведение на лицето, склонно към незачитане на обществения ред и от там за по-нисък интензитет. Обстоятелството, че ищецът е бил обект на други наказателни производства и че е осъждан не може да бъде довод за липса на вреди при установено конкретно незаконно обвинение /в този смисъл е практиката на ВКС по чл.290 ГПК пр. решение № 3/29.01.2014г. по гр.д. № 2477/2013г., ВКС, ІV г.о.; решение № 483/9.06.2010г. по гр.д. № 1091/2009г., ВКС, ІІІг.о./. Отделно от посоченото, в конкретния случай не може да става въпрос за предишни осъждания от значение за личностния му профил, поради това че към повдигане на обвинение за процесното деяние през 1996г., така и до приключване на наказателното производство през 2011г. ищецът е бил с чисто съдебно минало.Преценката на събраните доказателства във връзка с твърдените от ищеца морални болки и страдания, обаче не надхвърля обичайните в подобни случаи притеснения и негативни преживявания, присъщи на всеки човек, подложен на наказателна репресия. Извън тези вреди не се установяват други физически и психологически проблеми в причинна връзка с незаконно повдигнатото обвинение, които да са оставили трайно отражение върху здравето, психиката или върху неговия социален и семеен статут. Твърденията за битови проблеми в следствие на наказателното производство остават недоказани- няма каквито и да било писмени доказателства ищецът да е работил през някакви интервали от време в рамките на целия период, затова не следва да бъдат ценени свидетелските показания в частта, в която отдават непостоянните доходи и работа на ищеца на дискредитирането му като обвиняем. Изложеното сочи основателност на оплакванията на прокуратурата за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД, поради несъобразяване на всички от значение обстоятелства за конкретния случай. Тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, възрастта и социалното положение на ищеца, претърпените от него негативни преживявания с най-силен интензитет към и по време на задържането му под стража, които морални страдания /страх, притеснение, неудобство заради компрометиране на личността му/ не са в обем, надхвърлящ обичайните вреди, които според настоящият състав биха били обезщетени в размер от 15000лв, над който до присъдения размер от 60000лв обжалваното решение ще следва да се отмени.
Изцяло неоснователна се явява жалбата на ищеца против решението в отхвърлителната му част, поради изложените вече съображения с оглед на конкретно установените морални страдания по повод на наказателното преследване. Както е посочил първоинстанционният съд обезщетението има компенсаторен характер и не може да служи за получаване на доходи от увреденото лице, поради това посочените от него критерии /по 2000лв х месец за периода на осъждането/ не съответстват на стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходи към датата на деликта, които биха могли да послужат като база за определяне на паричния еквивалент, нито въобще на същността на обезщетението.“
В изложението на касационния жалбоподател – ищец, се сочат следните въпроси: 1.Следва ли въззивният съд да изложи мотиви, с които да се произнесе относно размера на сумата, която се присъжда като размер на обезщетение съобразно критерия по чл.52 ЗЗД ?, 2. Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се извърши преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства – продължителността на наказателното преследване, в което по отношение на ищеца са извършени процесуални и процесуално-следствени действия, общественото положение на ищеца, неговото съдебно минало, негативното въздействие от отношенията му с близките и семейството ?
Сочи се основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитират се и се представят решения на ВКС по чл.290 ГПК.
В изложението на касационния жалбоподател – ответник по исковата молба, се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и се сочат решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Нито една страните не е депозирала отговор по касационната жалба на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби и изложенията към тях намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.
Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложенията се цели допускане на въззивното решение в обжалваните части относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Освен това следва да се посочи, че първият въпрос/процесуалноправен/ на ищеца по естеството си също е въпрос, свързан с разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Доколкото той съдържа и твърдение за липса на мотиви на въззивния съдебен акт, то това твърдение не отговаря на действителното положение. Макар и кратки, са налице мотиви на САС относно размера, който следва да се присъди на ищеца като краен резултат по съдебния спор.
Поставените от касационните жалбоподатели въпроси са разрешени от въззивната инстанция в съответствие с установената константна практика на съдилищата и в съответствие с цитираните и представени от тях решения по чл.290 ГПК.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение №1003/02.5.2017 г. по гр.д.№4444/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 1-ви състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: